/Поглед.инфо/ Има една държава, в която защитата на малцинствата й в съседни държави се смята за срамна работа. В тази държава първата работа на всеки премиер, президент и външен министър е да обещае на съседите, че няма да ги безпокои за въпросните малцинства.

Държавата, за която говоря е България. А съдя ли по защитата на малцинството ни в Западните покрайнини, това не е държава, а територия със затихващи функции.
Пиша тези редове заради все още пресния договор договор с Македония, оказал се поредното фиаско на балканската ни дипломация. Още кънтяха фанфарите в София, а договорът бе оспорен от македонския президент Георге Иванов с изявлението му, че няма сила, която ще откаже Скопие от македонизма.
В деня, в който Иванов изрече на глас това, което премиерът Зоран Заев не смее, председателят на Демократичният съюз на българите в Западните покрайнини Драголюб Иванчов приветства договора. И пожела той да бъде последван от подобно споразумение и с Република Сърбия.
Бедни ми Иванчов, колкото договорът с Македония ще изкорени македонизма и ще ревизира антибългарските учебници, толкова сходно споразумение със Сърбия ще ощастливи Западните покрайнини!
Но хвалебствената декларация изнася и факти, които плачат за Международния съд в Хага. От нея научаваме за „антибългарски действия на определени политически и научни среди, на Сръбската православна църква, правосъдието и полицията“. В очите боде бруталното поведение на местната власт, осуетила отбелязването на 100-годишнината от Топлишкото въстание и Босилеградския погром на сръбската войска над местното население в тези изконни български земи.
Декларацията завършва с недоизказано изречение: „Антибългарската пропаганда в Македония и антибългарската политика в Западните покрайнини десетилетия наред се ръководят и направляват от един и същи център…“
Кой е този антибългарски център? Белград, разбира се, където в средата на XIX век са изковани „Предначертанията“ на великосръбския стратег Илия Гарашанин, предвиждащи експанзия на Сръбското кралство към българските земи.
Разбираемо е, че българите в Сърбия се боят да произнесат на глас историческите истини. Но защо се прехласват пред договора с Македония, с който признахме напечатания на сръбска пишеща машина македонски език, а с него и измислената в Коминтерна македонска нация и написаната й в Белград история?
Всъщност декларацията иска да съчетае две взаимно изключващи се неща - да омилостиви Борисов и сръбските власти, но и да напомни за забравените Западните покрайнини, които почти сто години са под чужд гнет. Имам предвид Ньойския договор, позволил на Сърбия да окупира Западните покрайнини. Но както в Кралство Югославия, така и в Титова Югославия се провежда национална асимилация, намалила българите от 160 000 (1919 г.) до 25 000 (2017 г.).
Казвам всичко това с болка, защото 15 години от работата ми в МВнР и НРС бе посветена на каузата ни в Македония и Западните покрайнини. Петнайсет години, през които малцината ентусиасти в разузнаването и дипломацията подкрепяхме българите в Сърбия и интернационализирахме въпроса в Комисията по човешките права към ООН в Женева.
Изнасям тази някога строго пазена тайна, тъй като Комисията по досиетата получи работните дела на Югославския отдел на ПГУ-ДС и всеки може да се увери в истинността на написаното тук. Заровят ли се в тези папки, душманите на ченгетата ще си посипят главите с пепел, а може и да свалят шапка на офицери от 17-ти отдел на ПГУ и НРС, наричани сега доносници.
Ще го кажа направо - от 1985-а до 1995-а оплюваното ни разузнаване извърши къртовска работа (често без санкция от ЦК на БКП и правителствата на Луканов и Беров), за да събуди българския дух в Западните покрайнини. Тази мисия бе посечена през 1996-а, когато Жан Виденов порица националистите, заявявайки, че правилното име на Западните покрайнини е "Източна Сърбия".
След премиерската реплика с ранг на директива „Югославският отдел“ в НРС тихомълком сви знамената и уволни националистите с пагони, а Балканският сектор във Външно направо капитулира. Възползвайки се от нашия нихилизъм, през 1995 г. сръбският посланик в Женева внесе нота в ООН с искане за признаване на сръбско-шопско малцинство в България. Като връх на нахалството към нотата бе прикрепен учебник по... шопски език.
