/Поглед.инфо/ И докато у нас надувахме фанфари за отбелязване подобаващо на лелеяния повече от десетилетие Договор за добросъседство и сътрудничество с Македония, около държавата ни се завихриха едни събития, задухаха едни външнополитически ветрове, за които не е ясно дали управляващите ни са ги предвидили в сметките, когато са предприели дългоочаквана активност по отношение на ситуацията на Балканите.

Не остана скрит обаче фактът, че „историческият пробив“ към Македония бе осъществен не без гласната и негласна подкрепа на САЩ и ЕС, което навява на мисли, че отново става въпрос за интереси в глобален мащаб. Доста по-късно ще се разбере доколко те са се покривали с нашите в стратегически измерения. Нормално беше да се очаква реакция в стил „империята отвръща на удара“, независимо, че София в лицето на премиера Борисов демонстрира напоследък не само силен афинитет към външна политика, но я придружава по всякакъв повод и с т.н. балансьорска игра на международната сцена. Пък и у дома. От Запад ситуацията в отношенията Сърбия/Косово, внезапното отзоваване състава на сръбското посолство в Скопие за „консултации в Белград“, както и инициативата на сръбския президент Вучич и президентът на РСръбска /в състава на Босна и Херцеговина, БиХ/ Милорад Додик за приемане на „обща декларация за оцеляване на сърбите“ /стъпка за обща държава?/ или загрижеността на австрийския външен министър Курц относно „влиянието на Турция върху Западните Балкани“ задават толкова много въпроси, че София ще трябва наистина да е в състояние на български многорък Шива, ако иска държавата ни да не изпадне отново само в роля на „васал за обслужване на хегемона“, както вече се изрази Боян Чуков. В същото време от Юго-изток ни подпира онзи „трън в петата“ / не само поради дейността на посланик Гьокче в София/, Турция, където сложната вътрешна обстановка, както и отношенията на Анкара с Брюксел, напоследък предимно Берлин, тревожат не без основание следящите „под лупа“ събития в тази връзка. Ако се добави към новата ситуация на Балканите и играта с т.н. „албански фактор“, експанзията му в Македония и поредицата от изказвания на албанския премиер Еди Рама в тази връзка, не би било разумно да се задоволяваме само със „замаха, с който Зоран Заев помете всички видимо склерозирали аргументи пред възможността да бъде подписан този договор с България“, защото единствената му цел е „разчистване на пътя на Македония към нейната евроатлантическа интеграция“ /по Иван Николов в статия “В Гърция и Сърбия възприемат като смъртна заплаха сближаването на Македония с България“/.

