/Поглед.инфо/ Настоящето произлиза от минало, което е твърде рано да забравим, да помним погрешно или да митологизираме. И независимо дали ни харесва или не, настоящето е продукт на стари избори. Различните решения в миналото могат да доведат до много различни резултати в днешния ден.

Доналд Тръмп стана президент като последствие от редицата избори, които американците направиха (или бяха направени от тяхно име) в течение на десетилетия. Въпреки, че много от тях не бяха взети с Тръмп предвид, той е техен плод.

Откъде точно се появи Тръмп? Как сме отговорни за неговото зловредно присъствие като главнокомандващ и предполагаем водач на Свободния свят? Обясненията в момента за това са легион. Някои обвиняват нечестивия Стийв Банън, други Хилари Клинтън и нейната вяла кампания. Или може би вината да лежи върху намесата на Бърни Сандърс, който отне от Клинтън инерцията, необходима и да спечели, или пък върху Малкия Марко, Лъжливия Тед или Вялият Джеб или другите жалки републиканци, които Тръмп смаза под краката си по път към номинацията. Или може би реалните злодеи са тези „окаяници“ - ядосаните и необразовани бели мъже, чиято ненавист към мигрантите, феминистите, гейовете и цветнокожите бе ефективно манипулирана от Тръмп.

Всички подобни обяснения, обаче, предполагат, че историята започва някъде около юни 2015 г., когато Тръмп изумява политически свят, обявявайки своето намерение да се кандидатира за президент. Целта ми тук е да предположа, че произходът на реалната история може да се открие значително по-рано. Условията, позволили на Тръмп да спечели президентството, произлизат от допуснатото и недопуснатото много преди да слезе по асансьора от небостъргача „Тръмп Тауър“ и да предложи услугите си на нацията.

Ето това е тъжното: по всяка крачка по пътя, имаше и други възможности. Ако те бяха избрани, президентството на Тръмп може би щеше да остане абсурдна фантазия, а не да стане абсурдна и опасна реалност. Като Кубинската ракетна криза или Виетнамската война, или 11 септември, Тръмп бе една катастрофа, която можеше да се избегне, катастрофа с корени, дълбоко заровени в миналото. Кой е виновен? В крайна сметка ние, американският народ, трябва да приемем значителен дял отговорност. Това е нещо, което не може да се заобиколи.

Можеше, трябваше, щеше

Това, което следва е преглед на предприетите и непредприетите действия, които в крайна сметка доведоха до деморализиращото президентство на Доналд Тръмп заедно с малко спекулация по това как различните избори можеха да доведат до съвсем различно настояще.

1989: Падането на Берлинската стена. Докато Студената война стихваше, членовете на „умната“ мрежа на Вашингтон – и републиканци, и демократи, обявиха, че възможностите, които излизат, отиват отвъд изумителното. Наистина, историята приключи. Със САЩ, останали като единствената суперсила на света, либералният демократичен капитализъм трябваше да надвие навсякъде. Нямаше да има друг път, различен от американския. В действителност, обаче, краят на Студената война трябваше да доведе до минута размисъл по отношение на грешките и моралнитете компромиси, помрачили американската политика от 40-те до 80-те години на ХХ век. За жалост, политическите елити рядко се замислят – и със сигурност не съжаляват и не се разкайват. През 90-те неистовата болест на победителите засили извънредно високомерието и безразсъдното поведение, формирано от предположението, че светът в крайна сметка ще се съобразява с желанията на "незаменимата нация". В следващите години започна безкрайната поредица от скъпи грешки - от Могадишу до Мосул. Когато излезе своевременното заявление на Доналд Тръмп за неговото намерение да разглоби затвърдената система, стояща зад тези грешки, мнозина американци харесаха това, което каза, дори и говорейки от позициите на пълно неразбиране.

1992 г. Президентът Рос Перо. По време на първите президентски избори след Студената война Рос Перо, богат предприемат и политически новак реши да предизвика като независим номинираните от Републиканската и Демократическата партия кандидат-президенти. И двете партии, които той атакува, споделяха едно ложе с лобисти, вътрешни хора, групи за специални интереси. И двете ентусиазирано водеха деиндустриализацията на някога доминиращата американска икономика. „Богатите стават по-богати, националния дълг расте и обикновените граждани са прецакани“, смяташе той. Неговите обвинения бяха обосновани. И въпреки това Перо загуби, а събитията във Вашингтон продължиха да вървят по график. Не знаем какво щеше да излезе от президентството на Перо. Но подобна победа – в същността си отричане от страна на американския електорат на двете установени партии, може би щеше да тласне и републиканците, и демократите да се пречистят и да намерят начини да управляват по-ефективно. Ако бяха направили така, по-нататъшната закана на Тръмп „да пресуши блатото“ на корупцията може би нямаше да бъде така актуална.

