Брекзит, Тръмп, Льо Пен: разривът между глобалисти и патриоти

/Поглед.инфо/ Според британския журналист, икономист и писател Дейвид Гудхарт Брекзит и избирането на Доналд Тръмп символизират бунта на губещите от глобализацията срещу културното и политическо господство на “либерално-либертарианския елит”. Класирането на Марин льо Пен за втория тур на президентските избори във Франция се вписва също в тази нова идеологическа схема. Еманюел Макрон бележи нова разделителна линия между “прогресисти” и “консерватори”, Марин льо Пен - разцепление между “глобалисти” и “патриоти”.

Дейвид Гудхарт е автор на книгата The Road to Somewhere (“Пътят към някъде”) и създател на списание Prospect. Според него идеологическият спор в началото на ХХI век противопоставя Anywheres и Somewheres, т.е. “хората от навсякъде” и “хората от някъде”. Първите подкрепят глобализацията, от която имат полза, докато вторите се опитват да се съпротивляват на уеднаквяването и изчезването на начина им на живот под ударите на мултикултурализма и свободната търговия.

- В последната си книга изследвате идеологическите и социологически причини за Брекзит и за избирането на Доналд Тръмп. Сравними ли са според вас тези две събития с класирането на Марин льо Пен за втория тур на президентските избори във Франция?

- Тези гласувания представляват реванша на хората, които аз наричам somewheres (“хората от някъде”), разярени, защото никога не са имали наистина право на глас. Въпреки това Брекзит и избирането на Тръмп бяха неочаквани, докато класирането на Льо Пен за балотажа беше до голяма степен предвидимо.

- Смятате ли, че разцеплението ляво-дясно изчезна в полза на един нов сблъсък, този на anywheres срещу somewheres?

- Разграничението ляво-дясно не е изчезнало напълно. Но това старо разцепление, структурирано около социално-икономическите въпроси, беше допълнено и дори засенчено на някои места от едно ново културно разцепление, основаващо се на въпросите за сигурността и идентичността.

В новата ми книга изтъквам мястото, което заема във Великобритания и в други богати демокрации през последните 20 или 30 г. въпросът за “ценностите”.

Основното разделение е между 20 до 25-те процента от населението, които наричам anywheres (“хората от навсякъде”), които са добре образовани, мобилни, и предпочитат отварянето, самостоятелността и свободата. Срещу тях са около 50 процента от населението, somewheres (“хората от някъде”), които са по-малко образовани, по-вкоренени и закотвени в своите ценности. Те поставят по-силно акцента върху привързаността към своята култура и общност, отколкото anywheres. 

Последните обикновено се чувстват по-комфортно със социалната промяна, защото имат онова, което се нарича “портативни идентичности”: имат социален капитал, който им позволява да се чувстват удобно навсякъде по света. Те ценят професионалния успех, себереализацията и откритостта. Somewheres имат “предписани идентичности”. Те по-лесно се разклащат от бързите социални промени. За тях глобализацията е синоним на затваряне на заводи и културна несигурност, свързана с имиграцията. Те се чувстват нежелани от европейската имиграция и не могат да се разделят с изгубената си работническа идентичност. Те имат чувство за общност и семейство. В културно отношение са консерватори.

Това разграничение може да изглежда много двоично, но трябва да напомним, че между anywheres и somewheres има голяма междинна група, която представлява около 25 процента от населението, и има голямо разнообразие на anywheres и somewheres. Най-крайните anywheres например, които наричам global villagers (глобални селяни), около 5 на сто от населението, и най-крайните somewheres, които наричам hard authoritarians (крайно авторитарни), от 5 до 7 на сто от населението.

Тези различни категории съответстват на реални социологически разлики, които се потвърждават от проучванията на общественото мнение. Разбира се, групите са с неясни очертания и се променят с течение на времето, но те наистина съществуват. 

