/Поглед.инфо/ Започналата през пролетта на 1876 г. война на Сръбското княжество против Османската империя се развива съвсем не така, както я планират горещите глави и романтиците-славянофили. Военните действия не водят решителен характер. Значителна част от обикновения народ не иска никакви войни. Сръбската армия просто не е готова да води енергично настъпление. Войските нямат достатъчно количество обучени кадри, тиловата и медицинската служба се намират в зачатъчно състояние.
Въпреки това Милан се опитва да установи връзка с Черна гора и Новопазарския санджак и да проведе диверсия в България, за да „оживи въстанието там“ . Последната задача трябва да се реши от главната Тимошко-Моравска армия. Планът е разработен от майор Сара Груич, началната цел на сръбската армия става крепостта Ниш. Черняев не е можел да не разбере неподготвеността на сърбите – заедно с Милан в навечерието на военните действия той провежда двуседмична обиколка на страната. Въпреки това този амбициозен план. „Михаил Григориевич не е практичен човек. Той живееше във въображението си“, спомня си руски дипломатически представител в Белград. Имайки под свое командване около 40 хил. души той планира да осъществи нахлуване в България и да попълни армията си с доброволци-българи. Първоначално генералът разчита да достигне София само за три дни.
В пограничния град Зайчар се формират български чети. Очевидно, Черняев просто не разбира, доколко далеч са по качество сръбските войски от тези, които той командва в Туркестан. В навечерието на военните действия не е проведено и едно учение. Планът за действие се проваля веднага – Черняев, който нито веднъж не е командвал големи армейски съединения не се справя с ръководството на импровизираната селска войска. Личната храброст на генерала не поправя грешките му. Събраните сили като цяло са незле осигурени с продоволствие, облекло, оръжие и боеприпаси, но добре действа единствено малобройната артилерия , която има добре обучен още в мирно време кадрови състав.
В началото на 60-те години на XIXвек руски военен специалист дава доста точна прогноза за действията на сръбските въоръжени сили: „Толкова незначителна армия, без устойчива организация, без превозни средства, без резерви, без дисциплина и вътрешна връзка между частите си може да бъде, разбира се, пособие за подкрепа на въстанията на страните, близки до Сърбия, но вече никак няма да може да стане оръжие за каквито и да е правилни настъпателни действия, а още повече за външни завоевания“.
За мащабни настъпателни действия на равнище армия, имаща кадрови офицерски корпус (като цяло на батальон се пада по един офицер), войници и подофицери, имащи зад гърба си дълъг срок от служба под знамената, сръбското опълчение и доброволци не са готови в този момент. Настъплението им води до частичен успех, но след завземането на Бабина Глава (20 юни-4 юли) то спира. Победата е постигната едва след третия щурм на турските позиции, когато командващият се появява лично на полесражението. Загубите, понесени в тези боеве повлияват по най-негативен начин върху авторитета на Черняев сред сърбите – опълченската армия не може нито да ги избегне, нито да ги понесе. Победата парализира Тимошката армия, а всичко лошо само и предстои. В тила цари безредица, равнището на дисциплината пада. В армията се разпространява вредителство и Милан призовава Черняев да предприеме най-строги мерки срещу подобен род дезертьори.
Михаил Черняев
Най-успешно действат черногорците. Армията им формално се състои от две дивизии с по 10 хил. души и по една планинска батарея с четири оръдия във всяка. На практика това е кланово опълчение, слабо и доста разнообразно въоръжено с остарели руски и австрийски пушки, щуцери, гладкоцевно оръжие, За въоръжение има 12 хил. карабини със система „Миние“, 300 иглени оръжия, около 1000 преправени гладкоцевки и други. С иглените оръжия, вече остарели, са въоръжени единствено най-добрите стрелци. Запасът патрони е незначителен. Наличните оръдия са също стари и негодни за стрелба с бойни заряди. В строй тази армия наброява 30 хил. души, от които 11 хил. са резерв, в който влизат жъже по-млади от 17 години и по-възрастни от 50. Използването на този резерв за настъпление е невъзможно и княз Николай Черногорски нахлува с 11 хил. бойци в Босна, където неговата армия почти незабавно се увеличава до 20 хил. с местни доброволци от православното население. На 28 юли те разбиват турците под командване на Мухтар паша, а след това и на Махмуд паша, остатъците от чиито отряди са блокирани в Медун, недалеч от Подгорица и след четири месеца обсада са принудени да се предадат.
