/Поглед.инфо/ Учредителното АСНОМ* в август 1944 г., или Вторият Илинден вече е проведено и Република Македония е федерална единица в новата социалистическа Югославия. Оставяме настрана победния патос и клетвите за вярност: можела ли е тогава одържатворената Македония да съществува сама като държава и кадърна ли е била да оформя политическото и културното пространство на населението на тази територия?

С приетите решения самото АСНОМ показва, че тогава за по-дълъг срок се е тръгнало по погрешно, губещо направление. След Охридския и Пържинския договор отдавна вече е изгубено следвоенното победно бинго и човек не може да не се запита „шчо напраифме“ и къде отстъпихме, щом стигнахме до сегашното губещо положение?

Десетилетия и десетилетия изговаряхме идеологически мантри как за първи път вечно поробеният македонски народ създава македонска държава, а на държавата тогава „занапред“ й се вменяват непреодолими „фабрични дефекти“ за нашето най-накрая и окончателно индиректно посръбчване под плаща на югославянството, за разлика от директното кърваво посръбчване, което се извършваше над славянското население в кралска Югославия. Изминалите македонистки десетилетия само изкривиха пътеката ни на погубването, а термините Македония, македонски, македонци от нашата нова идентичност стигнаха като тема за спорове до Организацията на обединените нации...

Блаже Конески, най-големият следвоенен деец на „македонцките“ работи в Република Макадения, неслучайно многократно заявява: Голямо име взехме, трудно ще ни позволят това. Значи, знае какво е направил, с какво се захванал и на какво ни е подложил.

А е наясно и за последствията, непреодолимите последствия от самостоятелността на Македония, които оттук насетне ще носим на гръб като воденичен камък.

С фарисейска лукавщина обясняваха и все още (но с увиснали носове) обясняват пред учениците, студентите и целокупната общественост, че наистина са създали наша специална идентичност с всичките съпътстващи особености, но затова тъкмо на АСНОМ умишлено „пропуснали“ да се преименуваме през единственото победно поле - славомакедонци.

Знаейки, че управляващата власт в Македония е антибългарски настроена и не искайки да ни засегнат, ако ни назоват като македонски българи, и днес цялата световна политическа и интелектуална общественост, ако иска да направи разлика между нас, най-голямата етническа общност в държавата, и останалите македонски граждани, ни именува като славомакедонци. Какво срамно и лошо носи със себе си това име? Нима е по-лошо от сегашното описателно име на нашата държава - Бивша югославска република Македония? Тъкмо тогава от АСНОМ е пропуснато да тръгнем като Република Славомакедония, равноправна федерална република в тогавашна Югославия. Само и само по този начин нашата нова държава и нова идентичност е без непреодолимия „фабричен дефект“, а държавата – втемелена върху здрава нерушима основа през един диалектичен оборот, успешно отсича и нишките от миналото към всички околни държави и креативно се освобождава за спокойното бъдеще пред нея. Без оглед на това, което ще се случва с Югославия. Очевидно АСНОМската самостоятелност за новите власти не е крайна държавнотворна цел и възвишен идеал, а само временен етап на македонисткото сепаратистко изсулване от българщината до напълно негово смиряване в сръбщината.

Това е нашият исторически пропуснат шанс чрез новата идентичност за еднаква отдалеченост от българите, сърбите и гърците! Макар че в тези следвоенни моменти е еретично и да се помисли какво би станало и накъде би тръгнала Македония, ако се разпадне Югославия, без така – отвътре извършената нейна обществена мелиорация, АСНОМска Македония и в рамките на Югославия бе македонистки жабарник за балканска идеологическа малария. Тя още от АСНОМ тръгва по погрешен път на самоунищожаване.

С нищо не помогнаха следвоенните четирдесетлетни победни еуфории: народът усещаше подсъзнателно своята безпочвеност на своето като черджето под нозете си, което му издърпваха от година на година и затова органично силно, неудържимо и въпреки всеконтрола на УДБА, тръгнахме през 90-те години на миналия век към близалките с начупени вътре стъкла на Любчо Георгиевски, защото се усещаше, че е дванайсет без пет за избягване на опустошението, за което някой като да ни беше предопределил.

Сега, след двайсет и пет-шест годишното губещо опитване с Бранко, Киро и Хорхе, народът попарено бяга от Груевски, защото вижда, че е дванайсет и пет...