1993 г. Гейовете в армията. Бил Клинтън се кандидатира за президент като центрист. Дори и така, веднъж вече избран, той незабавно обяви намерението си да премахне ограниченията върху хомосексуалистите да служат във въоръжените сили. Това бе, меко казано, всичко друго, но не и решение на центрист. Възмутени високопоставени армейски офицери ясно посочиха намерението си да се опълчат на новоизпечения главнокомандващ. Въпреки, че Клинтън бързо да отстъпи, този епизод вбеси и културните традиционалисти и прогресивистите. Само за 20 години новото поколение високопоставени офицери реши, че гейовете, служещи в армията не представляват голям проблем. Въпросът изведнъж изчезна. И въпреки това полемиката, останала след горчивия вкус особено при десницата, игра в полза на Тръмп. Ако през 1993 г. генералите бяха потиснали заплахите си на неподчинение, те щяха да намалят напрежението в културните войни. Когато напрежението е високо празнодумците и шарлатаните събират дивиденти.

1998 г. Скандалът „Люински“. Когато сексуалната връзка на президента Клинтън с младия стажант в Белия дом бе разкрита, Хилари Клинтън застана до съпруга си. Непреклонната лоялност на първата дама помогна на съпруга ѝ да избегне изхвърляне от поста, даде оправдание на феминистите да продължат да подкрепят президента. Представете си, ако тя бе направила другояче, обявявайки поведението му за неприемливо. Натискът той да подаде оставка, идващ от тези, които го подкрепяха най-силно, щеше да е силен. Това е сигурно: ако доказателствата за неговата невярност, комбинирани с предишните обвинения, че е малтретирал жени, бяха накарали президента Клинтън да подаде оставка, Доналд Тръмп нямаше никога да има шанс да бъде избран за президент. По всяка вероятност той дори никога нямаше да си помисли да се кандидатира.

2000 г. Дик Чейни избира вицепрезидент. Когато Джордж У. Буш получи номинацията на Републиканската партия, той натовари Дик Чейни, министърът на отбраната при баща си, със задачата да избере подходящ кандидат за вицепрезидент. След като огледа положението, Чейни реши, че той самият е човекът за работата. Като вицепрезидент той не загуби време да напълни горните ешалони на администрацията със свои съюзници с подобен на него манталитет, готови да демонстрират мускулите на американската армия, за да победят „злосторниците“ и да разширят американската империя. Буш обеща, ако бъде избран, да следва „скромна“ външна политика и да не се впуска в изграждане на държави. Ако не се бе наобиколил с Чейни и с войнствената му компания като Доналд Ръмсфелд или Пол Уолфовиц, той може би щеше да се придържа към програмата си, дори и след 11 септември. Вместо това, призован от супер-ястребите в собствената си администрация, той започна неуправляемата „Война срещу тероризма“. Нито едно друго действие не изигра по-голяма роля в проправянето на пътя на Доналд Тръмп към президентството.

2000 г.: Върховният съд избира президент. Ако при избора на президент на САЩ, Върховният съд бе отсъдил в полза на Ал Гор, а не на Джордж Буш, дали щяхме да избегнем безкрайната, нестихваща война срещу тероризма? Без съмнение атаките от 11 септември щяха да се случат и щеше да има ответно военно действие на САЩ. Но Гор не споделя манията към Садам Хюсеин, заразила членовете на оста Буш-Чейни. Смята се, че президентът Ал Гор по-малко вероятно от Буш би настоявал да атакува страна, която не е играла роля в конспирацията с „Ал Кайда“. Ако САЩ не бяха се впуснали в превантивна война срещу Ирак, ако този първороден грях на епохата след 11 септември не бе извършен, президентството на Тръмп щеше да бъде по-малко вероятно.

2003 г. Конгресът се намесва. Като вечно запомняща се срамота, Конгресът отстъпи пред исканията на Буш да извърши инвазия на Ирак. Той направи така, защото неговите членове, включително и мечтаещите да станат някой ден президенти сенатори като Хилари Клинтън и Джон Кери бяха убедени, че Ирак представлява заплаха за националната сигурност (не представляваше), за да не се изолират от политическите последствия от опълчването на президент, готов на всичко за война. В течение на десетилетия Конгресът позволяваше на президентите да надхвърлят конституционните си отговорности по време на война, но това бе последната сламка. Мудните законодатели станаха съучастници в бедствие, което и до ден днешен продължава да се развива. Здравомислещ Конгрес може би щеше да избегне това, да си върне „топките“ и да ни остави със законодателна власт, готова и способна да изпълни своите задължения по конституция.

