/Поглед.инфо/ Понятията „Балкани“ и „криза“ отдавна са станали почти синоними и никой не се учудва при поредното изостряне на обстановката в този регион. Но това, което се случва на Западните Балкани през последните няколко седмици, действително излиза извън обикновения кръг от проблеми и представлява на най-дълбоката криза от времената на югославските войни през 90-те години на миналия век. Не в една-две, а едновременно във всичките шест още не влезли в ЕС страни ситуацията се намира на ръба да излезе окончателно извън контрол, теглейки след себе си и останалите съседи.
Лидерите на Албания и Косово заплашват да започнат преговори за обединяване, ако ЕС не им предложи ясна перспектива за влизане. В Сърбия трета седмица вървят протести против победата на президентските избори на Александър Вучич, наложил в страната по същество еднолична власт. Босненските сърби проведоха тренировъчен референдум за датата на държавния празник и сега заплашват с референдум за отделяне от Босна, поради което техният лидер Милорад Додик вече попадна под американски санкции.
Санкции застрашават и ръководството на Македония, където четири месеца след предсрочните избори старата власт отказва да разреши на опозицията да сформира ново правителство, защото тогава в него ще влязат албански партии, изискващи създаването на албанска автономия. В самата Албания положението с изборите също не е наред – до изборите остава по-малко от месец, а опозицията отказва да участва в тях. Най-накрая лидерите на опозицията в Черна гора са подсъдими – срещу тях са повдигнати официални обвинения за опит за организиране на държавен преврат с поддръжката на Русия.
Всичко това въобще не прилича на благополучното и демократично европейско бъдеще, което беше обещано на региона още през 2003 г. на срещата на върха в Солун, когато ЕС обяви, че ще приеме в съюза всички държави от Западните Балкани. От тогава в съюза бе приета само Хърватия, а за останалите държави дори няма примерна дата за включване, макар някои от тях да са получили официален статут на кандидати преди повече от 10 години. И едва сегашната криза, обхващаща целия регион, принуди ръководителите на ЕС да си спомнят, че през изминалото десетилетие и половина те въобще не успяха да урегулират балканските конфликти, които сега могат отново да се разгорят.
Виновници за този провал европейците не търсиха дълго – това е Русия, а също Турция и Китай, които със своите кредити, инвестиции, мека сила и просто глупав пример тласкат балканските лидери да се държат деструктивно, да не изпълняват европейските препоръки и да влизат в конфликти помежду си, пречейки на спокойната интеграция на региона в ЕС. Ако нямаше намеса на трети страни, Западните Балкани отдавна щяха да са се помирили и станали пълноправна част от единна Европа.
Такова обяснение буди много въпроси, например за реалните мащаби и цели в активността на трети страни на Балканите. Но главният от тях е как европейците си представят съществуването на страните и още повече на целия регион, чиито външни контакти във всички сфери бяха затворени само в Европейския съюз и с никой друг. Доминирането на ЕС и в икономическия, и в политическия живот на Западните Балкани е безпрецедентно, такива силни позиции Европа няма в нито един регион на света. И ако даже при такива почти идеални условия Евросъюзът не е способен да демонстрира стабилизиращата роля на своята външна политика, то къде въобще той може да направи това?
Тройна конкуренция
Разбира се, страните от Западните Балкани не живеят във вакуум и не на Меркурий: те имат политически, икономически и исторически връзки не само с Евросъюза. Но тези връзки отстъпват десетки пъти на връзките с ЕС, а като цели не противоречат на процеса на европейската интеграция.
Руската експанзия в балканската енергетика спря преди няколко години и се сдоби с твърде ограничени резултати. А в областта на политиката активността на Русия в региона се свежда до символичното недоволство от разширяването на НАТО, но в никакъв случай от ЕС.
Политиката на Турция на Балканите в още по-голяма степен се състои само от ярки жестове, насочени преди всичко към вътрешната турска аудитория. Османската носталгия на Анкара се ползва с успех като че ли само сред босненските мюсюлмани, а останалите просто ги плаши, включително мюсюлманското население на Албания и Косово.
И накрая, няколко десетки милиони долари, които Китай инвестира в Западните Балкани, говорят по-скоро за това, че китайското присъствие в региона засега е минимално. В света е сложно да бъде намерена друга група страни, където икономическата роля на Китай да е по-малка, отколкото в държавите от Западните Балкани.
