/Поглед.инфо/ Преди двадесет години, на 24 март 1999 г. започна агресията на НАТО срещу Югославия, наречена операция Allied force („Съюзническа сила“), която продължи 76 дни.
През това време авиационната група на Северноатлантическия алианс, състояща се от 1121 изтребителя, поддържащи и транспортни самолета, от територията на Италия, Германия, Великобритания, Турция, Франция, Унгария, а също и от континенталната част на САЩ, извърши, според данните на НАТО, 35 хил. полета, а според данните на ГРУ, около 25 хил.
Действията на авиацията се подкрепяха от военноморска група от три самолетоносачи, 6 щурмови подводници, два крайцера, 7 разрушителя, 13 фрегати. Десантната групировка на НАТО имаше четири големи десантни кораба, разположени в Средиземно море с 10 хиляди морски пехотинци.
На земята групировката на НАТО наброява 16,6 хиляди в Македония и 10 хиляди в Албания. Според докладите на НАТО повече от 20 000 войници и офицери са убити за 76-те дни бой, унищожени са около 800 сръбски танкове - 60% от общия им брой, повече от 100 сръбски самолета са свалени (70% от общия им брой), разбити са 90% от сръбските противовъздушни сили. Реалните загуби на сърбите в тази война бяха шокиращи за генералите от НАТО. По време на 76-дневните бомбардировки ( в някои дни броят на излитанията достигна 1000) бяха поразени едва 26 танкове - и в този брой бяха включени и натъкналите се на заложените от албанските бойци мини. Както и около 40 самолета и 18% от противовъздушната отбрана. Убити са малко повече от 500 войници и офицери от армията и полицията.
С други думи, военният ефект от въздушните удари на НАТО е нулев. И само натискът на Русия (в лицето на Черномирдин) върху Милошевич, както и заплахата от почти пълно разрушаване на промишления потенциал на републиката, принуди сърбите да изтеглят войските си от Косово.
При това се изясни интересна подробност. „Грешките“ на американското разузнаване при оценката на силите на сърбите, които защитаваха Косово, бяха толкова големи, че те граничиха с престъпно подценяване. Така, вместо 300 сръбски танкове, „разкрити” от американските разузнавателни служби, от които според докладите на същия „разузнавател“са унищожени повече от 200, от Косово в пълна изправност бяха изведени 480 (!) танка. А НАТОвците откриват в Косово едва 13 наистина унищожена танка.
Вместо 150 оръдия, сърбите имаха повече от 300 в Косово, вместо 100 хил. души на позициите имаше повече от 250 хиляди души. Човек можеше само да се досети колко биха стрували на НАТО тези грешки, ако се бе решило на сухопътна операция ...
За жалост политическото ръководство на Югославия се оказа неготово на подобно предизвикателство. Помня как седем години преди събитията в Косово, наплашеният от бойкота на Запада президента Милошевич се опита да си върне неговото разположение и спря сръбските батальони край Сараево, фактически самолично създавайки „Сараевския проблем”, който след това, като чук, удари самата Сърбия през всичките следващи години. Да бяха взели тогава сърбите Сараево - и проблемите на Босна и Херцеговина просто нямаше да съществуват. Но Слободан Милошевич реши да покаже на Запада готовността му да стане „европейски политик”, способен да се договаря и да води преговори, и не завърши войната, която сърбите всъщност вече бяха спечелили дотогава. Западът усети тази слабост напълно добре и след няколко години, под непрекъснати обвинения и заплахи, Милошевич, опитвайки се отново да успокои Запада, напълно предаде Босна и Херцеговина, като ги откъсна от помощта и подкрепата на Сърбия.
Слабостта на Сърбия стана очевидна за всички. Тя се превърна в безкръвен, изтощен бик, в който хиените да могат безстрашно да се впият, да се вкопчат в самото му гърло. И „хиените” не се появиха бавно. Хърватите унищожиха Сръбската Крайна. Косовските нацисти започнаха да откъсват областта от Сърбия, а черногорските сепаратисти незабавно се насочиха към гърлото на Югославия.
Последното отчаяно въстание на сърбите и на самия Милошевич срещу окончателното разделение на Югославия - въвеждането на войски в Косово - завърши с логичното назидателно наказание на Сърбия. Западът, с цялата си военна мощ, нападна Сърбия. А 76-те дни бомбардировки, които лишиха Сърбия от половината ѝ икономически потенциал, накрая разбиха Милошевич. Вече смазан от тежестта на собственото си предателство, той се чувстваше сам виновен за страданията на сърбите и евентуално чрез отделните контакти на Черномирдин с американците, хвърляше бял флаг, съгласявайки се да изтегли сръбските войски от Косово без никакви условия и така отвори Косово за окупация от силите на НАТО.
Така той окончателно реши съдбата си. Сърбите му простиха войната, приеха загубите и лишенията, но не можеха да се примирят с унизителна капитулация. Защо беше необходимо да привлича народа си в неравностойна война, след като накрая капитулира? Драмата на Милошевич е, че той така и не успя да сподели една съдба с народа си.
Сърбия би могла да спечели тази война, ако я бе направила народна, всеобща. Ако беше прехвърлила тази война на територията на врага. Сърбия можеше да спечели, ако се беше превърнала в пламнал огън, сражение, партизанска Сърбия, каквато беше под германска окупация. И след това Ирак… Но това не се случи. И Милошевич беше свален. Но не беше свален като тиранин, а като отстъпник, който е предал надеждите. Самата Сърбия потъна в хаос в продължение на много години, където е и днес. Прозападните правителства се изредиха, но страната продължава да става бедна и разделена, а днес се намира на едно от най-драматичните кръстовища на своята история ...
* Подкрепете Поглед.инфо и ПогледТВ, за да ги има по-дълго време и да запазим тяхната независимост. /Прочетете долу/
Превод: В.Сергеев