/Поглед.инфо/ Доста съм писал, че Тръмп има друг, различен от Бретън-Уудския модел на развитие на икономиката на САЩ. Но не съм разглеждал в какво се състои този модел и дали има шансове за успех. Време е да запълня този пропуск.

И така, като начало да напомним за Бретън-Уудския модел и за неговото прилагане след 1981 г.

Същността му е проста: тъй като от началото на 70-те години обективно ефектът от разширението на пазарите е изчерпан, това се фалшифицира чрез ръст на частното търсене за сметка на дълга. В резултат на това към декември 2008 г. отчетния лихвен процент на Федералния резерв на САЩ се снижава от 19 до 0%, а следният дълг на домакинствата на САЩ по отношение на годишния реално разполагаем доход се увеличава от 60 на 130%

Ръстът да доларовата система към края на 80-те и началото на 90-те не дава ефект, защото вместо за закрие създадените през 80-години дългове с активите, получени от световната система на социализма (както предполага екипът на Буш-старши) е приет модел, при който като президент избират като президент Бил Клинтън.

Същността му се състои в това, че под новите активи се създават нови дългове (със съответната емисия на долара), която се легализира чрез транснационалните банки). В  резултат на това само в САЩ делът на печалбите, които прибира финансовата система се увеличава от 25% през 70-те години до 70% към началото на кризата от 2008 г.

През 2008 г. е напълно изчерпана и системата на стимулиране на икономиката чрез ръста на дълга на домакинствата, като следствие делът на печалбите на финансовия сектор пада до 40%. Но след това са включени палиативните методи (такива като стимулирането на изтичането на капитала от развиващите се страни) и този дял отново започва да расте. Бедата е в това, че дълговете на домакинствата така и не се съкращават, а палиативните мерки имат доста ограничен времеви ефект. На практика периодът от последните 10 години е разтегнат аналог на 1930 г., когато започнали дефлационен шок (рязкото падение на покупателната способност на домакинствата) не се компенсира от емисия.

Тъй като дълговете не се дяват никъде, дефлационният шок само се отлага. И като в началото на 30-те години, това неминуемо ще доведе до банкрута на финансовата система. Съответно, финансистите, в съответствие със силно засилилия се обществено-финансов статут са решили на всяка цена да го запазят, тоест да осигурят това, че финансовата система да бъде спасена на всяка цена. За това е необходим контрол над емисията на долара.

Но сложността се състои в това, че Бретън-Уудската реформа от 1944 г. така и не е завършена – емисионният център на световната валута, Федералният резерв остава под контрола на националните елити на САЩ, под тяхна юрисдикция. И през 2011 г. е направен опит за създаването на наднационален емисионен център (така наречената „централна банка на централните банки“), който трябва да установява лимити на емисиите за всички национални централна банки, в това число и за Федералния резерв. Този опит е отбит от националната администрация на САЩ („делото Строс-Кан“), но се разбира, че това е само първи рунд от схватката.

Вторият е през 2016 г., когато финансистите се опитват да издигнат свой човек за ръководител на САЩ (Хилари Клинтън).

Днес ние наблюдаваме трети рунд – а именно опитите в навечерието на дефлационния стадий на кризата да се премахнат представителите на алтернативната елитна група, действащият президент на САЩ Доналд Тръмп от неговия пост.

На какво разчита Тръмп?

Той се опитва да премахне емисионния механизъм от стимулирането на икономиката на САЩ.

След като допълнителната емисия вече не води до ръста на световната икономика (който се проявява единствено в цифрите на статистиката), САЩ повече не получават допълнителни печалби дори и от изнасянето на капитал, а хроничният дефицит на външнотърговския им баланс създава големи проблеми на вътрешния пазар.

Идеята на Тръмп се състои в това, че да намали този дефицит до нулата и да върне в САЩ производството (и в последствие работните места), изнесени от страната в предишния период.

Къде е проблемът в тази идея?

Тя изглежда напълно нормално, освен това позволява рязко да се снижи ролята на финансовата система, както в световната система и съответно в политиката, така и в мащабите на самите САЩ.

Проблемът е, че именно чрез финансовата система сега се провежда стимулирането на вътрешното търсене (тоест самата структурна криза, за която ние писахме от началото на века, несъответствието на реалните доходи върху разходите на домакинствата) и провеждането на такава реформа автоматично ще доведе до общо падане на жизнения стандарт (който се определя вече не от доходите на домакинствата, а на първо място от техните разходи).

Грубо казано, днес домакинствата в САЩ изразходват 15% повече пари, отколкото могат действително да спечелят. И това стимулиране се случва чрез използването на финансовата система. Ако се отпишат техните дългове (или те се накарат да ги изплатят), то реалните доходи ще паднат дори от настоящето равнище, което и без това съответства на покупателната способност, равнище от края на 50-те години. А след това?

Ето това, според мен, е основната теоретична грешка на тези американски икономисти, които готвят икономическите планове за Доналд Тръмп. Те не виждат структурната криза и смятат, че ако просто отпишат дълговете на домакинствата (със срив на финансовия сектор, разбира се) и осигурят търсенето за сметка на ръста на вътрешното производство със създаване на съответните работни места, то общо взето ситуацията с жизнения стандарт на САЩ няма да се влоши особено, затова пък финансовият сектор ще загуби своето влияние.

Впрочем, при това рязко ще се влоши ситуацията сред основните износители в САЩ (Западна Европа и Китай), но Тръмп и неговите съратници не се вълнуват особено от това. Нека рухват Бретън-Уудските институции!

Но ако се отчетат структурните проблеми на икономиката на САЩ, то ще се разбере, че спадът ще бъде значително по-силен. Примерно един път и половина, отколкото в началото на 30-те години (тогава структурните диспропорции са в размер на около 15%, докато сега са около 25%). И това, разбира се, ще разруши цялата световна икономическа система. Според мен в рамките на плана на Тръмп тя и така се руши, но засега повече или по-малко управляемо. Но така е засега. Всъщност аз съм уверен, че всички събития ще се развиват значително по-стремително и значително по-малко управляемо.

Но, в рамките на междуелитните спорове в САЩ това обстоятелство няма да се прояви – финансистите не могат да упрекват Тръмп за това, че той не вижда структурната криза, защото това означава да признаят, на първо място самото ѝ наличие, а на второ място и най-важно – своята вина в появата ѝ. Това безсилие единствено ще увеличава мащабите на кризата, което трябва да се вземе предвид и да се разбере, че дори и ако Тръмп победи световния финансов елит (за което искрено го поддържам), то това няма да реши проблемите на САЩ.

Превод: Поглед.инфо