И в търговията, и в инвестициите на Западните Балкани всичките три страни изостават от Евросъюза десетки и повече пъти. А в областта на международната интеграция властите дори не се опитват да предлагат някаква алтернатива на влизането в ЕС. От своя страна всички водещи балкански партии и абсолютното мнозинство от местното население, както и преди се стремят да влязат само в Евросъюза и никъде другаде, независимо от всички закъснения и трудности.
Но и такова огромно влияние все пак се оказва недостатъчно за ЕС, поне за да стабилизира ситуацията в региона, да не говорим за устойчиво развитие на икономиката и успешната евроинтеграция. Влизането на Западните Балкани в ЕС сега изглежда още по-малко реално, отколкото през 2003 г.
Илюзията на бедност и омраза
Главната причина за тази вцепененост в бездействието на самата Европа, където политици, медии, а след тях и избирателите сляпо вярват в напълно невярната представа за Западните Балкани като за огромна черна дупка, където нищетата и фанатичната междуетническа омраза е невъзможно да бъдат преодолени с цената на никакви ресурси, още повече при ограниченията, каквито има сега в ЕС. Естествено, когато такъв стереотип се наложи в Европа, всеки европейски политик ще се отклонява с всички сили от темата за евроинтеграция на Западните Балкани, защото те не се асоциират от европейските избиратели с нищо друго, освен с нови и по-големи проблеми.
Независимо от това обаче тази представа е напълно невярна във всичките й компоненти. Първо, Западните Балкани дори по европейските стандарти представляват много малък регион. Разбира се, да се говори за шест държави звучи внушително, но общото им население е едва 18,3 млн. души. Това е с милион и половина по-малко от населението на Румъния и два и пъти половина пъти по-малко от това на Украйна.
Същото е положението с балканската нищета. Естествено, че по скандинавските стандарти Западните Балкани са много бедни. Но по световните – съвсем не. Ако се пресметне средният БВП на човек от населението в шестте страни от региона през 2015 г., той ще се окаже два пъти по-висок от украинския и само с 16% по-нисък, отколкото е бил в България през 2006 г. А българското равнище тогава беше оценено като напълно достатъчно, за да влезе тази страна в ЕС на 1 януари 2007 година.
Приказките за междуетническата омраза и други балкански диващини са също силно преувеличени. Западните Балкани не са Турция. Тези страни за живели няколко десетилетия при социализма с неговия мощен модернизиращ потенциал за обществените нрави. Там отдавна е постигната всеобща грамотност, задължително е училищното образование, достъпно е минималното медицинско обслужване, повечето от населението живее в градовете, а в съзнанието са култивирани основни представи за равенството между половете.
Въоръжени етнически конфликти имаше достатъчно на Балканите през 90-те години на миналия век. Това са доста застаряващи общества със средна възраст около 40 г., поради което повечето прекрасно помнят събитията с 15-20-годишна давност и съвсем не искат тяхното повторение. Социологическите изследвания показват, че сега силовите средства за решаване на етническите конфликти, да речем в Сърбия, са готови да поддържат само няколко процента от маргинализираните.
Естествено, междуетническата неприязън не е изчезнала, но отдавна е престанала да бъде определящ фактор в политическия живот. Тя постоянно изплува в медиите, експлоатира се от местните политици, но в тези думи има много повече инерция и цинизъм, отколкото реален фанатизъм. Всичко това отдавна е преболедувано: сега мнозинството от жителите на Балканите са готови на радикални етнически отстъпки дори в замяна на незначително повишаване на благосъстоянието, а това благосъстояние се асоциира преди всичко с евроинтеграцията.
И накрая, балканските страни са достатъчно демократични държави с реална политическа конкуренция. През последните няколко години ситуацията в тази област сериозно се влоши, но такива неща като смяна на властта чрез избори, свободни медии и опозиционни партии не са нещо нечувано, което значително отличава Западните Балкани от други погранични райони на Евросъюза.
