/Поглед.инфо/ --- На 2 май 1972 г. Дж. Едгар Хувър, директор на ФБР, умира на 77-годишна възраст, така и без да подаде оставка. Тялото му е открито от домашната му прислужница на пода до кревата в спалнята на вашингтонското му жилище. „Приличало” на обикновен инфаркт и затова аутопсия не е правена.

--- Франклин Рузвелт. Погребан е в затворен ковчег. Аутопсия не е правена.

--- 1961 г., за ръководител на ЦРУ Кенеди назначава Джон Макоун, преди това шеф на Комисията по атомна енергетика…

--- Март 2018 г., за ръководител на ЦРУ Тръмп назначава „Мата Хари” от ЦРУ (Джина Хаспел – заб.), а бившият й началник (Майк Помпео – заб.) става държавен секретар…

--- Искам … да ми е до коленете – решително поискал селянинът от хванатата от него златна рибка. И почти веднага се развикал: - Недей, недей, върни всичко обратно!!! – Но вече било късно. Златната рибка изпълнила желанието, но в резултат селянинът се превърнал в заек с къси крачета.

Членовете на сегашната „пета колона” в Русия трябва да научат този прост анекдот наизуст. Нали тези членове призовават Русия да се почисти, както прави „безупречно демократичната и изключителна” Америка. Какво ще се случи, ако Русия изведнъж се отзове на призивите на членовете (особено в светлината на неотдавнашната истерия на Запад и в Лондон в частност)?

Да им напомним как в тази „изключителна” страна изключително демократично се държаха със своята „пета колона”.

Ситуацията, в която се озоваха Господата от Америка и тяхната Прислуга в 40-те и 50-те години, възникна няколко десетилетия по-рано - в периода на преход от „въглищната демокрация” към „нефтената демокрация”. В рамките на тези два вида демокрация Господата бяха принудени да се примиряват с необходимостта да споделят с Работягите трохите от своята трапеза. Тоест, отначало повече с миньорите, железничарите и металурзите. А след това, във все по-голяма степен – с нефтодобивниците, със същите тези транспортници и металурзи, а така също с машиностроителите.

Цялата работа е в това, че в до и следвоенните години без Работягите – независимо от техния противен характер – Господата изобщо не можеха да се оправят. А със сила да се справят с Работягите не се получаваше. Така че за Господата и преданите им Чистачи (главен сред които стана Едгар Хувър, получил поста директор на ФБР на 29-годишна възраст) оставаше едно – да тръгнат в обход. Като при този обходен маньовър имаха предвид няколко задачи:

  • Да се заглушат протестните движения в Америка;

  • Да се очерни Съветска Русия, така че нейният пример да не подчертава въпиющите недостатъци на американската система на държавно управление;

  • Да се сплашат или изолират/отстранят онези граждани на Америка, които се отклоняват от линията на партията (партията на Господата), така че на никого да не му се прииска да пикае срещу вятъра…

Всички тези и други подобни задачи се поставяха с цел решаване на основната задача – такова изглаждане на грапавините на мнозинството от населението на Америка, при което всеки да се занимава на Нивата на Чудесата със своята работа. „Простолюдието” да копае земята за грошове, без да смее да вдигне от нея очи и да се огледа, а Господата – да се наслаждават на живота с пълна сила.

