/Поглед.инфо/ Наследството на Барак Обама трябваше да бъде край на двете най-дълги войни в американската история. На 15 октомври, той отново се провали.

9,800 войника ще останат в Афганистан още година. А в деня, когато следващият президент ще встъпи в длъжност, 5,500 души все още ще са там.

Защо не можем да си тръгнем? Няма да се случи, ако се надяваме на онова, заради което вече загубихме 2,500 американеца.

Защото талибаните не само показаха, че могат да превземат градове, като Кундуз на север, но и ИД вече е там и започва със своите престъпления. Можем само да си представяме какво ще се случи с мъжете, жените и децата, които освободихме, когато си тръгнем и Кабул падне. Сещам се за Сайгон, 1975 година.

Обама упорито е решил да не си тръгва. В Ирак се върнахме с 3,000 души, след като президентът бе изтеглил последните 10,000 войници.

Какво се случи в крайна сметка с операцията за свободен Ирак, най-кървавата американска война от Виетнам?

Ислямска държава контролира Мосул, Рамади и голямата сунитска провинция Анбар. Багдад разчита на американските въздушни сили във войната против ИД, но търси Техеран за напътствие. Повечето шиитски военни, нужни на режима за оцеляване, са против Америка и за аятолаха.

Разбираемо, президентът Обама не иска катастрофа по време на мандата му в Багдад или Кабул, макар да е бил против войната в Ирак.

Либералните интервенционалисти и неоконсерватори насъскваха Джордж Буш, което ни вкара в тези войни. Но те нямаха идея какво ще се случи, след като вече сме там и нямат идея как да се измъкнем днес. Но май нямат желание и да си тръгват от тези места.

Вместо това, те искат да развалят ядрената сделка с Иран и да наложат нови санкции. Ако Иран откаже да преговаря наново, те с радост ще приложат „всички опции пред нас“.

Те не са против нова война на Америка, този път с Иран, която има по-голямо население от Ирак и Афганистан взети заедно и освен това е много по-подготвена да се защити.

Те искат САЩ да поддържа „добрите“ бунтовници в Сирия и настояват „Асад да си иде“. Запиташ ли ги, кой ще дойде, ако той си тръгне, те бързо отклоняват въпроса.

Но ако ИД е враг, с който не можем да се справим, защо не си партнираме с Путин, Иран, Асад и кюрдите, за да унищожим ИД в Сирия и Ирак?

Джон Кери винаги отговаря едно и също- „Асад трябва да си иде!“

Отговорът на Путин - американците са „объркани умове“.

Гледайки на това какво се случи с Либия, Сирия, Ирак, Йемен и Афганистан след нашите намеси, някоя от тези страни превърна ли се в това, което „ястребите“ предвиждаха, или ние се надявахме? Какви са перспективите пред тези провалени държави?

Сега неоконите искат конфронтация с Русия в Сирия и Украйна, и очакват с нетърпение да предизвикат Китай в Южнокитайско море.

Кандидати на републиканците, като Линдзи Греъм, искат да изпратят американските войници обратно в Ирак и Сирия.

Какво можехме да постигнем и какво се случи, са въпроси, които нито са задавани, нито им се отговаря.

Анализирайки състезанието за президент, можем да достигнем до заключението, че антивашингтонските настроения са много по-дълбоки, отколкото си представяме.

Възходът на Бърни Сандърс, за сметка на Хилари Клинтън, както и на Доналд Тръмп, за сметка на елита на републиканците, са политическите истории на годината.

А какво общо имат социалистът Сандърс и капиталистът Тръмп? Те не са интервенционалисти - и двамата бяха против войната в Ирак.

Тръмп, за разлика от Карли Флорина, би разговарял с Владимир Путин. За разлика от Скот Уолтър, той не би премахнал сделката с Иран, а напротив- би я съблюдавал и прилагал.

За разлика от другите кандидати-републиканци, той не гледа на намесата на Путин в Сирия с гняв и омраза. Ако Путин иска да удари ИД, аз нямам против, каза Тръмп.

Тръмп не е разкрил по-широка външна политика. Въпреки това, можем да доловим чувството, че както Айзенхауер, Никсън и Рейгън и той залага на „мир, чрез сила“, като иска да ни изкара от войните в Близкия Изток и не желае нови.

За антиинтервенционалистите Тръмп срещу Сандърс е идеалното състезание.

Превод: Е. Рушев