/Поглед.инфо/ В броя си от 24.12. 2016 г. в-к „Труд” публикува статия на Красимира Станкова за гребеца Георги Божилов /9-ти от олимпиадата в Рио/. В нея тя цитира следната изповед на олимпиеца „аз съм си избрал спорта - да тренирам в студ, във вода…но не мога да се примиря с мизерното заплащане, например. Като национален състезател вземам 388 лв., от федерацията още 350 лв. И това не е заплата, под формата на хонорари. Трудов договор нямам, здравни осигуровки - също. Като ми се случи нещо, следват разправии с болницата. Вече съм на 27 г. , а нямам един ден трудов стаж. Тези причини са на път да ме откажат от спорта след година - две”. Този Дамоклев меч виси над главите на всички елитни български спортисти. Такова е положението и на по-голямата част от треньорите. Възниква логичният въпрос защо държавата, която се гордее с медалите им/макар и толкова малко вече/, нехае за тяхното бъдеще и за бъдещето на националния спорт.

Нека да погледнем какво става с олимпийския елитен спорт. В периода до 1984 г. МОК се придържаше към правило 26, което не допускаше професионални спортисти в олимпийските игри. Това затрудняваше и забавяше напредъка на олимпийския спорт.Реакцията на отделните държави към тази забрана бе различна - едни я спазваха, други я нарушаваха, или я заобикаляха. Ние, по силата на 95 разпореждане на Министерския свет от 10 май 1965 г. и на 48-то постановление на МС от 23.12.1969 г., създадохме категорията на така наречените „държавни аматьори”. В тази категория бяха включени и ведомствени спортни щатове, които бяха с различен статут от този на западните страни.Имахме щатове, категории и правилник за морално и материално стимулиране.През 1984 г.МОК отмени правило 26 и допусна професионалните спортисти на олимпийсксите игри.Ние след 1989 г. премахнахме категорията на „държавните аматьори”, а заедно с тях и тази на „ведомствените спортисти”, но не създадохме нов регламент, щат и статут на елитните си спортисти.Това ни постави в много неравностойно положение и намали шансовете ни да се борим за призовите места.Показателен е примерът на Италия, която възприе нашия модел за ведомственния спорт от миналия век. В състава на италианската олимпийска делегация в Лондон-12 183-ма спортисти от общо 291/63%/, са представители на армията, военноморския и военновъздушния флот, полицията, карабинерите, държавното горско стопанство, съдебната и финансовата полиция. Нямам представа колко процента от медалите за Италия са спечелени от представителите на тези ведомства, но ще кажа,че в Сеул - 1988 г. 88.70 % от медалите/35/ и от точките /247.80/ за България са спечелени от представителите на териториално-ведомствените физкултурни дружества - ЦСКА, ЛЕВСКИ, ТРАКИЯ-ПД, ЧЕРНО МОРЕ-ВН,АКАДЕМИК и СЛАВИЯ, СОФИЯ. Ако на олимпиадата в Сеул88 спортистите на ЦСКА бяха участвали като отбор на държава със спечелените 3 златни, 5 сребърни и 4 бронзови медала щяха да се класират на 16 място в комплексното класиране по нации. /България в Рио, 2016 г. заема 65-66 място/

През 60-те години на миналия век със специални решения на Министерския съвет бяха създадени две професионални републикански групи по борба-свободен и класически стил и две групи „А” и „Б”по футбол. Утвърдени бяха нормативни документи, които уреждаха юридическите взаимоотношения между държавата,БСФС, федерациите и клубовете от една страна и състезателите, от друга страна, с които се осигуряваше прилагането на кодекса на труда и всичко необходимо за медицинската и социалната осигуровка на щатните спортисти.Вщатното разписание на професионалните отбори имаше треньори, лекари, масажисти и 5 категории спортисти. Финансовото обезпечаване беше за сметка на бюджета на държавата,общините и обществените спортни организации.