А то до къде се стигна – към края на Втората световна война половината американци приеха Съветския съюз едва ли не за кръвни братя. Проведеното в март 1945 г. допитване на Галъп показа, че 55% от гражданите на САЩ смятат, че на Съветския съюз може да се има доверие и сътрудничеството с него може да продължава след войната. Приятелските чувства към съветския народ внушаваха на американците оптимизъм за укрепване на дружбата между двете страни. През 1945 г. много американци се занимаваха с благотворителност, мъчеха се да облекчат лишенията, изпитвани от съветския народ. За Нова година издателите на Вашингтон пост призоваха американците да си спомнят за руските деца, отбелязващи този празник и „да споделят с тях поне капка от нашето благополучие”, за да изразят „чувството на единение с руския народ”. Даже първата дама на Америка Бес Труман не остана настрана. През юли 1945 г. тя стана почетен председател на организацията „Събиране на произведения на англоезичната класическа литература в помощ на руските жертви от войната”. Организацията призова американците да съберат един милион книги за попълване на библиотеките, унищожени от нацистите. На форзаца на всеки том ще бъдат изобразени флаговете на двете страни и дарствен надпис „На героичния народ на Съветския съюз от народа на Америка”.

Под егидата на Фонда за помощ за руските жертви от войната американците щедро даряваха за изпитващите лишения съветски съюзници.

Това обаче не можеше да продължава. Така че на списание Лайф през юли 1945 г. се наложи да напомни на неосведомените трудови граждани на Америка: „Русия – това е проблем номер едно за Америка, защото това е единствената страна в света, чиято динамика и мощ са способни да заплашат нашите представи за истина, справедливост и процъфтяване”. Още повече че още преди добрият дядо Рузвелт да се пресели на оня свят за тази работа бяха подготвени съответните организации и беше създадена необходимата Прислуга. В първите редици на която гордо шестваше нашият познат – Едгар Хувър. С неговия навик всички да бъдат поставяни под подозрение. И да бъде под ръка с организацията, благозвучно наречена КРАД (Комисия за разследване на антиамериканската дейност – заб.).

КРАД при Камарата на представителите на Конгреса на САЩ е създадена в 1934 г. с цел да разобличава хората, съчувстващи на комунизма и пропагандиращи неговите идеи. До следвоенните години тя практически не функционира.Тоест, бронираният влак стоеше на резервен коловоз. Може да потрябва в домакинството… И той потрябва.

Къде този брониран влак на Чистачите се насочи най-напред? Колкото и странно да се стори на много от съвременниците, един от първите адресати на „бронирания влак” стана… Холивуд. Защото в тогавашния Холивуд работеха не само кариеристи, но и истински талантливи кадри, живо откликващи на събитията в света. И тъй като едни от най-впечатляващите събития от онова време бяха утвърждаването на Съветския съюз и борбата с нацизма, в Холивуд на тази тема се правеха филми. И някои от тези филми откровено не се харесваха на Господата. Защото отклоняваха американците като цяло и в частност Работягите, от Пътя, предначертан от Господата.

В 1936 г. Холивуд стана един от центровете на антинацисткото движение в САЩ. Група актьори, продуценти и сценаристи, между които Дороти Паркър, Франсис Скот Фицджералд, Дашиъл Хамет, Глория Стюарт, Мървин Лерой, Бени Гудман и Ернст Любич, организираха Антинацистка лига на Холивуд. Към 1938 г. тя имаше вече пет хиляди членове. В тази година на екран излезе филмът „Блокада” за гражданската война в Испания, който беше незабавно забранен в Германия, Испания и Италия. Режисьор на филма е Уолтър Уенгър, сценаристи – Джон Хауърд Лоусън и Клифърд Одетс – и тримата членове на Антинацистката лига. В 1939 г. Джак Уорнър стана продуцент на филма „Признания на нацисткия шпионин”, по книгата на бившия агент на ФБР Леон Таро за хитлеристката шпионска мрежа в САЩ. А в 1940 г. Чаплин създаде своята сатира за Хитлер „Великият диктатор”.

Вашингтон и Уолстрийт доста успешно се преструваха на „партия на мира” и от тази позиция обвиняваха Антинацистката лига, че въвлича Америка в ненужна за нея война. Настина по-късно „изведнъж” се случи Пърл Харбър... Отношението на властта към Холивуд дълги години се определяше от нейния страх от комунистическата заплаха – реална и мнима. След войната в САЩ беше разкрита широка агентурна мрежа на съветското разузнаване. Започна лов на вещици в рамките на кампанията под название „Втора Червена Заплаха”. (Да напомня, че „Първата Червена Заплаха”, в която успя да вземе участие младият Хувър, обхвана 1917-1920 г.).

