/Поглед.инфо/ "Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат".

Те спорят, но по цивилизован начин. В книгата En terrain miné (“В минно поле”) френските философи Елизабет дьо Фонтене и Ален Финкелкрот, които са дългогодишни приятели, излагат своите съгласия и несъгласия под формата на писма. Вълнуващ епистоларен разговор, който позволява също да открием автора на Nouveau Désordre amoureux  (“Новия любовен безпорядък”) и на La Défaite de la pensée (“Поражението на мисълта”).

- En terrain miné (“В минно поле”) е книга на епистоларен разговор между философа Елизабет дьо Фонтене и вас самия, но тя прилича и на диалог между интелектуалеца, който станахте, и безгрижния младеж, който сте били. Като че ли огромна тревога ви дели от него. Окончателно ли скъса Финкелкрот от L'Identité malheureuse (“Нещастната идентичност”) с човека от 1968-а, който сте били за кратко?

- През май 1968-а бях на 19 г. и бях носен от вълната. Както повечето хора от моето поколение, преживях велик момент на стаден лиризъм. Бунтувах се срещу това, което наричахме “системата”, следвайки движението. А после моят зараждащ се житейски опит постепенно се почувства натясно в идеята, че всичко е политика. Особено си дадох сметка, че дискурсът за сексуалното освобождение опростява реалността на желанието и тази на любовта. Тази дисхармония с духа на времето ни накара, Паскал Брюкнер и мен, да напишем Nouveau Désordre amoureux (“Новият любовен безпорядък”). Накрая откритието за тоталитарната еволюция на революциите ме накара да хвърля един не толкова благосклонен поглед върху нашите хубави демонстрации и да възприема следната максима на Анри Мишо: “Който пее в група, ще прати брат си в затвора, когато го поискат”. Аз не отричам май 68-а, но започнах да променям погледа си отдавна.

- Признавате, че през вашите хубави години не сте разбирали как някой може да се нарече десен. “Да бъда ничий негодник: такава беше моята обсесия”, пишете вие. Какво промени мнението ви?

- Писателите от Централна Европа ме накараха да разбера, че тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто. На тях дължа скъсването си с робеспиеровата концепция за политиката като война на човечеството срещу враговете му. Благодарение на тях станах скромен.

- Антитоталитаризмът ли е матрицата на всичките ви битки?

- Когато се разкри тоталитарната измама, осъзнах общото наследство на десницата и на левицата. Антитоталитарзимът не ме накара обаче да фетишизирам демокрацията. Аз обичам силно равенството, т.е. универсалността на чувството за подобност, но от него не си правя заключението нито, че всички представляват ценност, нито че всичко е ценно. И повтарям предупреждението на Саймън Лейс: “Демокрацията е единствената приемлива политическа система, но именно защото има приложение само в политиката. Извън собствената си област, тя е синоним на смърт, защото истината не е демократична, нито интелигентността, нито красотата, нито любовта (…). Едно наистина демократично образование е образование, което формира хора способни да защитават и да поддържат демокрацията в политиката; но в собствения й порядък, който е порядъкът на културата, тя е безпощадно аристокартична и елитарна”. Аз просто смекчавам думите му, казвайки, че републиката трябва да се стреми да осигури израстване на всички, но без никога да жертва взискателността, нито висшата степен на съвършенство.

- Обявихте, че антирасизмът заплашва да стане комунизма на ХХI век. Това така ли е вече?

-  Всъщност не остава вече нищо от този велик морален принцип, освен систематичната практика на отричане и преследване на непокорните. Да виждаш това, което виждаш, вече означава да се изложиш на обвинението в расизъм. И след Жорж Бенсусан или Паскал Брюкнер, всички онези, които се стремят да отворят очите за антисемитизма и франкофобията, които върлуват в “народните квартали”, рискуват да бъдат преследвани и да се явят през ХVII-то отделение на съда за подбуждане към расова омраза.

- В първото си писмо Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че държите някои “ултрадесни” позиции. Вие й отговаряте, че ожесточената ви защита на секуларизма или на републиканското училище не ви прави десен човек. Къде стоите спрямо разцеплението дясно/ляво?

- Левицата има само думата “промяна” в устата, когато става въпрос за спасяване на мебелите. Но не съм десен, тъй като левицата, десницата и центърът говорят в един глас: гласа на икономиката. Независимо дали става дума за опустошенията на неотуризма или крайностите във футбола, нашите представители разсъждават изключително в термините на рентабилност: “Това носи приходи, значи е добро!”. Десницата и левицата поставят политиката в служба на икономиката, което е жалко. Повече от всякога, политиката трябва да смени господаря си и, работейки за благосъстоянието на гражданите, да служи на цивилизацията.

- Смятате ли, като Еманюел Макрон, че това разцепление е остаряло и може да бъде заменено с разцеплението “прогресивен/консерватор”? В лагера на консерваторите ли сте вие?

