/Поглед.инфо/ Професор от Университет в Ню Джърси, Инес Мурзаку, ни осведомява в собствен анализ, че „МПЦ очаква своето признаване и се нуждае от Църква-майка, която да я вземе под своето крило, да я подкрепя и да се грижи за нея“ и че „македонските християни заслужават да бъдат пълноправни членове на православието и европейското семейство“. Ние не само си знаем, че братята ни на Вардара са християни и че са „пълноправни членове на православието“, ами сме генетично убедени, че църквата ни е една и съща и е била Майка на всички нас, когато Отечеството е било на всинца ни.

Дори за българската православна черква „Св.Стефан“ в Истанбул българите от Повардието и Егейска Македония също са събирали средства за построяването й, предоставяли са в дар плащеници и икони, които имат надписи „от православните от Велес и Щип“, участвали са в битките за независима българска църква и са списвали във в.“Македония“ за делата си в Истанбул. Само че исторически така се е получило, че живеем в отделни държави и сега се опитваме да живеем нормално, добросъседски и с достойнство да приемем факта, че „каузата Македония“ принадлежи на миналото ни. Без да се отказваме от него, разбира се. Едва ли имаме нужда някой отвън да ни разказва нашата история, включително църковната, освен ако не иска да пришпорва по други причини дадени процеси. Едва ли зад океана имат поговорка, че „бързата кучка слепи ги ражда“. Защото наистина нашата църква е чакала повече от 70 години да получи признанието си като автокефална, независимо че самата тя се е била обявила за такава. Няма съмнение, че съответни политики, повече чужди, са имали отношение към това дълго чакане. Църквите си имат канони и взаимоотношения, които трудно се проумяват от светските люде. Но следват национални интереси и се съобразяват по-често с паството си, отколкото го правят управляващите, които и да са те. Примери дал Господ, включително и скорошни. Напоследък у нас често се публикуват становища, които призовават Св.Синод да побърза, да направи необходимото, за да се признае автокефалността на МПЦ, която с писмо от 9 ноември 2017г, както пише проф. Мурзаку, е обявила БПЦ за Църква-майка. Едва ли някой се съмнява, че Св.Синод ще направи всичко по силите си и според църковните правила, за да се постигне желаното. Ще откъсне от сърцето, душата и тялото си чедото МПЦ, за да поеме свой собствен път като автокефална църква т.е. самостоятелна независима църква в семейството на православните църкви. Не бива обаче да считаме, че БПЦ ще обърне гръб на някои изказвания и действия, които ако не друго, поне ще създават канонични пречки за „историческия избор за Църква-майка на Македонската църква“. Защото никой няма нужда от нови раздори в православието, нали? Или някой цели точно това? Знае ли човек в тези хибридни времена! Първо реакциите на Сръбската църква бяха очаквани и категорични. В Белград смятат МПЦ за част от Сръбската църква. После при официалното си посещение в Белград във връзка с 180 години дипломатически отношения между Русия и Сърбия Лавров, външен министър, в прав текст заяви, че се „опитват да въвлекат църквите в политически игри, но тези трудни времена ще бъдат преодолени“. След Украйна и Черна гора той е споменал Македония. Няма нужда от кой знае какво прозрение, за да се ориентира всеки непредубеден човек какъв сигнал подава Лавров. И какво ще заяви в тази връзка руският патриарх Кирил, когато пристигне за 3 март в България. Нека не забравяме, че той е и член на Съвета за сигурност в Русия. В тази връзка вече е известно и становището на гръцката православна църква, което съвпада с това на сръбската църква. Няма изненади в това отношение.

Разбира се, че това няма нищо общо със загрижеността на нашата църква да промени климата в духовните връзки между МПЦ и БПЦ, с желанието да се развива българо-македонското църковно сближаване, което не е лесна задача при известната политика на отчуждаване на Македония от Отечеството-майка през последните 70 години. Сложни и комплексни са нещата, независимо от демонстрирано братолюбие при посещението, например, на президента Радев в „Бигорския манастир“ в Македония, нещо, което не се било случвало през последните 1000 години. Още повече, че с нашия президент в манастира са били и двама наши митрополити. Необичайно като практика, но впечатляващо като ангажимент. В същото време Лавров посещава черквата „Св.Сава“ в Белград, където Русия е финансирала мозайка на купола и интериор, а в Скопие светещият кръст на хълма над града също е с руски средства, което, както и да се погледне, е друг сигнал за подчертана грижа към православието. Че са интереси и политика, спор няма, но тогава защо напрягаме атмосферата с призиви за повече динамизъм в действията на БПЦ? В такава обстановка всяка крачка трябва да е премерена и да не обслужи други чужди интереси, които са на принципа „разделяй и владей“. Руската православна църква не е в блестящи отношения, меко казано, с Вселенската патриаршия, известно е. Но трябва да се имат предвид и думи на Вартоломей, казани в Пела, за „проявените напоследък антиканонични действия на БПЦ към МПЦ“, които изглеждат по-скоро като предупреждение, но усложняват и без това нелекия път на БПЦ за признаване на исканата автокефалност на МПЦ. Казват, че така е заложен на карта авторитетът на нашата църква. Е, как й се помага като се упреква в мудност? Та нали признаването на автокефалността зависи от всички тези, които вече са се изказали с предупреждения и загриженост за православието?

Не е ли същото с едва сдържаните аплаузи в някои медии у нас във връзка с премахването на паметника на Андон Лазов Янев-Кьосето от центъра на Скопие, изграден по проекта „Скопие-2014“, защото се счита, че така се удря по „груевизма“ в Македония и говори, че Македония е поела по нов европейски път? Ама защо точно този паметник първо се премахва, а не например гигантския на Александър Македонски с фонтаните, който засенчва всичко наоколо или на Юстиниан, за който не е много сигурно какво общо има с Македония? Защо не се обяснява на младите българи кой е този Андон Лазов Янев и защо е бил удостоен с честта да има паметник пред Върховният съд на Македония? Роден във Велешко, той цял живот е бил в битка за Отечеството-майка, срещу поробителя, участвал е в Балканската война в редовете на нашата армия, допуснал е да бъде убит брат му, защото се е оказал доносник на турците, другарувал и е бил в четите заедно с всички онези, които сме поставили в пантеона на нашата история, включително Яворов и се заселва в Горна Джумая /Благоевград/, където умира през 1953г. Е, преди това пише писма с възражения относно сръбската политика по отношение на Пиринска Македония и така остава до края на дните си предан на българската кауза. Ако има сенки в биографията му, то те са такива, каквито има във всяка революционна борба. Струва си да се замисляме преди да правим оценки и да приветстваме определени действия и думи. Не всичко е такова, както изглежда на пръв поглед. Дали пък ще прозвучи кощунствено, ако се лансира идея да ни предоставят всички тези паметници, които са в пряка връзка с нашата история и приемаме, че са общи, за да им намерим място у нас, вместо да ги пренасят в складове или да ги претопяват в знак на новата си политика? Разбира се, че в Скопие ще решат кои и как, но и по това си приличаме – склонни сме повече да рушим в името на нови повеи, отколкото да създаваме за дълговечност и без политико-идеологически пристрастия. Време трябва да мине, ще си дойдат нещата по местата, помнете поговорката за слепите новородени кученца.