„Червеният айсберг”. Всички умряха. Още малко и безгрижната Америка също ще потъне.

Тази кампания продължи от 1947 до 1953 г. Тя се характеризираше със страх от комунистическия шпионаж и беше предизвикана от появата на комунистически държави в Източна Европа, блокадата на Западен Берлин (1948-1949), гражданската война в Китай (1949) и Корейската война (1950-1953). Тези опасения се изразиха във вписване в черни списъци, арести и депортации на лица, подозирани в симпатии към комунизма. Заради Голямата депресия комунизмът стана привлекателна идеология за много американци, особено в интелектуалните и работническите среди.

На върха на своята популярност в 1939 г. Компартията на САЩ наброяваше 50 хил. членове. С влизането във войната в 1940 г. Конгресът прие „Акт Смит”, инкриминиращ членството в политически групи, обявяващи се за насилствена промяна на съществуващия строй и изискващ от чужденците регистрация във федералното правителство. Този закон беше насочен не само против Компартията, но също против „Германско-Американския Съюз” (нацистка организация в САЩ – заб.) и против американците от японски произход. С началото на германското нахлуване в СССР Компартията на САЩ промени своята позиция от анти на провоенна. Докато САЩ и СССР бяха съюзници, Компартията на САЩ се обявяваше против стачките и подкрепяше американските военни усилия. Председателят на Компартията Ърл Браудър издигна лозунга „Комунизмът – това е американизмът на 20 век”. В същото време троцкистката Социалистическа работническа партия се обявяваше против войната и подкрепяше стачките, включително в отбранителната промишленост. Редица членове на СРП бяха осъдени по „Акта Смит”, докато Компартията не беше подложена на такива санкции.

В 1947 г. Хари Труман подписа Указ № 9835, с който беше създадена „Програма за проверка на лоялността на федералните сътрудници”. В съответствие с тази програма бяха учредени комисии за разследване и уволнение на сътрудници в случай на съмнения в тяхната лоялност. В същата 1947 г. Едгар Хувър разгърна мащабна акция против комунистите, която след няколко години, с включването към нея на Джоузеф Макарти, получи названието „лов на вещици”, или „макартизъм”.

Най-много пострадаха представителите на бохемните професии. „Симпатизиращият” на комунистите актьор изчезваше от екраните, журналистът губеше работата си, филмите на „левите” режисьори не излизаха на екран. В рамките на „лова на вещици” Хувър планираше да арестува 12000 души.

На 20 октомври 1947 г. КРАД започна публични слушвания във Вашингтон във връзка с антиамериканската дейност в Холивуд.

Стаята за мъчения – залата за заседания на КРАД

Бяха изслушани повече от 40 водещи дейци на Холивуд. Статутът на Комисията имаше извънсъдебен характер. Човекът, заставащ пред нея, трябваше сам да доказва своята невинност. Нямаше обвиняеми – всички бяха наричани „свидетели”. Предвиждаше се да бъдат изслушани 24 „приятелски” и 19 „неприятелски” свидетели (от последните бяха разпитани само 11, а 10 души отказаха да отговарят на въпроси).

Отказалите да отговорят на въпрос за своята принадлежност към комунистическата партия попадаха в „черния списък” и губеха работата си в Холивуд. Някои от тях – в частност Чарли Чаплин и Орсън Уелс – се оказаха извън пределите на САЩ, други работеха под псевдоними. Предмет на отделно разследване стана възхваляващите Съветска Русия военновременни продукции – филмите „Мисия в Москва”, „Северна звезда” и „Песен за Русия”. „Мисия в Москва” беше екранизация на едноименната книга на бившия посланик на САЩ в Москва в 1937-1938 г. Джоузеф Дейвис. Той възпя и държавническата мъдрост на Сталин, и Големия терор, и московските процеси срещу „враговете на народа”. На слушанията в Конгреса се изясни, че филмът е заснет по личната молба на Рузвелт (?). Сценаристът на филма Пол Джерико попадна в „черния списък”, а изпълнителят на главната роля Робърт Тейлър заяви пред комисията, че се снимал против волята си, тъй като не можел да разтрогне договора със студията.