В известен смисъл те се припокриват със социалните класи, но са различни. Социалните типове, които могат да се окажат от двете страни на разцеплението ляво-дясно, биха могли да се окажат съюзници при разцеплението anywheres-somewheres. Например успелият консултант по мениджмънт и радикалният професор, които нямат проблем с имиграцията и подкрепят европейската интеграция, и от друга страна, консервативният земеделец от средната класа и пенсионерът от работническата класа от Север, които се тревожат от прекалено бързите промени в обществото и изчезването на традиционните ценности.

- Засяга ли западните страни това ново разцепление?

- Тези различия наистина се повтарят в другите богати либерални демокрации, като Франция, въпреки че разделението е особено остро във Великобритания, отчасти защото то се усилва от нашата система на университетско жителство - хората постоянно напускат дома си, за да отидат в университета, което невинаги се случва в останалата част на Европа (или в Америка) - и от властта на Лондон.

- Някога британското общество беше структурирано от класовата принадлежност. Какво се промени?

- Разликите между социалните класи и доходите остават значителни във Великобритания, както във всички други общества. Мисля, че е мит твърдението, че Великобритания е общество, фокусирано единствено върху социалните класи. Ние имахме своя революция 150 г. преди вашата и по-дълъг период на политическа и социална приемственост. Поради това поземлената класа продължи да упражнява значителна политическа власт през първата половина на ХХ век. Устойчивостта на частните училища и многобройните акценти, които различават социалните категории, също създадоха чувство за класово разграничение във Великобритания. Това разграничение е доста по-остро, отколкото в други страни, които са преминали през по-радикални сътресения през последните сто години, като Франция и Германия.

Тони Блеър не насърчи политиките на идентичността. Но е вярно, че през 80-те г. на ХХ век левите политици изоставиха работническата класа и традиционните въпроси за преразпределение и равенство за сметка на въпросите за пола, “расата”, сексуалността или религията. В този период контрола над левите партии поеха прогресивни университетски преподаватели, които акцентираха както върху икономическото равенство, така и върху културното равенство.

- В предишна противоречива книга вие критикувате също пагубните последици на мултикултурализма върху западния социален модел…

- Проблемът с мултикултурализма е, че той се превърна, поне във Великобритания и Америка, в символ на изоставянето на местната работническа класа от елита на anywheres, включително от левицата. Освен това този мултикултурализъм е асиметричен. Единствено културната идентичност на малцинствата се взема под внимание, докато ценностите, начините на живот и културните традиции на местните хора са пренебрегнати. Така интеграцията към културата на приемащата страна стана невъзможна. 

Иронията е, че днешните политически сътресения, в частност в Америка, обръщат интелектуалните канони на левицата срещу самата нея. Постомодернизмът, релативизмът и политиките на идентичността са все идеи, които се свързват с левицата, но е невъзможно да си представим по-постмодерен президент от Доналд Тръмп! Идеята, наследена от френския структурализъм, че не съществува никаква обективна истина, сега е подета от Белия дом. И именно тази форма на “комунитаризъм” на “малките бели хора”, в духа на левия дискурс за етническите малцинства, донесе победа на кампанията на Тръмп.

- Критикувате също либерално-либертарианската идеология. Неразделни ли са икономическият либерализъм и културният либерализъм? Защо?

- Това наричам в книгата си “двоен либерализъм” - комбинацията от пазарен либерализъм, свързан с реформите на Рейгън и Тачър през 80-те г., и появилите си през 60-те г. социален и културен либерализъм, белязани от своята враждебност към традицията и йерархията. От 90-те г. тези два либерализма се съгласуват и доминират на политическата сцена. Това беше компромис: десницата спечели икономическата война, но левицата спечели културната битка. Този компромис беше в пълно съответствие с интересите и ценностите на anywheres (“хората от навсякъде”): конкурентни в глобализацията и “отворени” към света и Другия. “Популисткото” гласуване представлява форма на реванш за somewheres (“хората от някъде”). Въпреки това аз съм убеден, че за тях не става дума за затваряне в себе си. Повечето избиратели на популистите не искат да живеят в затворено общество, те просто искат форма на отваряне, която не е в техна вреда!

