/Поглед.инфо/ В „Държавата” Платон пише, че демокрацията произлиза от анархията, че „същата болест, която се появява в олигархията и я погубва, поради слободия се явява в демокрацията по-голяма и по-силна и я заробва”. Кант също предупреждава за възможността демокрацията да се превърне в деспотична форма на управление, имайки предвид вътрешно присъщите ù противоречия.
Диктатурата на мнозинството по нищо не се различава от която и да е друга диктатура. Във всички случаи става дума за принудително налагане на воля, превърната в абсолютизъм без оглед на използваните средства.
От една страна духът на деспотизма, насилието и фанатизма се представя за единствено истинското превъплъщение на демократичния дух и претендира за властнически прерогативи и прекомерни привилегии в обществото, а от друга страна демокрацията се използва за параван на всепозволеността, безнаказаността и злоупотребата с властта.
Демократичната идея се опорочава и омерзява, превръщайки се в своето собствено отрицание. Милиони хора се отчуждават от тази върховна ценност, призвана да одухотворява самодисциплината и облагородява личната и обществената воля. Така демокрацията подхранва претенциите и неправомерните амбиции за власт, богатство и привилегии, опустошавайки човешкия дух. Същевременно демокрацията постепенно се изражда в охлокрация (за това предупреждава Аристотел още преди 2500 години), при което настъпва диктатура на анархията или господство на тълпата.
Днес много политици и анархосиндикалисти използват демокрацията именно като охлокрация, с което всъщност убиват духа на демократичната идея.
Съвременният американски аналитик Патрик Кенън вече говори за залез на демокрацията, за нейното маргинализиране. Той дори твърди, че самата идея за пълната ù победа представлява заплаха. Авторът вижда първопричината за залеза на демокрацията в замяната на политиците с бюрократи и експерти, по-точно, подмяната на легитимираните чрез определен колективен вот (партиен, електорален) политици с финансовата олигархия, която вижда своята сила единствено в размера и мащабите на богатството си и неговата корумпираща мощ. Кенън счита, че „побеждавайки като идеология, демокрацията се маргинализира като система за управление”. Главна опасност за демокрацията според него представлява бюрокрацията – властта на специалистите, наред с многото предизвикателства, описани в книгата му „Залезът на демокрацията”, издадена от нас през 1996 г. Кенън завършва книгата си с едно озадачаващо и същевременно оригинално съждение: „Има обаче две неща, които могат да бъдат предвидени с висока степен на достоверност: 1) формата на управление на повечето държави в средата на ХХІ столетие твърде малко ще наподобява онова, което днес наричаме демокрация; 2) тя ще се нарича демокрация.
Американският професор по история Жак Берзън е на мнение, че принципите на демократично управление могат да се опишат във вид на една проста теорема, но решението ù далеч не е еднозначно. Според него теоремата на демокрацията е: за едно свободно човешко общество най-добре е народът да бъде пълновластен. Народовластието предполага политическо и социално равенство.
Друг американски политолог – Франсис Фукуяма, автор на книгата „Краят на историята и последният човек”, говори за психологически императив, върху който се гради демокрацията. Този психологически императив се изразява в човешкия стремеж към всеобщо и еднакво признание. Обобщението на всички положителни определения на демокрацията, когато изхождат от американски автори, почти винаги се свежда до едно и също: единствено либералната демокрация е в състояние да задоволи рационално човешкия стремеж към признание, гарантирайки основните права на гражданина, като изхожда от принципа, че те трябва да бъдат всеобщи и еднакви за всички.
Демокрацията и бюрокрацията подготвят една добре известна от времето на древните цивилизации форма на политическа власт – тази на специалистите. Бюрокрацията – организацията от специалисти – винаги е била гръбнакът на държавната власт. Още в древните империи тя е узаконяващата технология. Западните апологети на информационната цивилизация всъщност подготвят света за една в максимална степен бюрократична политическа система на управление. „В повечето области на цивилизования свят – пише Кенън, – демокрацията е разглеждана като покана за бунт, а капитализмът се смята за синоним на алчност и корупция”. А Ноам Чомски отбелязва, че днешната употреба на понятието „демокрация” в американската риторика се възприема като система на управление, в която елитни елементи от класата на гешефтарите контролират държавата благодарение на доминиращите си позиции, докато мнозинството получава само ролята на пасивен зрител. Така разбрана, демокрацията е система от елитарни решения и обществено примирение, както е в самите Съединени щати. Отнесено към това, народното участие във вземането на политически решения се разглежда като заплаха и се третира не като крачка към демокрацията, а като нейна „криза”, която трябва да бъде преодоляна. Този проблем, който отдавна стои пред САЩ и техните сателити, дава простор за мерки, които ескалират от организираните пропагандни кампании на масмедиите до създаването на ескадрони на смъртта.
Действителността не само в страните на т.н. „нови” демокрации, но и в тези, които претендират за „развити” такива, напълно противоречи на внушението на Самюел Хънтингтън, че в общи линии демокрацията предполага незабавни облаги за широки слоеве от населението, което обяснявало еуфорията, съпътстваща почти всички демократични промени. Обаче, както отбелязва самият Хънтингтън, това неминуемо предизвиква икономическа либерализация, която от своя страна също така неизбежно носи незабавни облаги на малцината, които имат предимството да се възползват от новите възможности за печелене на пари, като „...най-често голямата част от населението се подлага на сериозни изпитания. Държавните субсидии биват преустановени, данъците се повишават, бюджетът трябва да се балансира, цените вървят нагоре, заплатите – надолу, а производството намалява. Нужни са огромни жертви, за да се постигне желаното устойчиво благоденствие, което се отдалечава като мираж в неопределеното бъдеще”.
Историческият опит от древността до наши дни недвусмислено ни убеждава, че демокрацията не е само начин на упражняване на политическата власт. Вярно е, че типовете демокрация се определят от класовата същност на политическата система на всяко конкретно общество, но същевременно е безспорно, че демокрацията разкрива своите универсални измерения само в качеството си на морален императив в политическия живот на обществото, превръщан в определен вид цивилизация.
Дори и в най-деспотичните държави могат да се намерят аргументи, които да потвърдят, че демокрацията е форма на държавата, при която народът е суверен и всички права произтичат от неговата пряка, или изразени чрез избрани от него представители, воля. Това е формално и във висша степен манипулативно и силно деформирано определение, което отдалечава демокрацията от нейните същностни качества.
Достатъчно е да си представим какви и кои хора днес у нас и в редица други страни монополизират правото да се самоидентифицират като демократи. В това впрочем се крие и главната опасност за самата демокрация.