Елитарно-брюкселски съюз
Само че, независимо от тези благоприятни условия, през последните 15 г. Евросъюзът така и не успя да постигне на Западните Балкани устойчива и дълготрайна стабилност. Всъщност такава задача и не е била поставяна, а вместо нея балканската политика на Брюксел преследваше съвсем друга цел – на Балканите да е тихо, там да не се стреля, да не се дава повод за твърде гръмки лоши новини и да не се отклонява ръководството на ЕС от по-приоритетни въпроси. При това желанието не да бъде променена, а просто замразена ситуацията на Западните Балкани напълно допадаше на местните корумпирани елити и тази симбиоза се оказа извънредно успешна: положението в региона сега практически не се отличава от това преди 15 години.
Лидерите на Германия или Италия никога не са се занимавали сериозно с проблемите на Западните Балкани, макар тези две страни да имат огромно влияние в региона, особено икономическо. Вместо това балканските въпроси бяха прехвърлени на еврокомисарите. Това е удобен способ за демонстриране, че в европейската външна политика все пак има въпроси, по които страните от ЕС са толкова единни, че са готови да ги поверят на брюкселските бюрократи. Наистина, в случая с Балканите, това рядко европейско единство се дължи основно на единодушното нежелание на страните от ЕС да навлязат в балканските проблеми.
А за брюкселските бюрократи дългосрочните последствия са къде по-малко важни от възможността да се отчитат с прогрес в краткосрочен план. Балканските лидери добре усвоиха правилото, че ако тях не ги устройва някое предложение от ЕС, е необходимо и по-нататък да упорстват и тогава след известно време, на тях ще им бъде направено друго предложение, къде по-малко радикално и опасно за техните собствени интереси. Защото брюкселските бюрократи не могат нито да оказват силен натиск, нито да чакат дълго. Те трябва да запишат, макар и малки успехи в своите отчети.
Така че балканските лидери разбират, че в отношенията си с Балканите ЕС се страхува повече от всичко от лоши новини от региона. И ако който и да е лидер е способен да осигури отсъствието на такива новини, то европейците ще бъдат готови да му простят за много неща. Нито корупционни скандали, нито авторитарни забежки, нито ксенофобска реторика, нито дори подозренията в участие във военни престъпления не пречеха на Евросъюза да поддържа Джуканович в Черна гора, Груевски в Македония, Тачи в Косово и Вучич в Сърбия. Естествено, репутацията на тези лидери е съвсем съмнителна, но докато те осигуряват тишина в своите страни, по-добро те да не бъдат притискани особено, че на тайно място може да дойде някой къде-къде по-ужасен.
Своето дистанциране от балканските проблеми от Брюксел обичат да обясняват с нежеланието за намеса във вътрешните работи на суверенните държави от западните Балкани. Но това е доста лицемерно обяснение, защото европейците вече доста основателно са намесени в тези вътрешни работи. Босна с нейния пост на върховен представител, Съвет по изпълнение на мирното споразумение и международни съдии в състава на Конституционния съд представлява не просто фактически, но и институционален проект на ЕС. Контингентът KFOR, отговарящ за сигурността в Косово, се състои основно от европейци. Споразумението, регулиращо отношенията между албанците и македонските славяни в Македония, беше постигнато само след обещанието на европейците да приемат страната в ЕС – всъщност, те го дадоха още през 2001 година.
Брюкселските бюрократи постоянно се хвърлят да посредничат във вътрешнополитически конфликти на Балканите, но със своето посредничество те не търсят дългосрочни решения, а само начин за замразяване на ситуацията. Такъв подход възпита в балканските политици пълна безотговорност. Те прекрасно знаят, че да се договорят помежду си директно е напълно ненужно. Вместо това по-добре е да се вдигне достатъчно голям шум, за да пристигнат в страната брюкселски посредници и да започнат да успокояват всички. А по-нататък, дори и ако не успеят да се сдобият с никакви реални резултати, преговорите с европейските посредници са ценни за балканските политици сами по себе си: възможно е да се покажат в ролята на влиятелни международни играчи и смели защитници на народа, а след това да свалят от себе си всякаква отговорност за неуспеха на по начало провалена цел, защото Брюксел ги е накарал да отстъпят от тази цел.
Тръгване без субсидии
Такова точково замръзване и закърпване на Западните Балкани може и да не се окаже най-лошия вариант – все пак е прекрасно да няма война. Но колкото по-дълго Евросъюзът действа в подобен краткосрочен план, толкова по-малки стават шансовете в района да бъде постигнато дългосрочно урегулиране. И сегашната криза е поредното доказателство. Зад привидната тишина ситуацията на Западните Балкани се влошава, а някои действия на ЕС дори подклаждат това влошаване.