България правешетова при брутен вътрешен продукт на глава от населениоето по 1052 долара за1970 г.,по2 462 долара за 1988 г., а след 1989 г. ликвидира цялата стройна спортна система , въпреки че този показател непрекъснато растеше и стигна през 2015 г.- 6 581 долара , т.е. 7 пъти повече от 1970 и 2.5 пъти от 1988 г.През същото време олимпийските медали паднаха от 35 в Сеул,1988 на 3 в Рио,2016 г., или 11.7 пъти. И ако в Мюнхен 1 медал струваше 50 долара на глава от населението, а в Сеул - 703.4 долара, то в Рио цената скочи на 2 140 долара

Последният нормален бюджет на БСФС за 1989 г. бе 73,210,000 лв., а последният на ММС /Министерството за младежта и спорта/ за 2016г. е 66 253 100 лв. Бюджетът на БСФС осигуряваше издръжката наЦСи на ОС на БСФС, на спортните федерации и на физкултурните дружества и на системите за детско-юношески спорт, за високо спортно майсторство, за олимпийска подготовка и за научно-приложна дейност. Бюджетът на ММС осигурява издръжката само на собственния си апарат и не на всички федерации, да не говорим за клубовете и спортните школи в страната. Следователно държавата при по-малък обем на приходите на глава от населението е давала повече пари за спорта през седемдесетте и осемдесетте години, а при по-голям обем по този показател сега дава по-малко. Въпреки това олимпийският медал на българина е струвал по-евтино. Това е така защото тогава държавният бюджет е бил по-социално ориентиран , а спортната система е била много по-ефективна.

Проблемите на професионалния спорт не са само правно-юридически. Нямаме или по-скоро ликвидирахме прозводството на качествени спортисти.През годината на първия ни голям олимпийски успех в Мюнхен (1972 г.) в БСФС има 97491 спортисти в детските и в специализираните школи с 1693 треньори и 12 спортни училища с 3980 ученици, а през 1988 г. ( олимпиадата в Сеул) те са - 160455 школници, 3084 треньори и 36 спортни училища с 12934 ученици. За8-милионна България това са огромни числа.

Продукцията на СДЮС/Системаза детско-юношески спорт/ трябваше да намери място и условия да продължи спортното си усъвършенстване. Естественият път на талантливите юноши и девойки след завършване на средно образование преминава през отборите на физкултурните дружества, армията и ВУЗ. За целта се създадоха в армията отначало спортни взводове и роти, а по-късно се трансформираха като армейски спортни школи за високо спортно майсторство / АСШВСМ / към МНО, МВР, ГУСВ, МТ /транспортни войски /, а за студентите БСФС и МНП създадоха също ШВСМ. Своят завършен вид системата получи в началото на 80-те години.

СДЮС е предназначена да открива, обучава и подготвя резерва на елитния спорт.Това се постига чрез научно обосновани тестове за селекция и учебно-тренировъчен и спортно-състезателен процес, който следва да бъде добре балансиран и да е съобразен с водещата роля на тренировката. По всички спортове бяха разработени и използвани единни програми за обучение и тренировка, които се използваха в първите три нива на СДЮС, а в четвъртото ниво се работеше по индивидуални планове.

Целите и задачите в учебно-тренировъчния процес при изграждането на спортиста предопределят функционалната структура на системата с нейните 4 нива. Четирите нива на функционалната структура отговарят на 4-те главни задачи на системата:

а/ първо ниво-масови мероприятия - да възпита влечение и любов към физическите упражнения и спорта и навик да се спортува;

б/ второ ниво – подбор и начална спортна подготовка-да се откроят онези, които имат физически дадености за спортно развитие и да се започне начална подготовка по подходящите за тях спортове;

в/ трето ниво – спортна специализация и усъвършенстване-чрез специалните тестови програми и професионалната експертна преценка на треньорите да се определи най-подходящият спорт, в който състезателят започва спортното си усъвършенстване;

г/ четвърто ниво – спортно майсторство-упорита работа за спортно майсторство.

Четвъртото ниво по същество е преход към системата за високо спортно майсторство и неин качествен резерв.

Следва да се подчертае, обаче, диалектическата връзка на СДЮС не само с елитния, но и с масовия спорт. При преминаването в по-горно ниво десетки хиляди деца и юноши, вече обучени и спечелени за спорта, отпадат. Повечето от тях запазват спортното си влечение и попълват редиците на масовия спорт в училища, квартали, заводи, села и градове и спортуват цял живот. В този смисъл СДЮС е резерв и на масовия спорт.

Ефективността на системата не се поставя под съмнение. Тя е в основата на големия прогрес на българския спорт през втората половина на миналия век, но за съжаление тя вече не съществува. Опитите да се замени с купуването на състезатели от чужбина е скъпоструващо и неефективно. Нямаме пари да купим високо качество и купуваме износено, похабено и неподлежащо на развитие, но пречещо на прогреса на националния ни спортен потенциал.

Бъдещето е на възраждането на производството на спортисти от висока класа и уреждане на техния правно-юридически статус. Тази професия трябва да бъде не само престижна, но и силно притегателна за младите хора.