Айн Ранд: През страданията (от доносниците до звездите) и като Главен промивач на мозъци

Един от „приятелските” свидетели беше писателката Айн Ранд (Алиса Зиновиевна Розенбаум, 1905-1982), обявила се против Холивуд (1947 г.) с остра критика на филма „Песен за Русия” и заслужила с това проклятието на либерална Америка. От нейните показания пред КРАД излиза, че в Холивуд тя в продължение на 17 години е била „на разположение”, а от 1943 г. започва да пише сценарии. Тоест, към този момент жената вече е била на години, а щастието на големите и славата така и не я спохождали. Затова и пет пари не даваше за проклятието на почти приятелите/колегите, тъй като с доносничество тя постигна своята цел. И гордо заяви пред целия свят: Аз съм доносник! И аз се гордея с това! Бързо публикува книжка (за да не я изпреварят другите претенденти), в която се похвали със своето майсторство на доносник.

Доносничката се издигна в първите редици на англосаксонските промивачи на мозъци, най-накрая постигна славата и парите. Многотомната и многословна песен на Ранд/Розенбаум в прослава на ударниците на капиталистическия труд скоро започна да съперничи по популярност на Библията и спомогна за твърде бързото изправяне на грапавините на американските мечтатели от простолюдието.

Айн Ранд крещеше „комунистите да бъдат избесени” доброволно и радостно. Много други донасяха за колегите си по Холивуд „по необходимост” – от страх, че ще загубят работата си. Официалните лица и СМИ предупреждаваха американците, че злобните, фанатични комунисти, стремящи се към разрушаване на американския начин на живот, се крият зад всеки ъгъл. Министърът на правосъдието в кабинета на Труман предупреждаваше: „Днес в Америка има много комунисти. Те са навсякъде: в заводите, в канторите, месарниците, на кръстовищата, в частния бизнес”.

Няколкостотин души попаднаха в затвора, а по различни данни, до 12 хиляди бяха уволнени от работа. Без да преминават проверка за политическа благонадеждност, провеждана от бреговата охрана, почти 3 хиляди пристанищни работници и моряци бяха уволнени по програмата за обезпечаване на безопасността на пристанищата. Тя беше разработена уж за защита на бреговете на страната от диверсанти по време на корейската война, но в действителност – за да бъдат унищожени оглавяваните от комунисти профсъюзи на моряците.

Много от заподозрените бяха викани в комисиите на Конгреса и следователите настояваха да бъдат посочени други комунисти и съчувстващи. Писателката Мери Макарти отбеляза, че целта на слушанията съвсем не е била в борбата с подривната дейност, а в това американците да бъдат убедени да приемат „принципа на доносничеството като норма за порядъчния гражданин”. Журналистът И.Ф.Стоун осъди „стремежа цяло поколение американци да бъдат превърнати в осведомители”.

Тези, които отказваха да доносничат, да плачат и да се разкайват, се сблъскаха със сериозни изпитания.

9 януари 1948 г. „Холивудската десетка” с адвокатите си пред сградата на окръжния съд във Вашингтон преди предявяване на обвинения в неуважение на Конгреса.