Особено пагубна е политиката на държавите от ЕС за човешкия потенциал на Западните Балкани. Младата, образована и активна част от населението, която би могла да работи за модернизирането на икономиката и обновяването на политическата система, се ползва от разнообразни европейски изгоди, премества се и влага силите си в процъфтяването на Германия, Австрия или Италия.
Примерите за това са красноречиви. Да речем само за две години (2014-2015) от босненския Кантон 10 са заминали 7% от населението. Основно това са били млади и активни хора. Защо толкова много само за две години? Защото мнозинството от населението на Кантон 10 е от етнически хървати. Те имат хърватски паспорти. През лятото на 2013 г. Хърватия влезе в ЕС, а през 2015 г. Германия отвори своя трудов пазар за хърватските граждани. След такова решение на Германия проблемът с автономията за босненските хървати очевидно се решава самичък. В страната те са под половин милион: който не умре от старост, ще се премести в Германия. След 15-20 г. няма да има за кого да се изисква създаването на хърватска автономия.
Емиграцията към Европа от Македония, страна с население от 2 млн. души, в периода 2001-2015 г. наброява около 106 000 души. Мнозинството от тях (около 58 000) заминали, получавайки български паспорти. България с готовност им ги издава, защото смята, че македонците всъщност са българи. А македонците радостно ги взимат, защото България е страна от ЕС и за нейните граждани са отворени трудовите пазари в Западна Европа.
Щедрите програми на Германия за кандидатите за убежище доведоха до това, че само през 2015 г. над 3% от населението на Косово заминаха за там да търсят за политическо убежище. След няколко месеца по-голямата част от тях получават отказ, но в Косово се завърнаха едва няколко хиляди.
Естествено, свободното движение на работна сила, стоки, услуги и капитали е един от базовите принципи на Евросъюза. И ако страните от Западните Балкани искат да влязат, то трябва да бъдат готови да платят цената. Излиза, че жителите на Западните Балкани могат да отиват в Европа, но балканските страни не могат да получават субсидии от бюджета на ЕС, с които да стимулират своята икономика и да забавят бягството на хората.
Например, субсидиите на ЕС в подкрепа на евроинтеграцията на Босна през 2014-2017 г. трябва да достигнат 165,8 милиона евро. Тук влизат и повишаването на качеството на образованието, подкрепата за иновациите, модернизацията на социалната сфера, подобряването на законодателството, административната реформа. И за всичко това ЕС отпуска на босненците по 40 милиона евро на година.
Босна е малка и бедна страна, тази помощ представлява едва 0,6% от разходите на босненския бюджет. Дания, която е съпоставима с Босна по население, ежегодно получава от бюджета на ЕС над 1,5 милиарда евро субсидии. Очевидно е, че при такива разходи за Дания на ЕС не му остава никаква възможност да отпусне поне малко пари, за да не допусне нов въоръжен конфликт в Босна.
На всичко това може да се възрази, че ЕС въобще не е длъжен нищо на Западните Балкани. Това са си техни проблеми – нека сами се оправят с тях. Без съмнение за проблемите на Западните Балкани са виновни местните политици, а не европейците. Но, първо, ако на Балканите се стигне до сериозна дестабилизация, то балканските проблеми неизбежно ще се превърнат в проблеми на Евросъюза и ще се наложи да се плаща много по-скъпо за тяхното разрешаване, отколкото за предотвратяването им.
И второ, самият ЕС не е готов да предостави на Западните Балкани пълна самостоятелност. Споразуменията за асоциация, създаването на зони за свободна търговия, статутът на кандидатите, преговорите за членство – всичко това надеждно обвързва региона с ЕС и изключва възможността да се потърсят по-добри възможности за сътрудничеството с някой друг.
Нещо повече, ЕС реагира много бързо и болезнено, ако сътрудничеството на балканските страни с трети държави става прекалено голямо, дори и ако става дума само за икономиката. Тук можем да си спомним за европейския отказ от строителството на Балканите на руския газопровод „Южен поток“ или брюкселските разследвания срещу китайския проект за високоскоростната железница Белград-Будапеща. Защо на Балканите им е проект за 3 милиарда долара с опасно китайско участие, когато ЕС вече им е отпуснал по 40 милиона евро за евроинтеграция?