2003 г. „Дженерал електрик“ уби електромобила ЕВ1. През 90-те години на ХХ век „Дженерал Моторс“ произведоха първата работеща на практика електрическа кола. Шофьорите се влюбиха в нея, но компанията постави под съмнение възможността за печалби от нея. Акционерите щяха да получат повече пари, ако компанията се бе фокусирала върху производството на автомобили, задвижвани с бензинови двигатели. Затова и през 2003 г. „Дженерал Моторс“ уби ЕВ1. Ефектът от това забави поне с десетилетие развитието на масово произвеждани електромобили. Ако „Дженерал Моторс“ бяха продължили, може би ЕВ1 щеше да даде началото на прехода към пост-горивна икономика и щеше да помогне на човечеството в борбата му срещу климатичните промени. Вместо това политиците прекараха години боричкайки се относно това дали измененията в климата са в действително истински. Повече от неколците републиканци натрупаха политически капитал, осъждайки тези, които водеха „война срещу въглищата“ или забавяха необходимите проучвания за петролни находища – смахнати обвинения които Тръмп ловко използва за свои цели. Може би, ако ЕВ1 беше изпълнил потенциала си, всеки започнал кандидат-президентска кампания, докато осъжда глобалното затопляне като измама щеше да стане повод за смях, вместо да влезе в Белия дом.

2009 г. Обама спаси „Уол Стрийт“. Президентът Барак Обама влезе в Овалния кабинет, докато икономиката на САЩ се срутваше. Неговата администрация предприе спешни мерки да предотврати системен колапс – тя спаси „Уол Стрийт“. Междувременно малкият човек бе смазан, а милиони американци загубиха дом и препитание. Милиардерът, оплакващ се, че системата е „изкривена“, в друг случай щеше да пристъпва границите на иронията, но за Доналд Тръмп начинът, по който правителството се справяше с Великата рецесия, бе дар божи.

2010 г. Президентският профил в „Туитър“. Голям броя американци са си дали по своя воля личния си живот на социалните мрежи. Предполагам, че днес има повече вегани и къдрави сноби в САЩ отколкото хора без профил във „Фейсбук“. Така че може би бе неизбежно, че политиците ще се намърдат и те в социалните медии, с цел да използват пряка, неопосредствана електронна комуникация като начин да мобилизират последователите си. И въпреки това последвалият ефект върху американската политика бе изцяло негативен. Пространството, налично за смислен дебат се сви. Политическият дискурс стана все по разяждащ, неговата поставена цел става все по-малко информативна, и все по тривилиазираща, объркваща и разделяща. Това развитие може би е неизбежно и без съмнение необратимо. Въпреки това, не бе неизбежно самото президентство да не се потяпя в този феномен. През 2010 г., когато Барак Обама „създаде история“, изпращайки първия президентски „туит“, бе все едно Папата да започне да прекарва своето свободно време в някоя квартална кръчма. Макар и в почти неизмерими количества достойнството и благоприличието, свързвани с президентството започнаха да избледнява и заедно с това мнението, че грубото и свинско поведение автоматично ще дисквалифицират някой от високите позиции. Доналд Тръмп, първокласна свиня и маесто в „Туитър“ бързо забеляза това.

2010 г. Мич Макконъл избра партията си пред страната. Докато нацията все още бе затънала в опустошителна икономическа криза, водачът на Републиканската партия в Сената се обяви в полза на партията си, че предотвратяването на втори мандат за президента Обама е „най-важното нещо, което можем да постигнем“. Майната ѝ на страната, Републиканската партия иска Обама да се разкара. Силите на Макконъл се подчиниха на неговата линия и последните останки от двупартийното сътрудничество изчезнаха от Вашингтон. Разбира се, президентът бе преизбран през 2012 г. въпреки това, но Макконъл на практика отказа да признае резултата. Затова и когато Обама упражни президентските си правомощия да номинира някои да запълни празна позиция в Конституционния съд, Макконъл направи всичко по силите си номинираният дори да не получи изслушване. Околна среда, плодородна за хиперпартизанство, представлява перфектната ситуация за един политически аутсайдер, владеещ „изкуството на сделката“ да се предложи като противоотрова за постоянното блокиране на политическия процес. Поздравления, Мич! В крайна сметка ти спечели!

И така?...

Време е да се погледнем в огледалото, момчета. Да се обвинява Тръмп, че е Тръмп просто не става. Като Ленин, или Франко, или Перон или дузина други демагози, Тръмп просто се възползва от възможностите, за да се появи. Нашият президент е продукт и облагодетелствано лице на няколко десетилетия тщеславие, цинизъм, епична глупост, политическа колебливост, пропуснати възможности и общество, което не се е отказало да обръща внимание на това. В съвременен Вашингтон никой не може да отрече, че вече никне това, което бе посято. Най-големият стрък вече е поникнал в Белия дом и реално казано, ние сме го поставили вътре.