/Поглед.инфо/ Когато питат Микеланджело Буонароти как си създава скулптурите, той отговаря: „Взимам камъка и отсичам всичко излишно”.
В случая, преди да започна да описвам тези форми на обществено устройство, които смятам за правилни и напреднали, трябва да определим ясно кои със сигурност не са такива.
Опитът на Венецуела.
В последните години сред либералната/пазарната пропаганда е прието да се сочи плачевното състояние на съвременна Венецуела като пример за това „докъде води социализмът”. Но въпросът е, че във Венецуела няма социализъм (там дори и държавен капитализъм няма). Без обиди, но и Чавес, а още повече и Мадуро, са леви популисти.
Чавес отиде до там да национализира петролния отрасъл. Мадуро засега изобщо не е направил нищо толкова радикално.
Но петролният отрасъл сам по себе си не стига. Те не са национализирали земята, не са я взели от латифундистите. Те не са национализирали промишлеността, тя остава в ръцете на едрия капитал (предимно чуждестранен, дори американски). Те не национализират и големите търговски вериги, които позволяват на капиталистите да създават изкуствен дефицит на стоки и създавани от човека кризи, за да „клатят режима”.
Ако не владеете и не контролирате основните отрасли на икономиката, то вие не можете да отговаряте за нейната ефективност и успех.
Съвършено аналогично някога Алиенде в Чили също не национализира стратегическите отрасли на икономиката, в резултат на което проамериканските елити също няколко пъти устройват изкуствени кризи, за да може на тяхната вълна в края на краищата да доведат на власт диктатора Пиночет.
Най-смешното е, че във венецуелския петролен отрасъл всичко е относително нормално. А бушуват конкретно тези сектори на икономиката, които остават частни/пазарни.
Съответно и в Русия значителна част от проблемите в икономиката са предизвикани от ниското качество на мениджмънта в частния сектор на икономиката, а лъвският пай на „професионалистите”, които клатят стабилността, са наемници на олигарсите, които влизат в конфликт с интереси на държавата. Компрадорските елити са такива, но за щастие в Русия има и патриотични елити.
Това за пореден път ни доказва, че :
А) Не трябва да си „наполовина бременен”
Б) Не трябва да управляваш икономиката, ако не контролираш значителната ѝ част (стратегическите отрасли изцяло и напълно)
В) Всеки елит ще бъде патриотичен, единствено ако личното му благоденствие зависи пряко от благополучието на държавата.
Френският опит
Веднага ще кажа, че в израза „френски социалисти” думата „социалисти” трябва да се пише в кавички. И/или да се допълва „така наричаните”.
Например, какъв по дяволите социалист е Оланд, след като провежда абсолютно империалистическа политика, след като поддържаше нахлуването на експедиционните корпуси в ЦАР, Мали и другите африкански страни, за да може след това да ги граби като френски колонии? Правилно, никакъв.
Изобщо, трябва да помним, че не винаги думата/названието е тъждествено със същността. Ако момичето я наричат Вирджиния, то това не значи, че тя е задължително девственица. А ако някой се нарича комунист и дори използва марксистка риторика, това изобщо не значи, че той всъщност е наистина такъв.
Във Франция няма социализъм, защото няма държавна собственост върху стратегическото производство. Едрият капитал притежава голяма част от промишлеността, а високите данъци (прогресивната скала на данъчното облагане, която някои предлагат да се въведе и при нас) водят единствено до това собствениците или да си пререгистрират бизнеса в съседна Белгия, или изобщо да преместят производството си в други страни.
Wellfare германски и френски образец не са социализъм, а подаяния от капитала. Които не достигат до тези, които се трудят, а до различните паразитиращи прослойки. Тоест това не е социална справедливост, а имитация на хуманизъм. А всяка имитация е лишена от вътрешен смисъл и от там се изражда.
Дори подаянието от 100 евро, което Макрон хвърли на протестиращите, няма да реши нищо. Защото това подаяние ще бъде изядено от ръста на данъците, цените и тарифите.
Аналогично е положението с опитите за въвеждане на съкратен работен ден във Франция. В условия, когато по-голямата част от предприятията са частна собственост, приемането на такива закони води само до намаляване на заплатите, прехвърляне на хора на непълно работно време или дори до намаляване на броя на работните места.
Заключенията са същите, както в случая с Венецуела:
А) Когато държавата не притежава стратегически сектори, тя не може да реализира пълноценна икономическа политика;
Б) За да оказва влияние върху икономиката, държавата трябва да има собствени държавни корпорации, които да контролират значителен дял както от производствения, така и от вътрешния пазар;
В) Левите партии не трябва да са такива само по име (както във Франция), а по същество.
Държавата, в моето разбиране, трябва да бъде не само „регулатор”, а мощен играч в икономиката, владеещ и/или управляващ значителна част от производствата.
Защото иначе всичките опити да повлияе на нещо, ще доведат единствено до там, че частните корпорации или ще преминат под чуждестранна юрисдикция, или ще противодействат срещу измененията с други способи. Дотам, че да се обединят с вътрешните играчи с цел смяна на властта в страната.
Превод: В.Сергеев