Вземете за пример свободата на движение. Тя работи за адвокатите в Лондон и счетоводителите, които могат да отидат да работят в Берлин или Париж безпроблемно и не са изправени пред голяма конкуренция в работата си, но ако работите в хранително-вкусовата промишленост в северната част на Англия, е много по-различно. В сектора са заети 400 хил. души и 120 хиляди идват сега от Централна и Източна Европа. Работниците в този сектор се сблъскват с огромна конкуренция и същевременно е малко вероятно да имат умения, за да отидат да работят в континентална Европа.

- Вие проследихте възхода на Тони Блеър. Не носят ли отговорност социалдемократите за тази либерална революция и - косвено - за реванша на “народа от някъде”?

- Въпросът е: защо сега? Защо популизмът привлича все повече хора, отколкото в миналото? Защо социалната демокрация рухна като политическа сила във Франция, Холандия, а утре може би и във Великобритания?

Моята призма anywheres-somewheres позволява да се гледа на това като на следствие от прекаленото господство на anywheres. Различията, които описах преди това, винаги са били налице, но днес те са изострени поради две причини. Първо, нарасналото значение, което се отдава на политиките за малцинствата. Второ, бързият растеж на броя на anywheres в рамките на политическо-медийната система наруши нейното равновесие. 

Основните политически партии (извън популистките) са доминирани от приоритетите и дневният ред на anywheres, поне във Великобритания. Какви са тези приоритети? Икономиката на знанието, с нейното по-високо възнаграждение за квалифицираните, бързото разширяване на висшето образование и относителното пренебрегване на неуниверситетското образование, по-голямата прозрачност и променливост на икономиката и мултикултурното общество, символизирано от имиграцията, семейните политики, насочени към въпроса за пола, които обезсърчават традиционния семеен живот.

- Наричате тяхната идеология “популизма на благоприличието”. За какво става дума?

- Важно е да се подчертае, че възгледите за света на anywheres, така както и тези на somewheres, са напълно легитимни. Вероятно голямата “либерализация” бе прекалено бърза. Да си припомним, че в началото на 80-те г. мнозинството от хората се противопоставяха на смесените бракове и смятаха, че хомосексуалността трябва да бъде незаконна. Това напълно се промени, изминахме дълъг път за кратко време. Но somewheres (“хората от някъде”) се промениха по-бавно и в някои случаи въпреки волята си. Понякога те не са променяли позицията си, особено за имиграцията. Това трябва да се има предвид.

- Могат ли да се смятат Марин льо Пен или Доналд Тръмп за “популисти на благоприличието” или точно обратното, става дума за “популисти на неблагоприличието”? Какво е тяхното политическо бъдеще?

- Има два големи въпроса, които би трябвало да доминират на политическата сцена за следващото поколение. Първо, как определяме границата между легитимния и нелегитимния популизъм? Расизмът е очевиден вододел, въпреки че има много различни определения. В последните дни слушах двама френски интелектуалци - Бернар Анри-Леви и Доминик Моази - които нарекоха Националния фронт “фашистки”. Но наистина ли казваме, че 35 до 40 на сто от французите ще гласуват за една фашистка партия? Разбира се, Националният фронт израсна с някои смущаващи политически традиции: католическия антисемитизъм, петенизма, френски Алжир… Но хората се променят, нали? Ние позволяваме този тип развитие на левицата. Няколко души от кабинета на Тони Блеър са били троцкисти в младостта си, преди да се присъединят към реформистката левица. Защо да не го позволим и на десницата?

Най-голямото предизвикателство за следващото поколение е създаването на ново правило на политическата игра между anywheres (“хората от навсякъде”) и somewheres (“хората от някъде”), което да вземе под внимание интересите и ценностите на somewheres, без да смазва либерализма на anywheres.

Превод от френски: Галя Дачкова