Вместо самопрофилирана отвътре върху здрав, неразрушим темел, имаме хлъзгава самоизмама чрез Втория Илинден с нарочно оставения в АСНОМ Мисирков „фабричен дефект“, който идващите десетилетия само уголемяваха, докато напълно не бе унищожена след военния сблъсък от 2001 г. Кратката война, в която македонските военни и полицейски сили загубиха от албанските паравоенни формации, завърши с подписването на т. нар. Охридски рамков договор и Второилинденската, македонистката, удбашката Македония отиде в историята. Нашите проблеми се донасъбраха...

Нямайки сега голям спонсор като югославянството, под който се криеше и същестуваше „фабричният дефект“ в духовната македонистка клоака, закъсняло принудително и болно унизително след поражението, вместо далновидно реформаторски преди него, във всеки по-голямата от ден на ден приклещеност, в която навлизаме, поставени сме пред свършения факт на постфактум реформи. За доведената до ръба на съществуването си Македония сега нейните създатели говорят за деДПМНЕизация на Македония (за което са прави), но трябва да са съвсем наясно, че този процес на нормализация като деДПМНЕизация означава деАСНОМизация и демисирковизация.

Тя и такавата, АСНОМската Македония, се санкционира от Охридския рамков договор и ако с него всички етнически общности се стабилизираха, най-голямата етническа единица все още потъва от АСНОМския „фабричен дефект“. Само помирително е казано и се казва, че никой, преди да се разпадне Югославия, вече не се съмняваше и не отричаше, че съществува македонска нация и македонска идентичност, но със самото пропадане на Югославия този проблем зейна от само себе си. Този лошо назован процес на новата идентичност чрез „фабричния дефект“, който се прикриваше, се появи като нерешим конституционно-държавен проблем. Босна е по-друг случай, но и с там с югославски скроеното бошначество стигнаха до невиждани проблеми.

Времето никой не го връща назад, най-малко македонистките донкихотовци, и за изход от историята и идеологическата наша закостенялост избраните елити без анестезия и без голям шум трябва сами да поработят върху проблема. Онова, което тръгна антивропейски с АСНОМ, днес, 7 десетилетия по-късно, ни излезе през носа с Охридския рамков договор.

Опозиционните призиви за деДПМНЕизация, която е необходима, означава деАСНОМизация и демакедонизация с краен резултат деболшевизация като ВМРОвизация, първоилинденизация или гражданска македонизация като антимакедонистизация, истинският калем върху истинска основа, ако изобщо за това имат сили и кураж македонистите. Да не бъдат пак изненадани, та след СДСМ да плачат като Груевски...

Но да се върнем още малко на АСНОМските отношения. Опустошенията, които причинява новата АСНОМска власт, са катастрофални. През първата нощ на свободата убиват без присъда над 300 човека. Най-много сред тях са умните и читавите, редките образовани наши хора. В една нощ – обезглавяване на собствената нация от самите освободители. Хайде, няма да ви напиша освободители в кавички. Навсякъде и винаги всяко убийство от държавата без съд е престъпление, а убитият без съд е жертва. Тази „практика“ на работа, за жалост, в Югославия не бе съвсем непозната...

Македонските комунисти от БКП се организират в юли 1941 г. в лозята на Водно в Скопския партизански отряд. И това, което нещо там антифашистки преди 11 октомври леко е помръднало чрез Шарло Шаторов, Боян Българанов, под патронажа на Георги Димитров и БКП, и с местните, скопските комунисти Бане Андреев, Перо Ивановски, Кямуран Тахир... и до ден-днешен дошлите сърбокомунисти не го признават. Къде е техният интернационализъм? Класически шовинисти с лява иконография, които техните уж идеологически съмишленици, съседи и земляци, членуващи в БКП, наричат сърбокомунисти. Нима за интернационализъм пяха само от БКП наивните Венко Марковски и Кочо Рацин, докато техните съдругари не им дойдоха до главата? Кого лъжем и защо ни трябва да фалшифицираме и за Вапцаров от БКП, убит от българските фашисти? Ами че той три дни нямаше да опази главата върху раменете си от темповците, страхилгиговците и видоесмиловците като Кузман Йосифовски, когото изтеглят във втората половина на 1943 г. от Бистра и го пращат сред скопските нелегални няколко месеца преди завършването на войната.