Когато КРАД започна да разпитва някои от най-видните сценаристи и режисьори на Холивуд, десет от тях, позовавайки се на Първа поправка съм Конституцията на САЩ, отказаха да отговарят на въпроса дали са членове на компартията – което беше напълно законно. И… бяха дадени на съд за неуважение към Конгреса. Единадесети, драматургът Бертолт Брехт, заяви, че не е комунист и избяга в Германия (Източна). По ирония на съдбата, по-рано Брехт замина за Холивуд от Германия, спасявайки се от нацистите.

Вместо да защитят своите сътрудници, директорите на холивудските киностудии осъдиха „холивудската десетка” и поеха задължение да не наемат никого, в чиято политическа благонадеждност не са уверени. Сред свидетелите на обвинението, дали показания, че комунистическата заплаха в Холивуд е реална, беше президентът на гилдията на киноактьорите Роналд Рейгън. Робърт Тейлър, Гари Купър и Уолт Дисни се съгласиха с него.

Много други холивудски звезди публично осъдиха организирания от Конгреса „лов на вещици”. Сред тях бяха Грегори Пек, Франк Синатра, Бърт Ланкастър, Едуард Робинсън, Катрин Хепбърн, Пит Сигър, Хенри Фонда, Бени Гудман.

Но въпреки всички усилия на привържениците й, „десетката” беше първо, както беше казано по-горе, призната за виновна за неуважение към органа на властта, а след няколко години и осъдена на затвор за срок от една година…

Самият Труман призоваваше за международен кръстоносен поход против комунизма. Той тържествено представи сложна програма, насочена към „изчегъртване” на хората, заподозрени в подривна дейност, от учрежденията на федералното правителство. В страната нарастваше истерия. Труман заповяда да бъдат проверени за благонадеждност всички държавни служители. Обвиняемите не можеха нито да узнаят кой ги обвинява, нито да разберат основанието за обвиненията. „Не такива, каквите трябва” представи за религията, външната политика, или расата, можеха да заклеймят човек като неблагонадежден.

Председателят на Комисията по благонадеждност на Министерството на вътрешните работи заяви: „Разбира се, ако човек се обявява за расово равенство, това още не значи, че той е комунист, но вие неволно се вгледайте в такъв човек по-внимателно”.

ФБР провеждаше разследвания по горещи следи веднага след като държавни служители попадаха в „черния списък”. Даже Труман се опасяваше, че ФБР под ръководството на Едгар Хувър може да се превърне в „американско Гестапо”. Съветникът в Белия дом Кларк Клифърд също заявяваше, че Хувър „е стигнал много близо до това да стане американски фашист”. Властите организираха петминутки на ненавистта (масови събрания, на които служителите пееха „Боже, благослови Америка” и се кълняха да защищават свободата.

Както беше споменато, борбата с инакомислието бе активно подпомагана от сенатора Джоузеф Макарти, придаден в 1950 г. в помощ на Едгар Хувър.

Джоузеф Макарти

На 9 февруари 1950 г. на митинг в град Уилинг (Западна Вирджиния) сенаторът Джоузеф Макарти заяви: „Държа в ръцете си списък с 205 лица, които са известни на държавния секретар като членове на Комунистическата партия и които, обаче, продължават да работят и да формулират политиката на Държавния департамент”. С аналогични изявления той излезе и в други градове на страната.

След това списъкът беше попълнен с още три хиляди американски чиновници. В резултат на проверка на книжните фондове на обществените библиотеки бяха иззети около 30 хиляди заглавия с прокомунистическа насоченост. По-късно Макарти стана шеф на сенатската подкомисия по разследванията. Съвместно с КРАД и ФБР, а също с подкрепата на вицепрезидента Ричард Никсън, той се занимаваше с проверката на служителите в правителствените учреждения и многобройните спорни свидетелства за предполагаеми връзки на чиновниците с комунисти. На основата на материали на ФБР бяха проведени политически разследвания и слушания за „проникването на комунистически агенти” в профсъюзните и фермерските организации, в СМИ, университетите, Държавния департамент и армията.