Безплатна ефективност
Главният проблем на балканската политика на ЕС не е в парите, колкото в нежеланието да се търсят нови подходи, макар че те могат да бъдат много по-ефективни от традиционните и почти безплатни.
Например, Евросъюзът би могъл да подкрепи съществуващото на Балканите движение за признание на сръбския, хърватския, босненския и черногорския за един език с различни диалекти. Лингвистичната аномалия, когато в Босна един и същи надпис се дублира три пъти на трите държавни езика, може да изглежда забавна, но тя създава огромни политически трудности. Защото малката диалектична разлика дава на балканските власти основание да дели образователната система по етнически принцип. Децата от различните етноси се учат отделно и по този начин възпроизвеждат в новите поколения старата етническа ненавист. Макар практически да не е възможно да си представим ситуацията, в която хърватският ученик не разбира какво му обяснява сръбският учител.
Но едва ли на ЕС ще му се получи да преодолее националистическите сантименти на балканските власти и да ги принуди да признаят тези езици за един. Още повече, че тогава ще възникнат проблеми с неговото наименование. Но да се направи така, че различията между диалектите да не се използват за образователен апартейд, е напълно постижима цел.
Друга възможно нововъведение /също безплатно/ е да се преразгледа реда на държавите в негласната интеграционна опашка, която съществува още от 90-те години на миналия век. Тогава след края на югославските войни беше решено, че Сърбия е страната виновник, а Босна е страната жертва, затова би било аморално да се награждава Сърбия и тя да влезе в ЕС преди от Босна.
Но проблемът тук е и в това, че в съседните със Сърбия страни съществуват големи сръбски малцинства. Сега те възприемат ЕС като антисръбска организация и за това се обявяват срещу евроинтеграцията. А ако Сърбия, която вече пострада сериозно заради своята политика през 90-те години, беше вътре в ЕС, то този въпрос щеше да изчезне от само себе си.
И накрая, въобще не е ясно защо европейските лидери изпадат в такъв ужас от перспективата да преминат от мъгляви приказки към реални действия и да приемат Западните Балкани в Евросъюза. Подобно решение няма да бъде популярно сред европейските избиратели, но няма да създаде особени проблеми за ЕС. Преди 10 години той прие Румъния и България и не можем да кажем, че днес именно тези страни създават най-големите проблеми на Евросъюза.
Въпреки илюзиите на мнозина Евросъюзът не е гаранция за процъфтяването на всички членове. Това са само няколко общи финансови програми и координация на политиките в някои области. Плюс възможността да се въведат външни механизми за контрол на изоставащите страни, както това бе доста успешно приложено в България и Румъния. Защо не се повтори същото и в Западните Балкани? Това не изисква големи пари. Румъния, която е съпоставима със Западните Балкани по население и равнище на развитие, за първите 5 години е получила чисти субсидии от само 1,2-1,6 милиарда евро годишно, което е около 1% от днешните разходи на бюджета на ЕС. Още повече, че евроентусиазмът на Балканите, макар и да е намалял през последните години, остава както и преди един от най-високите в Европа. Евросъюзът за тези държави е последната безалтернативна надежда за относително благополучно бъдеще. Затова ако възможността да влязат в ЕС стане за тях реалност, то те ще бъдат готови на най-дръзките отстъпки за разрешаването на постюгославските конфликти, включително да се стигне до признаването на независимостта на Косово от Белград.
За момента обаче дори днешната криза не може да принуди ЕС да включи Западните Балкани сред своите приоритети. На европейските лидери им се струва, че сега е по-важно да се разберат за новите правила вътре в съюза и чак след това да се върнат към въпроса с разширяването. Такава позиция може да завърши с големи загуби за ЕС, не само финансови в случай на нова криза на Балканите, но и имиджови. Затова ако ЕС не може да постигне устойчива стабилност дори в изключително благоприятните условия в Западните Балкани, тогава как може да претендира за стабилизираща роля в далеч по-сложни региони, като ОНД, Северна Африка или Близкия изток?
---------
Максим Саморуков, Център „Карнеги“.
Москва / Русия