Първият Илинден е народно непокорство, вторият Илинден е удбашки фарс, който след 2001 г. се обърна в наша национална трагедия. И освен в Словения нашата кървава драма на комунистическите освободители се разиграва в различни варианти и по различен начин и в останалите югославски републики. Маниакално заслепени, дразнехме словенците и не признавахме, че и във войната, и след освобождението бяха далече, вселенски далече с работата си в общонародния Освободителен фронт и само на тях при отделянето от югославската федерация и при самостоятелното съществуване не им се появиха проблеми с идеологически, национално и междунационално непомирените граждани.

Оставайки вещи укриватели и верни извършители на проекциите на „Начертание“-то, македонските комунистически победители вече в повратната 1944 г. изпускат историческата възможност за народно (думата „гражданско“ тогава е с негативно значение) помирение и обединение, македонистка македонска платформа на държавнотворността, пък и с победното бинго в ръцете, победно опиянено до безумие теглят към неизбежното поражение от времето...

С незатворените от всички страни македонски граници в следвоенна Европа и със „студена македонистка“ война с всички съседни държави и до днес непрестенала, а във вътрешен план с форсиране на страх от постоянните произвеждания на вътрешни грешници и неприятели, управляващият македонски комунистически елит обръща федерална Македония в смрадлива клоака на югославянството, което колкото напредва, само повече комплексира македонските граждани, които, освен че малко са изгинали за югославянството, още по-малко допринасят за развитието на федералната югославска държава. Изходът за воайорите на своя живот и съдба, разбира се, бе безкрайната македонска сервилност, с която с нас се майтапеха останалите народи и републики.

Лукавщината и безскрупулността от политиката на перманентни чистки върху гърба си още в хода на войната усещат македонските комунисти, дошли от БКП. Колкото страдат във военните сблъсъци, толкова се третират като жертви и директно се убиват от своите уж събратя интернационалисти – комунисти, дошли от ЮКП.

Македонските комунисти, идващи от ЮКП, са съвсем наясно за своята малобройност, интелектуална малоценност и липса на авторитет сред народа. Самото споменаване на името Югославия предизвиква сред народните маси обида, та до 1943 г. слабото комунистическо движение в Македония дори избягва употребата на това название. „Колкото повече размишлявам, все повече се убеждавам, че ти, Темпо, още по време на войната изобщо не си бил наивен. Знаел си какво точно искаш, а наивни и големи идеалисти сме бил ние, т.е. някои от македонските ръководители“. (Вера Ацева, „Писмо до Темпо“, стр- 16-17).

От тази незавидна каша към държавността пак ги измъкват македонските комунисти, дошли в комунистическото движение от БКП. Ако има нещо образовано и авторитетно в крехкото македонско комунистическо движение, това са кадрите на „орлицата“ и тяхната компетентност и ангажираност стоят зад организацията на Втория Илинден. АСНОМ започва с химнично изпълнение на „Изгрей, зора на свободата“. И като благодарност за исторически свършената работа с извършения преврат на скопското Кале от македонските сърбокомунисти срещу македонските комунисти, дошли от БКП, на кървавата Коледа в януари 1945 г. се отсича и онази малка, но здрава нишка на интернационализъм и хуманно и класово помирение на населението. Всички АСНОМци, един по един, Ченто, Брашнаров, Венко Марковски, Полежина, Соколов, Пирузе... физически ги ликвидират или завършват с големи затворнически присъди на Голи оток, в Идризово...

За информацията, която си спомням, нямам исторически извор, на който да се позова, защото нашата историческа наука никога не ще поотделно да изброи и покаже падналите жертви от страната на техните убийци, но по думите на наш македонски историк, който ми се кълнеше в честност, за над 3 години – от април 1941-а до септември 1944-а, от ръката на български войници и полицаи в Македония са убити общо 148 наши граждани – партизани и цивилни, а нашите хора като отпор в същото време са убили 152-ма български войници. Приблизително – еднакъв брой жертви от двете страни. Сравнено с други тогавашни военни огнища – незначително. Жалко за всяка всяка човешка жертва, всяка проляна сълза, но какъв неуспех за инструкторите на КПЮ Шилю и Темпо, пристигнали да предизвикат въоръжен конфликт в присъединения към българската държава македонски дял. Вече ви казах – пропрочетете Темпо и Ацева...