Всъщност на българското общество не стана ясно какви точно компромиси сме направили във връзка с този Договор /без да се задълбочаваме на този етап кой е бабувал и дали наистина сме признали езика/ със Скопие, но определено надеждите ни са, че най-после ще се разчисти пътя за добруване между двете страни с общ исторически корен, но със самостоятелно и независимо съществуване днес. Ние от исторически опит си знаем, че за неразбирателството, меко казано, между София и Скопие през последните десетилетия принос може да имат и Белград, и Атина, че и други геополитически играчи. Иван Николов е убеден, че „Русия е мощното рамо на гръцко-сръбската стратегия за Македония“ и то „чрез идеологемата за единството на славяно-православните народи“. В България помним, че след победоносната Балканска война е последвала Междусъюзническата, но колкото и да се повтаря историята, днес времената са заредени с по-различни енергии. В Македония при сватби на колите на младоженците се веят различни знамена – албанско и на държавата РМакедония. Повече са колите с албански знамена, а голяма част от тях задължително поемат към Косово, защото там е родата. В Тетовско не се чува реч на онзи език, който считаме за наш, всички надписи са на албански, джамиите са на всяка крака, жените със забрадки са мнозинство, албански знамена се развяват на всяка къща, а имената на улици, училища, институции са на албански личности. На практика това си е държава в държавата, а какви ще са следващите крачки едва ли в България ще се определят. И тук вече иде реч за онази стратегия, която би трябвало да е дългосрочна и да включва вариантите за развитие в региона, които са в наш интерес. Първо икономически, търговски, инфраструктурни, а после политически и културни. Кой стопираше коридор 8, а сега той се явява приоритет, защото китайците са проявили интерес към коридор Атина/Белград и то след като спечелиха ключово гръцко пристанище? Защо сочим с пръст Москва, Белград, Атина, когато си гледат собствените интереси? Гръцки медии открито заявиха, че София вече е приятел със Скопие за сметка на Атина. Нима от вчера Сърбия активира и се грижи за сръбските малцинства, които има във всички бивши Юго-републики? Нима си въобразяваме, че привързаността към СФРЮ и политиките на Белград за водеща роля в региона са изчезнали с разпада на тази федерация и признаване на Косово от страна на Македония и България? Нима управляващите в Сърбия ще се поколебаят да покажат на Скопие по съответен начин, че не одобряват дадена нейна позиция и политика? Дали, както казва външният министър Дачич, това е свързано с „признаването на Косово и гласуването в полза на Прищина за членство в ЮНЕСКО или в ООН“, дали е късно заявено съжаление за „признаването на Македония под нейното конституционно име от страна на Белград“ /Дачич при визита в Атина/, защото Скопие се е изплъзва по някакъв начин от традиционно давани препоръки от сръбска страна, дали отново някои ще се позоват на „дългата ръка на Москва“ или наистина сръбското посолство в македонската столица е било подслушвано с „чужда помощ“, няма как да сме сигурни в момента. Може само да се спекулира по темата и то в зависимост от определени лобистки интереси. Преди месец изтече информация за дейността на сръбските агенти в Македония, включително и за сръбския дипломат Горан Живайлевич, което пряко се свързва с политическата криза в Скопие и смяната на управляващите там. По цял свят се разпространиха фотоси с правещия си селфи Горан Живайлевич в Собранието на Македония, когато се разиграха кървавите събития в сградата през април. В тази връзка не е без значение, че в Скопие, както и в Загреб има сръбски партии, съответно с лидер Иван Стоилкович и Милорад Пуловац /Неависима демократична сръбска партия/, които заедно с РСръбска в БиХ са лостове, чрез които Белград има възможност да поддържа своите сфери на влияние в региона. Западът не спира да хвали напоследък президента Вучич за това, че е призовал за „вътрешно-сръбски диалог за Косово“ и дори в Der Standard го нарекоха „сръбския Вили Бранд“. Това не означава, че „болката Косово“ е преодоляна или че предстои признаване на независимо Косово. Просто едно от условията на ЕС за присъединяване на Сърбия към Брюксел е признаването на Косово. Другите важни условия са присъединяване към санкциите към Москва и реформи в областта на съдебната власт. Безспорно това са болезнени за Белград условия, особено като се имат предвид тесните й връзки с Русия. Дебатите са ожесточени. Едно е да се каже, че отзоваването на дипломатите от Скопие е „дипломатически дилетантизъм и шарлатанство, което приляга на една бананова република“/Вук Йеремич/, но съвсем друго е да се признае Косово. Политическото бъдеще не е сигурно за решилия се на този акт в Сърбия, защото настроенията по този въпрос сред сръбското население са известни. Лавира се чрез идеи /изразени от външния министър Дачич/ за подялба на Косово по етнически принцип, но Шешел контрира с „няма какво да се дели, защото в Косово всичко е наше“. Крачка назад от страна на Вучич с „в момента няма условия за промяна на Конституцията“ т.е. за признаване на Косово, но и изненадваща „подкрепа“ от Еди Рама, албанския премиер, който заяви, че разбира „трудността за Вучич“ и го приветства за идеята за „вътрешно-сръбския диалог за признаване на Косово“. „Не е лошо такъв да се проведе и в Косово, и в Албания“ допълва Еди Рама, но къде останаха заплахите му, че ако не се осигури бързо приемане на Албания и Косово в ЕС, те ще „предприемат стъпки за обединение“? Странно, но няма думи срещу подялба на Косово, а само, че „не е добра идея да се започне с това /пред сръбския Blic/. Ще се прекрояват граници на Балканите? Това дали сме го предвидили? Ще спечелим ли нещо от подобни пазарлъци и реализация на идеи, които не са наши? А как да се възприеме декларацията за „запазване на сръбската нация, език и култура“, която обвързва РСръбска със Сърбия, а Вучич в интервю пред Pink убедено заявява, че „Сърбия ще вдигне глава и никой вече няма да натиска главата й. Никой вече няма да руши гордостта и достойнството на Сърбия“. Нищо ново, нали? Няма изненада и че в Черна гора партия Нова сръбска демокрация има намерение да се присъедини към обявената декларация за „обединение на сърбите от всички сръбски пространства“. Това било позиция, която не заплашва никого, но „ние сърбите от Черна гора принадлежим на велик народ, който е длъжен да мисли в по-големи и широки категории“. Обяснимо е, че членството в НАТО не се приема от тази партия. Сърбите в Хърватия също не остават настрана и твърдят, че техните права не са достатъчно защитени от страна на Загреб, въпреки че не говорят нищо по въпроса за декларацията на Баня Лука, РСръбска в БиХ, и Белград. Информациите в сръбските медии са, че се очаква тази декларация да бъде приета през м.ноември, но се спори по въпроса дали тя не отвлича вниманието от проблема Косово. Някои твърдят, че Белград пробва почва за сделка, която включва признаване на Косово срещу промяна на граници, но дали това зависи от Сърбия? Ходове /като онзи в Скопие с отзоваването за консултации на сръбското посолство/, са сигнали, че нещо къкри на Балканите, но ние ликуваме с постижения, които биха били нормални дипломатически практики, ако балканската черга не се дърпаше от толкова много страни.

