/Поглед.инфо/ „Кой каквото сам си направи, никой не може да му направи“ е казал някога мъдрият ни народ. Още по-неприятно за преглъщане става, когато някой не само подсказва стъпките, но и не крие натиска си при взимане на определено решение. Разбира се, че става дума за споразумението между Атина и Скопие, с което се призна новото име на държавата Македония. И не само името.
Македония наистина вече е гръцка. Да не повярва човек как толкова векове не се изхаби тази византийска хитрост, която държи гърците винаги на страната на печелившите. Протестират, главно в стари български земи, опозиция иска вот на недоверие на правителството, а в парламента депутат от управляващата партия говори на български, който нарича „македонски“ и правителството очаквано не пада. Защо да падне? Та с това споразумение, което гърците мотаха повече от 25 години, за да дочакат подходящия момент и да наредят собствения си пъзел, Атина постигна повече, отколкото си е и мечтала. Каквото и да разправя Зоран Заев или нашият външен министър. За нашия е ясно. Имали сме цел да „вкараме Македония в ЕС и НАТО“ и сме го постигнали. Ще видите на 28 юни / за ЕС / и на 11-12 юли /за НАТО/, когато са съответните срещи на върха. Но нещо слабо се чуват възторжени гласове от страна на изумените редови българи. Защото мислещите сред тях са живели с мисълта, че цел са предимно националните интереси и каузи, за които предците са воювали. Те сега сигурно се обръщат в гроба, въпреки че някои от тях имат величави паметници именно в македонската столица.Никой няма право да иска от македонците да им поставят табели, че са общи герои, за да се подчертае общо историческо минало. Никъде не е договорено и написано в споразумение такова искане, каквото са поставили и е било прието от Скопие относно паметниците на Александър Македонски или Филип Македонски например. Само написаното остава, известно е. Другото е „Заев даде гаранции“. Заев поднесе цветя и на паметника на Цар Самуил в София, но учебниците по история, които промиват мозъците на подрастващите във вече Северна Македония с нелицеприятни оценки за България, не се променят. Смут сред свикналите с други порядки в дипломацията има и след слова на помощник-държавен секретар на Вашингтон, че за споразумението между Гърция и Македония е действала „тихата дипломация на САЩ“. Както се казва, рапорт даден, рапорт приет и Македония ще стане 30-я член на НАТО в срок. Защото така ще се осигури препятствие срещу „агресивната политика на Москва в региона“. Само дето руският външен министър Сергей Лавров някак без излишни емоции увери гръцкия си колега, побързал веднага да отиде в Москва, че „подкрепяме постигането на договореност по този проблем без външна намеса, без установени срокове и условия и сме казвали, че подкрепяме решение, което ще отговаря на интересите на Гърция и Македония, което ще получи широка обществена подкрепа“. Надявал се, че този договор е „точно такъв“. Такъв ли е? За Гърция е ясно. Толкова подробно изписани условия, толкова уверения, че „договорът ще способства за укрепване на икономическите връзки между двете страни“, толкова възторг, че гарантира македонската идентичност и език /според управляващите в Скопие/, че да се чуди човек защо неприетият за среща от нашия премиер президент Георге Иванов казва, че „с този договор Гърция прави с македонците в Македония това, което направи с македонците в Гърция“. Грешката му е, че онези македонци в Гърция са се наричали в мнозинството си българи и са бягали в България, когато балканските неразбории са ги изправяли пред лицето на смъртта. Не без участието на днешните ни гръцки приятели, напротив, с активната им роля. Някои питат дали това споразумение между Атина и Скопие няма да ни постави с Гърция от двете страна на барикадата заради Македония? Както е било по време на войните, които сме водили за каузата Македония? Едва ли. Гърците си изтъкаха чергата. Новите ни експерти приветстват, правят проекти „One love tour“ /на общия ни език!/ в Скопие и се надяват, че някой ще ни гарантира да няма предпоставки за териториални претенции към България. Даже не забелязват, че публиката за песните на това „One love tour“ в Скопие се брои на пръсти, а гаранции пост-фактум никой не дава. Нещо като онова неотдавнашно изказване на турския президент Ердоган, че „България направи грешка за енергийните си проекти, от която ние се възползвахме и сега чрез „Турски поток“ ще доставяме газ за Европа, включително България“. Прилича на изказването в гръцкия парламент на български, което се приема за македонски език. Външният ни министър бърза да приветства новото име на Македония, няма нищо против него, но „не съм чела споразумението“. После тича в Македония да се среща с македонския премиер и няма яснота какво иска от него, след като той се прегръща с Ципрас, уверява македонците, че гледа само напред и че бъдещето е пред тях. Първо натовско, после европейско. За последното нещо мъглата не се е разсеяла, защото са известни скептичните изказвания по темата на френския президент Макрон и холандския премиер Рюте. Споразумението за името на Македония се подписва на място, което има своята тежест в българската история и култура, но това е само подробност от пейзаж, който на нашите управленци нищо не им говори. Ние също сме устремени към бъдещето. Това за сведение на сръбския президент Александър Вучич, който казва, че Сърбия без да е член на ЕС /Боже, опази за НАТО!/ има по-високи пенсии от тези в България. Има нещо и за заплатите, но там може да се спори, нали? За повечето трамваи в Белград не може, защото са пъти по-модерни от софийските. А това, че нашият премиер бил казал „сиктир на Георге Иванов“, както пишат македонски медии във връзка с отказа му да се срещне при официално негово посещение в София /по стара покана на нашия президент/, ще си остане като исторически пример за недалновидна дипломация. Който му е дал съвета, да му бере грижата. България плаща. Обикновено с предизвикването на поредна доза антибългарски действия или настроения. Познаващите нашата история имат достатъчно примери в това отношение. Изводът? Отново тичаме след събитията. Отново повече сме слушали гласове отвън. Отново сме се доверили повече, отколкото разумът диктува. Някой каза, че Ципрас спечели битката, но не е сигурно за войната. Предстоят му избори. Но Гърция печели от това споразумение със Скопие. Ако се замислим, и за наша сметка,спор няма. А Зоран Заев? Ще смени името на държавата си с 61 депутати, с албанските гласове, ще прави референдум да чуе гласа на народа, после избори. Както се казва, бъдеще несигурно. Македония е разделена и не само на етно-религиозен принцип. Сега и за името.Това ще гарантира ли стабилност? Това ли искахме? Споко, казват децата ни. От нас не зависи. Добре, че свършва председателството. Поне фанфари няма да се чуват. Ще си ходим с македонците на гръцкото море, защото гърците го могат. Факт! Другото ще оставим на онези, които диктуват правилата на играта по света. Това го можем. Само дето посоките на ветровете се менят. Този ориентация дали я можем? Търси се отговор.