Тази тяхна концепция – да се предизвика военен конфликт, успява повече в междунационалния раздор на славянското и албанското население в западния регион на Македония, но имаме нова нелогичност: многобройни дебърски, гостиварски и тетовски семейства бягат от терора на балистките банди в Охрид, Битоля и Скопие, тогава под българско управление. Бягат от едни фашисти при други фашисти? А българските фашисти им осигуряват подслон, евтини парцели за къщи, които днес да речем Дебър махала я правят най-градския скопски квартал.

Слепите Темпови поддръжници – лазовците, страхилгиговците, димчебиляновците, димчетреневците без никакви присъди само на първата Коледа на свободата на Кале, в Стенковец, Щип, Прилеп, Ресен, Велес... застрелват 300 цивилни!

След шовинисткия ляв коледен преврат във федерална Македония продължава да дими до днес неизгасналата гражданска война от 1941-1945 г. и синовете на пушкарите и гълъбарите, на убийците и изнасилвачите на своите другарки партизанки сега с титли на академици, университетски професори и режисьори, продължават с ортодоксалния сталинизъм, и драконовски, с всички полицейски средства и методи защитават своето сляпо послушничество с ляв произход.

Мъчат се. Много се мъчат. Ако признаят фактите, секат идеологията на левия авторитаризъм, върху която седят и която им носеше победителски облаги, а историческата шашма на техните родители с кървави ръце, предрешени като интернационалисти и освободители, лъсва. Едиповската самоомраза е сценарий на абсурдната наша комедия на губещите. Хиляда път повторена лъжа - става македонизъм.

В Македония все нещо може да се разпада, както се разпада, все нещо да се носи из въздуха, както се носи, и всички да гледат и да мълчат, както мълчат, но достатъчно е някой само да спомене „б“, и още не си се недоизрекъл за историческо помиряване с България, изведнъж заспалият удбашки минотавър се разбужда и мълниеносно те поглъща...

Питали американския президент коя е най-богатата държава в света и той, без да се замисли, отговорил: Югославия! Ако в Америка се крадеше толкова, отдавна да сме изчезнали...

Детството и младостта ни минаха в слушане на такива гадно надменни разговори и вицове, които сами за себе си създаваха и разказваха недосегаемите удбаши: партийци, директори и честни интелектуалци в Титова Югославия. И в мига, когато се разпадна държавната прехваленост, която едва издържа 45-46 години, и до днес не им станало ясно за нейното загниване отвътре. Или пък, че гнилотата са били те, а всички ние...

Ето, 25-26 години живеем в нова държава, независима Македония. За новата държава е допустимо поне критично настроен да се изказваш насмешливо, но за бившата държава Югославия все пак не е за препоръчване и сега да говориш лошо. Бившеюгославските пространства бяха котило на нарцисоидни разрушители. Самите недосегаеми, които я разрушиха, сега най-много плачат за нея...

Всяка вечер вече от години гледаме тв дебати за спасението на Македония и без изключение по-умни и по-убедителни са представителите на албанците. За депутатите в македонския парламент и да не говорим. Най-калпавото, което имат македонците, там е изтъпанчено. Не знае ли УДБА как да избира, или за други и да помислим не смеем? Градовете, кварталите, селата или махалите, в които живеят македонците, пропадат в депресивна сивота и в явна мизерия, а в местата, където живеят албанци, районът се къпе и свети в богатство от магазини, супермаркети, камиони и всякаква механизация... Това ли са изостаналите албанци, за които преди години всякакви най-гадни вицове се разказваха и ги повтаряхме? Те са се поддържали, ние не се държим. Бре, мама му стара. Ако ние не се държим, никой на земята! Ако ние със свещена покорност не поддържахме Любчо, Бранко или Никола, никой на света. А те само дето още не са ни качили по дърветата, за да ни покажат нагледно, че наистина произхождаме от маймуните...

И... „шчо напраифме и шчо требит да напраиме за однепред“? И занапред, и за наназад, и на Мисирков, и на наследниците мисири, мисирковци победното македонистко бинго очевидно вече не им е в ръцете. Дойдоха като аслани, тръгват си посрани. Това „напраифте“ . Сами проиграхме победното бинго.

Или винаги „злият демон“ българите и за в бъдеще ни са виновни.

Адаптация книжовен български език Недялко Бакалов

________________

* Антифашистко събрание за национално освобождение на Македония – б. пр.

** Есето е от подготвената за печат книга на Младен Сърбиновски „Македонизмът: триумфът на нищото“, посветена на 60-годишнината на автора.