- Тъй като не съм наследник, нямам никаква причина да пледирам за запазване на привилегиите и съвсем не желая да замразявам обществения ред. Ако съм консерватор, това е в екологичен смисъл, но тази екология, този принцип на съхраняване не трябва да се ограничава до земята, той трябва да обхваща културата, езика и също любезността на маниерите. Покойният Пол Йонет цитира някъде тази красива фраза на Андре Терив: “Това, което искаме да поставим от чиста предпазливост, е спирачният механизъм. Склонът не се нуждае от защитници”.

- Може ли да бъдеш едновременно социалист, консерватор, либерал, както предлага Лешек Колаковски?

- В прочутото си “Кредо”, публикувано за първи път през 1978 г., Колаковски припомня, че за консерватора няма хепиенд, няма окончателно решение на човешкия проблем. А също, че има цена, която трябва да се плати за целия прогрес, който правим. За либерала, добавя Колаковски, “човешките общности са застрашени от стагнация, но също и от регрес, когато се оказват организирани по такъв начин, че вече няма място за индивидуалната инициатива и способността за създаване”. И, накрая, за социалиста, обществата, в които търсенето на печалба е единственият фактор за регулиране на системата за производство, са застрашени от ужасни катастрофи. Трите големи типа чувствителност, разграничени от Колаковски, могат да бъдат дозирани различно, но като него аз приемам това тройно наследство.

- Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че сте изоставили идеала на Просвещението. Какво е отношението ви към тази епоха и философско движение? Предпочитанието ви изглежда е по-скоро към Ренесанса…

- Това, което характеризира модерните времена, е хуманизмът. Бог отсъства, човекът заема мястото му: такъв е сценарият. Но този хуманизъм няма само един застъпник. Има хуманизъм, произлязъл от Ренесанса, който определя културата като път към нашето лично творение през съкровището на творенията на другите, хуманизмът на Просвещението, който иска човекът да  използва разума си, за да бъде свободен и да разшири своята империя над света, романтичният хуманизъм, най-сетне, който ни припомня, че сме способни да се самосъздаваме, да се самопораждаме и който рисува образа на едно несломимо вкореняване на човека. Напрежението между тези хуманизми е плодотворно: нито един не бива да се пренебрегва. Така че аз съм решителен защитник на Просвещението срещу неговите противници и тяхното изкушение да заемат цялото място.

- Имаме чувството, че вашият консерватизъм е толкова естетически, колкото и политически, че вашият основен двигател е привързаността ви към красотата на света и особено към тази на миналото…

- Ако аз съм естет, то е в смисъла на онзи селянин от Оаз, който в един документален филм по France 5 казваше, че никога постигането на рентабилност няма да го накара да се съгласи да избере пътя на индустриалното животновъдство. Защото, когато през пролетта най-накрая изведе кравите си от обора, те подскачат като малки момичета на ливадата. И този “танц на кравите, казваше г-н Дьоларжилиер, няма цена”.

- Една от основните теми на разногласие с Елизабет дьо Фонтене е въпросът за жените. Феминист ли сте?

- Майка ми беше домакиня и бих проявил жестока неблагодарност, ако не призная всичко, което дължа на нейната преданост. Днес обаче жените имат друга съдба: те присъстват в публичната сфера, имат достъп до всички професии. Радвам се безрезервно на тази голяма еманципация. Това, което ме дразни, е когато чувам някои неофеминистки да изобличават, сякаш нищо не се е случило, увековечаването на мъжкото господство. Лошият традиционен играч не признава поражението си. Тези лоши играчи от нов тип не признават победата си. Те искат също да се приключи веднъж завинаги с разликата между половете чрез деконструкцията на онова, което вече наричат “род”. Не виждам никакъв прогрес в този насилствен поход към недиференцираност.

- Елизабет дьо Фонтене ви упреква също за приятелството ви с Рено Камю. Пишете, че ХХ век е век на разбитите приятелства. Имаме чувството, че за вас приятелството е по-важно от идеологията?

- Имам дълбоки несъгласия с Рено Камю, но онези, които ме приканват да скъсам с него, за да вляза в кръга на почтените хора, имат нещо общо: те никога не са отворили нито една от неговите книги. Ще се опозоря, ако отстъпя пред тяхното искане. По-общо констатирам, че от публикуването на пасквила, поръчан на Даниел Линденберг от Пиер Розанвалон, и чието заглавие, Le Rappel à l'ordre (“Призив към ред”), звучи като признание, черните списъци зловещо се  появиха отново в част от пресата и университетските среди.

Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат. Това сплашване и тази дисквалификация покваряват интелектуалния живот. Аз се опитвам да устоя.

- En terrain miné (“В минно поле”) е истински интелектуален дебат, какъвто вече не се прави, но води до задънена улица. Всеки остава на позициите си и Елизабет дьо Фонтене признава, че би могла да бъде прокудена от част от приятелите си заради тази книга. Какво разкрива това? Невъзможно ли е да се дебатира днес във Франция?

- Ние разисквахме и несъмнено благодарение на епистоларната форма, която избрахме за тези разговори, нашето приятелство издържа на бурите. Не всичо е загубено.

Превод от френски: Галя Дачкова


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели