/Поглед.инфо/ От край време се знае, че попът, учителят и стражарят са стълбовете , на които се крепи мира, спокойствието, духа и бъдещето на всяко село у нас. В национален мащаб по принцип това са църквата, образователната система и армията/полицията, които крепят държавата. Сега си знаем, че образованието ни е далеч от „едно време“, армията, сведена до символичен брой, живурка някак, а за полицията след случая Пелов няма какво да се говори. Остава църквата.

И веднага възниква въпросът как църквата да крепи държавата, как да обединява народа и сее духовност чрез спазване на поне 10-те Божи заповеди, когато държавата й обръща гръб, а нейни чиновници си позволяват да я хулят и „обвиняват в предателство“. Това се казва в Патриаршеско и синодално послание на БПЦ по повод 1000-годишнината от учредяването на Охридската архископия. Някои дори зоват за избор на нов Св.Синод. Кой „от неразбиране или недоброжелателство“ /по думи от същото послание/ не е разбрал, че всеки удар върху хилядолетната ни църква е брадва върху корен на държавата България, която и без това изглежда е тръгнала към небитието поради демографска криза и недалновидни политики? Кой и защо реши да остави църквата ни сама да отбелязва 1000г от учредяването на Българската Охридска архископия? Кой прецени, че тържествена литургия в патриаршеската катедрала „Ал.Невски“ ще се отрази негативно на поети политически ангажименти? Дали по този начин унизихме не толкова църквата, колкото националното ни достойнство? Услужливите медии пък се отчетоха с 3-4 информационни реда или секунди телерепортажи. Щом няма от властта, не си заслужава усилието. Властта пътува. Дали за Измир или Тел Авив няма значение. Щом църквата не се съобразява с опорни точки за Истанбулска конвенция, заклеймява гей-паради или не реагира по указание да признае незабавно независимост на МПЦ, да прави каквото иска. Това ли е посланието на управляващите? За честта на БПЦ тя не се отказа нито от становището си за Истанбулската конвенция, нито от спазването на вековните канонически правила в Христовата Църква, за да изпълни посредническа роля за преодоляване на наложена църковна изолация на МПЦ. Нещо, за което бе помолена с писмо от епископ Стефан, глава на една от съществуващите две македонски църкви. Ако държавата ни предпочита да заеме позицията на щрауса със заровената в пясъка глава, за да избегне предполагаеми обвинения във връзка с т.н. македонски въпрос, БП Ц явно отстоява независимост и лоялност към вяра, история и традиции. Открито заявява, че е наясно с разбиранията на „останалите братски Православни църкви“, което изисква „тънка игра“, за да се отстои свое виждане. Двойната игра на Скопие с изпращането на писмо с подобно съдържание-молба от страна на македонския премиер Зоран Заев до Вселенския патриарх Вартоломей в случая е само потвърждение за прозорливостта на БПЦ. Вековният опит и страдания, безотказната служба в името на българския народ, на неговата независимост и укрепване на държавността си казват думата. Независимо от предателства, грешни стъпки или отстъпление от Божиите правила на редица църковни служители. Столетия не сме имали суверенна държава, но Църквата ни не е изоставяла народа си и като цяло единствена е крепяла и вяра, и дух български. Да се отрича, че има църковна политика е неуместно. Има я и още как. Но това няма нищо общо например с идеите на политическия ислям, който се използва като средство за постигане на политически цели, като идеология за реализиране на определени интереси. В повечето случаи и в личен план. Православната ни църква, каквито и упреци да има към нея, не забравя, че „три пъти мисли, един път режи“ не е измислено случайно от народа ни. Църковните дела се движат бавно, без припряност и винаги с упование в името на Бога. Негова е последната дума. Просто се изчаква подходящия момент, за който се работи без шум, без „туитър-политика“ и без упреци на висок глас към когото и да било. Правила, за които не е нужно да има адвокат, който да ги пояснява. Така се излезе и от годините на разкол в църквата ни, който и по външни, и по вътрешни причини през 90-те години разтърси и разедини народа ни. Шумът идваше от хора, които работеха срещу Св.Синод и митрополитите с цел заемане на местата им в името на нови демократични повеи. И без замисляне каква рана всъщност отварят върху православието и православните. Днес ситуацията е доста по-различна, но ето че се налага специално послание, за да се пояснява позиция и се отговори по църковному на „обвинения за предателство“. Защото БПЦ отказа да участва в тържества в Охрид във връзка със споменатата годишнина. Между другото протекли много самотно, само в присъствието на местни управленци и политически сили. И с много слова, които би трябвало да „донесат ненужна горчивина на цяла България“, както се изразяват отците ни. Защото се оказа, според изказващите се в Охрид, че България няма нищо общо с онази Охридска архископия, която историческите документи определят с „на вся българи“. Документите са византийски, не наши, а някои са подписани от Василий ІІ-българоубиец. Място за емоции няма. Сагата Македония си я имаме поне 100 години. Вече никой българин няма да тръгне от другия край на света да воюва за тази кауза, както е било по време на Балканската и следващите войни. Болката е претъпена, претенции няма, остава горчилката, че на Вардара антибългарските настроения не са оставени в миналото. Макар че повечето медии в Скопие вече прецизират словата си, когато пишат за България.

Факт е, че политиците ни повече са грешали от Църквата ни, когато е идело реч за Македония. Те и сега не намират за нужно да заемат открито позиции, да обяснят на обществото какви са нашите интереси на този етап, какви цели са си поставили и дали подкрепата и съдействието ни за членството на Македония в НАТО и ЕС е достатъчно условие, за да се реши т.н.македонски възел. На всички е ясно, че създадените комисии /съгласно Договора за сътрудничество от 1 август м.г./ дълго и протяжно ще разговарят и едва ли ще стигнат до търсения компромис за изход от натрупано напрежение относно исторически спорове. Съставът на македонската комисия е доказателство, че рамките на македонизма няма да бъдат прескочени. Политиците прехвърлиха топката в полето на историците, стиснаха си ръцете, за да обявят, че са постигнали успех за нормализиране отношенията между двете страни. За Македония това бе тласък по пътя към НАТО и ЕС, а за управляващите у нас повод да отчетат с апломб постижение в областта на външната политика. Но поредица сигнали от Вардара дават основание за изводи, че желаното не винаги е действителното. Лансирането в медийното пространство на име „Илинденска Македония“ , забравянето в изказвания на управляващите, че сред населението на държавата Македония има и българи, отказа да се променят в учебниците по история текстове, които засягат националното ни достойнство и т.н. са достатъчни, за да ни уверят, че политиката на македонизъм не е отживелица. Тогава защо виним БПЦ, че е наясно с бремето на посредничеството за уреждане статута на „Православната църква в тази страна“, както казват архиереите ни? Няма отказ за поемане на това бреме, а само съобразяване с „вековните правила в Църквата“. Тъжно е, че на тържествената литургия в катедралата „Александър Невски“ освен властта, миряните също не счетоха за нужно масово да отбележат 1000-годишнината на Охридската архископия. Нямаше медийна информация, нямаше призиви и покани, нямаше онази гласност, която толкова ценим в годините на демокрацията. Всъщност кой изостави църквата или не я разбра? Онези, които мълчаливо и безучастно наблюдават спора за името на Македония между Скопие и Атина или редовите българи, които се умориха от политика на „пара в свирката“ и обръщат гръб втренчени в лично оцеляване? Какъвто и да е верният отговор, националните ни интереси страдат. Търси се отговор може ли нещо да се промени и кой го може. Църквата по традиция не бърза, но ние имаме ли време? Защото държавността , както и населението ни се стопява. Факт.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели