/Поглед.инфо/ Професорът от Принстънския университет Джон Айкънбъри - един от най-видните защитници на отворената, базирана на правила система, която доминира международния ред днес, твърди, че последните два века ще бъдат запомнени като "либералният възход". В този негов прочит консерваторите станаха икономически либерали, социалистите станаха социални либерали, институциите, които регулират международните дела се умножиха и укрепнаха, а либералните ценности бяха насърчавани с нарастваща сила по цялото земно кълбо.
Брекзит и изборът на Доналд Тръмп накараха мнозина да стигнат до заключението, че либералният ред е в криза. Привържениците на Айкънбъри могат да не се съгласят – те смятат, че кризата служи само за осигуряване на по-големи стимули за сътрудничество, основано на правила. С други думи, ние просто живеем в "болките на растежа" на либерализма.
Прегледът на концептуалните основи на либерализма обаче, може да вдъхне увереност на една по-песимистична гледна точка.
Либерализмът е философия, която възниква на местно ниво и придобива пълната форма на политическо движение по време на Просвещението. Въпреки че в продължение на столетия той има многобройни ключови успехи за напредъка на човешките права, нациите, жените и малцинствата, либерализмът може да бъде критикуван, че притежава няколко свойствени противоречия и несигурни предположения.
Главното сред тях е идеята, че обществото се състои единствено от рационални индивиди, които се интересуват главно от развитието на своето собствено материално благополучие. Това е представа, която се превърна в основна тенденция в западната политика от неолибералната революция на британския министър-председател Маргарет Тачър. Посредничещите институции между индивидите и държавата, каквито са семейството, религиозните организации и гражданските асоциации, често са омаловажавани.
Тази либерална хипотеза е лесна цел за критиката. Така например след изборите, които доведоха Доналд Тръмп в Белия дом, Рос Даутат от Ню Йорк Таймс обясни, че "либералните общества винаги са зависeли от нелиберални или предлиберални структури, за да отговорят на разнообразните човешки потребности – значение, принадлежност, вертикално измерение на човешкия живот, надежда за живот след смъртта…Хората имат желание за солидарност, което космополитизмът не може да удовлетвори, нематериални интереси, на които преразпределението не може да повлияе, копнеж за свещеното, на който секуларизмът не може да отговори."
Вероятно едно от най-сериозните противоречия на либерализма се крие във факта, че въпреки неговия ангажимент за укрепване на индивидуалната свобода, той притежава дълбоко структуралистки поглед върху света. Тоест, само ако се създадат правилните институции и се насърчават правилните ценности, хората ще проявяват предсказуемо поведение и културните и класовите различия ще бъдат преодолени.
Това се проявява особено ясно при либералите на вътрешнодържавно ниво, които в много страни изпитват трудности да се справят с множество въпроси, вариращи от имиграцията до неравенството в доходите. Но това е вярно и за либералния интернационализъм – тъй като правилата, които насърчават, и институциите, които поддържат, започват да се сблъскват с по-упоритите реалности на историята и географията. Несъответствията на либералния световен ред бяха ясно изкарани на преден план.
Либералните интернационалисти вярват едновременно в самоопределението на народите и неприкосновеността на териториалната цялост на държавите, едновременно в човешките права и в държавния суверенитет, едновременно в международната интеграция и в демократичната отговорност, както и едновременно в глобалното лидерство на група демокрации и в представителните международни институции, които включват недемократични членове. Неизбежно либералите станаха селективни в прилагането на техните принципи, което стана болезнено очевидно в последните десетилетия.
Играейки си малко по-свободно с правилата, западните страни се намесиха без санкция на ООН в Югославия през 1999 г. и в Ирак през 2003 г., признаха едностранната декларация за независимост на Косово през 2008 г. въпреки възраженията на Москва и използваха мандата за защита на цивилните за силова смяна на режима в Либия през 2011 г. Тези ходове втвърдиха решимостта на Русия да защити своя национален суверенитет и великодържавния си статус. В действителност не е случайно, че либерализмът в Запада изглежда се намира в криза в същия момент, в който международният ред, на който той даде живот, среща сериозни препятствия.
Либерализмът по своята дефиниция е универсална идеология, решена да популяризира демокрацията и човешките права навсякъде по света. След като не успя да преобрази Близкия Изток по свой образ и се провали в опитите да включи Русия в своята орбита, международната либерална сфера на влияние изглежда по същество не е способна повече да разшири границите си. Това предизвика криза на увереност в Запада, който от зората на Великите географски открития преди повече от пет века, вярва че останалата част от света един ден ще прилича на него.
Тази двойна криза на либерализма – вътрешен и международен, води след себе си поне два важни урока за Запада. Първо, функционалните поправки в либералния икономически и политически проекти (например Еврозоната) са необходими, но недостатъчни средства за това, което е бич за Запада днес. Кръпките не са достатъчни. Това, от което либерализмът има нужда, за да успее в дългосрочен план е цялостно преосмисляне – отдалечаване от сегашния свръхматериалистичен консуматорски характер на либерализма и даване на един по-голям фокус върху човешкото достойнство, взаимните задължения и общото благо. Либералите, които празнуват скорошните неуспехи на популистите във Франция, Австрия и Холандия трябва да имат предвид тази нужда от реформи.
На второ място, либералните държави може да се наложи да се подготвят за свят, обхващащ множество застъпващи се международни зони, вместо една еднополярна международна система. По-нататъшните опити на Запада да наложи своите ценности на водещите незападни сили само ще засили антизападните гласове вътре в тези държави. По-предпазливият и реалистичен подход е най-надеждният начин за мирен преход към един свят, в който Западът в крайна сметка вече няма да бъде идеологически или материално господстващ.
Фактите са пределно ясни. Либералните цели вероятно вече са се трансформирали в неконтролируеми структурни сили, живеещи свой собствен живот. Под тяхната идеологическа обсада западните държави може да става все по-малко гъвкави в провеждането на своята външна политика. По този начин преминаването към потенциален постлиберален, постзападен свят вероятно ще бъде изпълнено с трудности. Но без решителни мерки съвременният международен ред ще продължи да се разпада, а вътрешният политически консенсус ще ерозира.
Днес окончателният триумф на либерализма вече не изглежда сигурен. Какво предвещава тази перспектива за Запада остава да се види.
Автор: Закари Пайкин, асистент и докторант в Университета в Кент, Великобритания, изследовател на руските концепции за държавен суверенитет и тяхното отражение върху съвременния международен ред.
The American Conservative