На 10(22) юли А.М. Горчаков решава да се откаже от практиката на твърдия неутралитет и се съгласява с предложението за секретни доставки на оръжие за сърбите, за което е направено съответното разпореждане на митниците на южната граница. Подемът на славянското движение обхваща и имперския двор – императрицата се занимава открито с благотворителност за сърбите и българите. В това време се наблюдава и значителен подем и в Турция. В Константинопол се водят демонстрации на привържениците за войната за запазване на целостта на Османската империя. Недоволството на правителството води до нов държавен преврат. На 31 август Мурад V e низвергнат и заключен под домашен арест в султанския дворец. Брат му Абдул Хамид II e настроен по-непримиримо. Войната и кланетата срещу християните продължава.
Пред Александър IIстои сложна задача – лятото той е все още убеден, че трябва да се избягват сблъсъци – над него тежат спомените от началото на царуването му, Кримската война и той е иска да рискува с нейно повторение. На 15 (27 юли) императорът говори за това със своите приближени: „Постоянно чувам упреци защо оставаме в пасивно положение, защо не окажем дейна помощ на славяните. Питам се, благоразумно ли би било за нас открито да се месим, подлагайки Русия на всички бедствени последствия от европейската война? Аз не по-малко от другите съчувствам на нещастните християни в Турция, но поставям по-високо интересите на Русия… Разбира се, ако ни заставят да воюваме, ще воюваме. Но не съм длъжен сам да подавам и най-малкия повод за война. Цялата отговорност пада на тези, които отправят предизвикателството и нека тогава бог решава. При това не трябва да се забравя, че секретният съюз, сключен между мен с Германия и Австрия е изключително отбранителен съюз. Съюзниците ни са се задължили да вземат наша страна, ако бъдем атакувани, но те няма да се сметнат задължени да ни подкрепят при инициативи от наша страна, в случай на предприети от нас настъпления. В такъв случай може да се случи същото, както в Кримската война – пак цяла Европа да ни се нахвърли…“
От друга страна, с развитието на кризата на Балканите вярата на императора в съюза с Австро-Унгария и Германия също започва да се колебае. Именно в този период военният министър започна все по-активно да се меси в МВнР. Той постоянно излиза от своите позиции от пролетта на 1876 г. , когато смята възможно да се почака, докато дипломатите разработят план за действие, да чака, докато Горчаков не каже своята дума. Канцлерът мълчи, а европейската преса открито поставя под въпрос възможността на Русия, отслабена от реформи да започне във война. В отговор руската преса излиза с диаметрално противоположни заявления. Така въпросът за това дали Русия е засилена или отслабена от реформите през 1860 г. е поставен публично. Под критика попада и военното министерство, чийто глава се смята за незаслужено обиден.
„Никога преди, със сигурност никога – отбелязва той в дневника си на 27 юли (8 август) – Русия не е имала в готовност такава сила, с всички материални средства като днес, никога не е имало толкова предварителна подготовка с толкова бърза мобилизация. Досадно е, че при всички превратни тълкувания, зли клевети и ругателства трябва да отговаряме с мълчание. Не публикуваме нашия план за мобилизация, цифрите на нашите сили, нашите запаси. А и ако ги публикуваме – на нищо не би се повярвало, когато атмосферата е вече пропита със зловредните миазми на недоверието, подозренията и порицанията. Една война може фактически да докаже доколко сме готови за нея. Но вече за свое оправдание, за удовлетворение на своето оскърбено самолюбие. А според мен, войната би била неизбежно бедствие, защото успехът и ходът на войната зависят не единствено от подготовката на материалните сили и средства, не само от дипломатическата подготовка, а от друга страна от способността на тези лица, в чиито ръце ще бъде самото водене на военните действия. С крайно прискърбие съм длъжен да осъзная, че и в двете тези отношения имам малко надежди: дипломацията ни се води така, че в случай на вода ние неизбежно ще бъдем отново сами, без надеждни съюзници, имайки срещу себе си почти цяла Европа, а заедно с това в средите на нашия генералитет не виждам и една личност, който да внушава доверие със своите стратегически и тактически способности“.