Това бе преди двайсетина години. Какво е по-различното днес?
В първия управленски мандат на ГЕРБ премиерът Борисов, председателят на Народното събрание Цецка Цачева и външният министър Николай Младенов декларираха, че подкрепят европейския път на Сърбия.
На 1 март 2012 г. министър-председателят даде съгласието си Сърбия да започне преговори за членство в Европейския съюз. На срещата на върха на ЕС Борисов обяви това решение, без изобщо да повдига въпроса за дискриминираните българи в Западните покрайнини. На следващия ден сръбският президент Борис Тадич проведе телефонен разговор с Борисов и му благодари за безусловната подкрепа.
Но на 15 април с.г. вицепрезидентът Маргарита Попова посети Босилеград и произнесе слово, шокирало сръбските власти. Без да се съобразява с ГЕРБ, Попова заяви: „Сърбия не може да стане член на Европейския съюз, не се ли погрижи за българската общност в Западните покрайнини!“
Сръбският посланик в София светкавично посети МВнР и нервно попита: На вашия премиер ли да вярваме, обещал на президента Тадич безрезервна подкрепа, или на вицепрезидента ви?
От Външно го успокоиха: Външната политика се движи не от президентството, а от министър Младенов, а той остава ваш приятел!
В три отделни резолюции Европейският парламент предупреди Сърбия, Черна гора и Косово, че ще влязат в Европейския съюз, само ако уважават правата на малцинствените групи На 17 април 2012 г. евродепутатите напомниха на сръбското правителство, че преговорите за влизане в ЕС са невъзможни, ако дискриминира малцинствата. Вместо веднага да постави условия за Западните покрайнини, София замълча.
През 2013 г. у нас гостува сръбският президент Томислав Николич и получи безплатен подарък от домакините. Президентът и премиерът се надпреварваха да му обещават еврочленство, като Плевнелиев инфантилно гарантира, че „ще се борим за сръбската евроинтеграция…“
Седмица преди Николич да прегърне Плевнелиев, Българският културно-информационен център в Босилеград изнесе нещо чудовищно. По повод стогодишнината от Междусъюзническата война в Босилеград започнали възстановяване на гробове на български воини. Димитър Димитров очистил от боклуци могилите на разстреляни от сръбската армия офицери: полк. Иларион Танев, поручик Стефан Стефанов, санитарен поручик Стефан Котев, подофицер Христо Владев, поручик Асен Бинков…
Двама сръбски полицаи го арестуват и му връчват призовка за разпит - заради престъпление по чл. 354, ал. 1, от Наказателния кодекс на Сърбия (увреждане на гроб). По същото време Сръбската православна църква изгони от Босилеград българския свещеник и назначи на неговото място сръбски поп от Ниш, за да води църковните служби на сръбски език.
Пак от братска и православна любов, на всеки 8 септември, обявен за "Ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”, местната комунистическа организация празнува „великата дата в историята на града“.
Но и това не е всичко. В началото на миналата учебна година в Босилеград бяха закрити нови две паралелки, в които обучението се провеждаше на български език. Причината - липса на български учебници.
----------------------------------
След Босилеградския ултиматум на Маргарита Попова, НФСБ излезе с декларация, в която обяви: Сърбия не може да стане член на ЕС, ако българите в Западните покрайнини не получат малцинствените права на унгарците във Войводина!
Пет години след тази декларация, влязла в предизборната програма на Патриотичния фронт през 2014 г., НФСБ е на власт, а нейният председател е вицепремиер. Оттогава до днес ситуацията в Западните покрайнини с нищо не се е променила, даже се е влошила.
Зная, че властта няма да ме чуе. Но съм длъжен да предупредя: Подпишем ли със Белград същия „исторически договор“, с който капитулирахме пред македонистите в Скопие, сърбошопите в Западните покрайнини ще са новото малцинство в Сърбия!

Вестник „Уикенд“