В хода на тази кампания в 1950 г. беше приет законът Макарън-Уд, задължаващ Комунистическата партия и другите демократични организации да се регистрират в качеството на агенти на чужди държави, а така също да съобщават данни за свои длъжностни лица, членове, финансова и организационна дейност. За неизпълнение на предписанията на закона и отказ от регистрация се предвиждаше затвор за срок до пет години и глоба до 10 хиляди долара. В съответствие с новия закон беше създадено Управление за контрол над подривната дейност, занимаващо се с цялата практическа работа по прилагането на неговите основни положения. То разполагаше със значителни средства, заделяни от федералния бюджет и включваше голям щат следователи и „експерти по комунизма”. Под прикритието на това учреждение се използваше работата на осведомители, работещи за ФБР.

Законът Макарън-Уд забрани влизането в страната на чужденци, които са били, или са към този момент членове на комунистически партии и на други лица, представляващи, както се указваше, заплаха за сигурността на САЩ. Всички комунисти, неполучили американско гражданство, но вече пребиваващи в страната, подлежаха на изселване.

Законът предвиждаше също депортация за всяко ненатурализирано лице, което защищава и разпространява икономически и политически концепции, несъвместими с официално приетите в страната и представяващи тоталитарна пропаганда.

Аналогични наказания се налагаха и за връзка с лица и организации, занимаващи се с разпространение на печатни материали от този род.

Приетият от Конгреса в 1952 г. закон Макарън-Уолтър модифицира положенията в закона Макарън-Уд, отнасящи се за имиграцията. Сега гражданство можеха да получат лица, които са скъсали връзките си с компартии и през последните пет години активно са действали против идеите на комунизма.

В 1954 г. 83-ят Конгрес прие „Акт от 1954 г. за контрол над комунистите”. Съгласно този закон Комунистическата партия се лишаваше от „всякакви права, привилегии и имунитет, с които се ползват законните учреждения, действащи под юрисдикцията на Съединените щати”. Това означаваше лишаване на комунистите от правото да издигат свои кандидати в националните изборни кампании.

Законът от 1954 г., както и приетият в 1950 г. закон Макарън-Уд, забраняваше на комунистите да получат задграничен паспорт, да заемат държавна служба във федерално учреждение и да работят във военен завод. Законът наложи строги правила на по-широк, фактически на неограничен кръг граждани на САЩ. Той постанови 14 признака, които служеха за критерии за определяне на причастност на всяко лице в страната към Комунистическата партия, или към комунистическото движение. Тези признаци бяха формулирани така разводнено и в същото време така обширно, че позволяваха правилата на закона да бъдат приложени към всеки жител на САЩ, имал някога макар и далечна връзка с някаква лява организация. Например, един от 14-те признаци беше подписването на петиция, която се организира от комунисти. В 1950 г. 2.5 милиона американци поставиха подписите си под петиция за забрана на атомното оръжие и с това всички те попадаха под закона от 1954 г.

През тези години много прогресивни американци бяха подложени на преследвания и бяха уволнени от работа. Между тях беше американският физик Робърт Опънхаймър, обявил се против създаването на водородната бомба, във връзка с което в 1953 г. той беше обвинен в „нелоялност” и отстранен от секретни дейности.

Деца, на лов сме за вещици: „Има ли в твоя колеж червени

наемници-преподаватели?”

Корица на списанието „Американски легион”, ноември 1951 г.

В дните на възхода на Макарти в Конгреса и правителството на САЩ предпочитаха да не спорят с него. Даже бъдещият президент на САЩ Дуайт Айзенхауер заяви в 1952 г., че има общи интереси с Макарти. Привържениците на Макарти виждаха в него предан патриот и пазител на духа на истинския американизъм, но много бяха тези, които гледаха на сенатора от Уискънсин като на безотговорен ловец на вещици, който руши националните традиции на гражданските свободи. В качеството си на сенатор Макарти се обявяваше за засилване на „студената война”, за приемане на антидемократично и антиработническо законодателство, за разпалване на военна и антикомунистическа истерия. В 1947-1951 г. комисиите по благонадеждност уволниха приблизително 300 държавни служители и принудиха 10 пъти повече да подадат оставки, по този начин издигайки вината в съучастие в ранг на система и поощрявайки затъпяващия конформизъм, в резултат на което голяма част от американците започнаха да отъждествяват инакомислието с неблагонадеждност.