Вече след два дни, на 29 юли (10 август) 1876 г. след поредната война от критични публикации в руската преса (Дори миролюбивите „Отечествени записки“ заявяват, че „На руския народ лежи историческия дълг да отстоява свободата от турските войници, каквото и да стане“.), военният министър смята за необходимо в писмо до Горчаков да обясни мнението си относно готовността на страната за военни действия. Той прави това по по-различен, по-енергичен начин, от който вече не може да се направи извод за това, че подобна перспектива, според него, би била бедствие: „Ако не се опасявах да огласявам сведения за нашите военни сили, то разбира се, би ми било лесно с няколко цифри да разсея разпространение вредни за нас тълкувания, че Русия уж не е готова за война. Нито една държава не е всяка минута готова да започне военни действия. Дори и на Прусия са ѝ нужни няколко седмици, за да започне кампания. Русия, разбира се, не може никога да се приготви толкова бързо като Прусия (за това има географски и други причини), но смело мога да кажа на Ваша Светлост, че никога досега военните сили на Русия не са толкова подготвени за война, колкото сега. Но разбира се, с всяка година, с всеки месец готовността ще е по-голяма“.
Междувременно положението на Балканите се усложнява постоянно. От 25 август (6 септември) 1876 г. в Ливадия се провеждат съвещания по източния въпрос, в които участват императорът, наследникът велик княз Александър Александрович, министърът на двора граф Адлерберг, външният министър княз А.М.Горчаков, посланикът в Турция генерал-адютант Н.П. Игнатиев, военният министър генерал-адютант Д.А.Милютин, министърът на финансите граф. М.Х. Ройтерн.
Своят първи ден на съвещанията Ройтерн описва така: „Господарят ме прие веднага и ми заяви, че въпреки своето желание да приключи въпроса по мирен начин, това по всяка вероятност няма да се получи и че трябва да готвим средствата за война. Започнах да обяснявам на господаря трудността, особено в година, която е икономически неблагоприятна. Господарят, против навика си, ме прекъсна с думите, че не може да се направи нищо, даде заповед да говоря с другите и след това да му докладвам. Общата атмосфера в Ливадия бе крайно войнствена“. Почти със същите думи и Игнатиев описва настроенията на съвещанията.
Привърженик на военната намеса е единствено Милютин, но именно доводите му се възкачват над другите. Така е решено едно от основните противоречия между привържениците и противниците на войната. Впрочем писмото на Милютин не прави никакво впечатление на Горчаков. Позицията на последния към края на лятото на 1876 г. е вече достатъчно ясна. Опасявайки се от това, че намесата на Русия в източния въпрос ще предизвика рязко изостряне на външнополитическата ситуация, той, както и през февруари, е готов да предостави Сърбия и Черна гора „на произвола на съдбата: нека оръжието реши коя страна да надделее и коя ще загине“.
Николай Черногорски
В това време турците изпратят срещу сърбите най-боеспособните си части и артилерия. От средата на юли те постепенно овладяват инициативата и започват контранастъпление. При Алексинац 7—13 (19—25) и 16−29 август (28 август — 10 септември) те нанасят на сърбите чувствителни поражения. Тимошката армия бяга. Страхът обхваща всички. Първо от фронта е изведена артилерията. Виждайки, че оръдията се извеждат в тила, след тях се втурват и пехотинците. Започна паника, пътищата бързо се покриват с бягащи. След тях настъпват турците. Отсъствието сред тях на многочислена кавалерия спасява сръбската армия от погром. Един от руските участници в похода си спомня: „Бе трудно да удържиш бягащите: чувството за самосъхранение заговори във всеки толкова силно, че заглушаваше чувството за дълг и любовта към отечеството“. Положението на сърбите става безнадеждно.