Нима Турция ще загърби Балканите поради своите вътрешнополитически кризи и амбициозни външнополитически изяви в други посоки? Едва ли. На този етап обаче Анкара е заета с предстоящите парламентарни избори в Германия, където 1.5 млн турци имат право да гласуват т.е. явяват се фактор в тези избори. Ердоган вече отправи призив към турските избиратели в Германия да не гласуват за Меркел и СДП, защото „те нападат Турция в предизборните си кампании смятайки, че колкото повече нападат Турция, толкова повече гласове ще получат. Аз пък призовавам моите съотечественици да не се подлъгват и да не ги подкрепят, нито християндемократите, нито СДП, нито зелените.Те всички са врагове на Турция. Смятам, че турските избиратели трябва да дадат урок на тези политически партии за тяхното неуважение към Турция“. Това при положение, че преди време Ердоган беше заявил, че в Германия ще се случи същото като при изборите в Холандия, когато отношенията между Хага и Анкара се усложниха и антитурските изявления бяха придружени със забрани за посещения и агитация на турски официални лица, но след приключване на изборите отношенията бързо се нормализираха. Сега обаче най-острите атаки от турска страна са предимно по отношение на Джем Йоздемир, зелени, който има лозунг за предстоящите избори „за да ядосаш Ердоган, гласувай за Йоздемир“. Любопитно е, че създадената от гастарбайтери и действаща вече 7 години турска партия в Германия „Обновление и справедливост“ / BIG/ обяви преди време, че няма да участва в изборите на 24 септември, което се приема като подкрепа за Ердоган. „На уважаемата Меркел предадохме имената на 4500 терористи с искане да бъдат върнати в Турция, а те се застъпват за 3-5 обвиняеми.Засега нямаме отговор. Извинявайте, но ако те имат прокуратура и ние имаме прокуратура.Каквото решение вземе, това ще направим“, казва Ердоган, а Меркел се обърна към ЕК с искане да се намали икономическата помощ за Турция, която за периода 2014-2020 г е над 4.5 млрд евро. Средствата са за засилване на реформите в следствието, обучение на съдии и т.н. Един вид да се засили демократичната правова държава, но след чистките след опита за преврат от 15 юли м.г., превръщането на Турция в президентска република и все по-отчетливата ислямизация на страната това дали е реална цел?. ЕС търси отговори, но мненията са толкова разнопосочни, интересите са толкова противоречиви, а геополитическите играчи са толкова двулични, че никой не може да гарантира накъде ще завие следващия път Ердоган. Това той го може и го прилага с успех вече 15 години. Сега се е заел и с обновяване на собствената си партия, ПСР, защото има „износване на метала“. На сбирка в Истанбул с партийни функционери от ПСР той в прав текст посочва, че „ние не искаме да гледаме такъв Истанбул“, защото „в момента, в който Истанбул падне под средното ниво на Турция, ние горим“. На референдума за президентска република в Истанбул 51.35% гласуваха с „не“, а 48.3% бяха „за“ Ердоган т.е. Истанбул не подкрепи президентската република и това явно остава болка за турския президент и го кара да прави опити да реформира партията си поради „износване“. Чрез подмяна на кадри и то „по собствено желание“. На този етап 5 вилаетски управници са сменени, но едва ли ще са последните.

В същото време Мерал Акшенер, бивш член на ПНД, националисти, напуснала поради несъгласие да подкрепи идеята за президентска република, както направи нейната ПНД с лидер Бахчели, обяви, че е готова с нова партия. В средата на м.октомври щели да се нанесат в нова сграда в квартал „Чанкая“, Анкара, който е известен като правителствения и това е един от сигналите, че предстоят събития във вътрешно-политическия живот на Турция. Мерал Акшенер е харизматичен политик и определено има привърженици, които оценяват интелектуалните й качества. Независимо, че по време на кампанията за референдума т.г. нейните изяви бяха неглижирани от проправителствените медии, тя събираше достатъчно на брой последователи, което резултатите от гласуването без съмнение го доказаха. Поне така твърдят малкото останали опозиционни средства за информации в Турция.

В обръча от събития при съседите и от Запад, и от Юго-изток няма как да не се зададе въпрос дали имаме варианти за позиции и дали сме отчели интересите си в дългосрочен план? Явно ще се преценява пост-фактум, което си го знаем от години.