Когато всичко приключи, макартизмът постигна фактически разгром на левите партии в САЩ. Комунистическото движение беше унищожено. Самата партия оцеля, но много групи в нея и извън нея изчезнаха.

„Червената паника” разби профсъюзите, политическите организации и културни асоциации, подкрепящи реформите от 1930-1940 г. Лявото инакомислие и прогресивните реформи замряха в своето развитие за повече от десетилетие и се възродиха, получили нова сила и нов подход, едва в 1960-те.

Работническото движение обаче така и не се възстанови от удара и американските работници се оказаха по-слаби и неуспешни в много отношения, в сравнение с европейските им колеги.

Пострада и движението за граждански права. Под интензивния натиск на онази епоха организациите изключваха прогресивно настроените работници, в това число лидерите в борбата за расово равноправие. В 1948 г. Националната асоциация за съдействие за прогрес на цветното население отиде така далеч, че изключи от редиците си родоначалника на борбата за граждански права Уйлям Дюбуа – за активна подкрепа на предизборната кампания на Хенри Уолъс (от близкия кръг на Рузвелт, министър в неговата администрация, на когото нагло не позволиха да стане вицепрезидент малко преди смъртта на Рузвелт) и за призивите към ООН да обърне внимание на расизма в САЩ. По аналогичен начин от Асоциацията беше изгонен и известният певец Пол Робсън...

Във времената на макартизма Чарлз Спенсър „Чарли” Чаплин беше обвиняван в антиамериканска дейност, властите подозираха в него „таен комунист”. Шефът на ФБР Едгар Хувър даде указание да се активизира работата по събиране на обширно досие на Чаплин, започнато още в 30-те години. Преследването на Чаплин от страна на ФБР се засили след като в 1942 г. той проведе кампания в подкрепа на откриването на втори фронт. В края на 1940-те години конгресмени заплашваха да го привлекат в качеството на свидетел на слушанията в Конгреса. В септември 1952 г. Чарли Чаплин замина в Лондон за световната премиера на своя филм „Светлините на рампата” (Limelight) и Едгар Хувър издейства от имиграционните власти забрана за обратно влизане на актьора в страната…

А Макарти в 1955 г. беше рязко свален от сцената. Той се побърка от тази неблагодарност (А мен за какво?!), пропи се и в 1957 г. умря на 49-годишна възраст. Поредният мавър на американската политика…

Уморените коне ги убиват/използваните дъвки се изхвърлят, нали, членове на петата колона?!

Много експерти продължават да твърдят, че Чистачът/Пазителят на президенти – Едгар Хувър – е починал от естествена смърт. В къщи на 2 май 1972 г. на 77-годишна възраст. Обаче „не всичко е така еднозначно”: намериха го сутринта в неговата квартира, на пода, казаха, че това е сърдечен удар, нямаше аутопсия. Прощаването с покойния се състоя в сградата на Капитолия, където беше поставен ковчегът с тялото на Хувър. Такава чест не е оказвана на никой друг държавен служител в американската история. Президентът Никсън му организира общонационално погребение – а такова се полага само на президентите – с което му бяха оказани най-високите почести… Без съмнение, за заслуги, но какви? Най-вероятно не само за това, че бащата на ФБР разгроми „петата колона”, но и за това, че не позволи на външни лица да се ровят в мръсното бельо на американския „елит”.

Общо взето – след като добре си поработил за Господата – заслужил си…

Превод: Поглед.инфо