Първи във въпроса се меси Лондон. На 25 септември дипломатите му успяват да постигнат примирие в Сърбия за седем дни. Едновременно с посредничеството на британските дипломатически представители в Белград и в Константинопол трябва да започнат преговори за условията на бъдещия мир. Трябва да се отбележи, че английското посолство в Турция започва да сондира турските условия за прекратяването на бойните действия още в началото на септември, след поражението на сръбската армия. Турците категорично отказват да сключват продължително примирие, а като условие за мир те предлагат следното: княз Милан да пристигне като заложник в Константинопол и публично да се закълне на султана, разполагане на турски гарнизони в четири сръбски крепости, изплащането на военните разходи и увеличаване на данъците, разпускане на мобилизираната сръбска армия и следващо съкращение до 10 хил. души., строителство под турско управление на железопътната линия Белград-Ниш-Одрин-Константинопол, завръщане на всички турци, напуснали Сърбия.
Това са съвършено неприемливи условия за Сърбия, която не може да се защити. Съдбата ѝ сега зависи от Русия. След разгрома на Сърбия придържането към неутралитет става почти невъзможно. Черняев използва затишието на фронта за активна политика, опитите му да приведе рев в щабното приключват с провал. Черняев предлага на княза ту да се провъзгласи за крал, ту, опирайки се на руските доброволци, да разгони Скупщината и да управлява княжеството без традиционния за Сърбия вариант за парламент (от което, за щастие е отказват). Милан, съдейки се по писмото до генерала от 3(15) септември е настроен доста критично към тези предложения. Той се съмнява в подкрепата на Петербург и моли Черняев да не бърза. На следващия ден Милан е провъзгласен за крал, което няма никакви последствия, освен да раздразни Петербург и отзоваването на турската делегация от преговорите за продължаване на примирието.
Междувременно в Константинопол празнуват дългоочакваните успехи. Шествието на султана към джамията в чест на победата над Сърбия е особено тържествено, защото се приема като победа над Русия. „Ликуването на мюсюлманските тълпи, намиращи се зад охраната – спомня си свидетелка на тържеството – нямаше граници: цялата тя, пълна с живот и плам трептя и горя с пориви на див възторг. Думите: „Алексинац, Белград, Черняев“ така режеха въздуха, а протяжното ехо повтаряше“.
Междувременно финансовото положение на Белград е толкова тежко, че Милан на 12(24) септември се обръща с молба към Черняев да организира сред свои познати заем в размер на 200-300 хил. рубли. Тогава турците продължават настъплението си. На Креветските позиции на 15-21 септември (28 септември - 2 октомври) в тежки условия сръбската Тимошко-Моравска армия с труд отразява турските атаки. Артилерията на сърбите все повече изпитва проблеми със снабдяването – производството на снаряди на единствения завод в Крагуевац не надминава повече от 350 броя дневно.
Крайният резултат от боевете е неизбежен. Всичко, което Милан може да направи в тази обстановка е да моли Черняев да спре пропагандата с обявяването на Сърбия за кралство. На 22 септември (4 октомври) князът пише на генерала: „Относно обявяването на Сърбия за кралство- това е крайната отстъпка, която мога да ви дам да направите: да игнорирате този факт, да напечатате заповед до армията и в Делиград да оставите всичко в настоящето му положение. Но при това ви моля да дадете честна дума на война да не се стремите към разпространение на това дело и да не прибягвате към пропаганда в другите войски и сред народа. Предупреждавам, че формално ще ви възпрепятствам за това. Моето лично убеждение остава същото – а именно, че всичко това бе много ненавременно от ваша страна. При сегашното неопределено положение ние ще възбудим срещу нас цяла Европа, обявявайки независимост. Само от уважение към вас съм съгласен да оставим въпроса в неопределено положение“.
Съдбата на Сърбия виси на косъм. Авторитетът на Русия на Балканите се оказва пряко свързан с последствията от сръбско-турската война, започната от Белград въпреки желанията на Петербург.
Превод: Поглед.инфо