/Поглед.инфо/ В суматохата около започващото след дни наше председателство на Съвета на Европа, поредни домашни драми в стил „като няма хляб, дайте им зрелище“ привличат вниманието на редица мислещи българи.

Подозренията, че става въпрос отново за отвличане на внимание, подгряване на търсени настроения или наместване на позиции могат да се приемат за основателни. Практиката е позната от последните десетилетия. А че имат политически т.е. партиен привкус е сигурно. Не е ясно само дали се извиват ръце или се отстояват идеи по начин, който не се приема от класическата, включително църковна, дипломация. И за имотите на Царя, и за реакцията на Св.Синод на гръцката православна църква относно решението на нашия Св.Синод да приеме молбата да бъде църква-майка на „схизматичната македонска православна църква“, според гръцките архиереи, най-гръмогласни се оказаха „войводите“. Някак между другото се включи и председателят на Фондация „Българска памет“, който обиден от изразени в медии по-различни от неговите становища по начина за решаване на казуса „македонска църква“ реши да обяви опонентите си за „хора, които работят срещу държавата си“. В обстойно изложение в БГНЕС се изрежда цялата дейност „на ползу роду“, грижите за деца, черкви и манастири, мениджърска дейност и високи награди, включително „Гражданин на Европа“, личен принос за събития на Балканите като сключването на Договора за добросъседство и сътрудничество между България и Македония, признаването на българско малцинство в Албания, „уникалната покана от страна на Македонския Св.Синод да им станем църква-майка“, „възможност пробългарски кандидат за кмет да спечели местните избори в региона на Мала Преспа /Албания/, където традиционно нагласите са македонистки“ и т.н. Наистина похвално. Де повече такива българи! И заможни, и учени, и с богата обща култура. Горчивината, която се прокрадва след такава изобилна информация за несъмнен личен принос, идва от факта, че истинските будители не са надували ерихонски тръби, за да ознаменуват благородните си дела. Сам да сравняваш дейността си с постиженията на „героите от Възраждането“ идва малко в повече. Още повече, че в случая става въпрос и за външна политика и отношения, които са обременени от негативи и минало, което и днес влияе върху политики и отношения. Да се действа без да се разгласява е принцип, който е осигурявал успех. Другото е „лъскане на витрината“, както се изразява наш известен журналист. Получава се много шум по веригата и несъмнените ползи могат да се отложат за неопределено време. Няма българин, който да не е убеден, че църквата ни е една и че корените ни са общи с повечето македонци. Та в България живеят наследниците на поне 1.5 млн дошли от старите ни земи от Повардието, както все още го наричат. Постигането на решение по въпроса „македонска църква“, след като е „подходящ политическия климат“, трябва да се остави в ръцете на Църквата ни. Българският патриарх е закърмен с познания в тази насока, а едва ли някой знае повече от архиереите ни как се процедира в лабиринтите на Вселенската Патриаршия /впрочем част от нашумелия Лозански договор/ и другите сестрински православни църкви. Известно е, че някои от църковните ни водачи симпатизират или на Изток, или на Запад, или на Юг или в югоизточна посока. Като политиците. Но ако се обърнем назад, повече са допринесли за българските интереси и единението на нацията ни, за разлика от редица наши политици. Реакцията на Гръцката църква, която у нас е определена като „Св.Синод на Гърция пали нови църковни войни“ не е неочаквана и с партийни декларации този въпрос няма да се реши. Ще се подгрее напрежение. Разбира се и че ще се даде гласност в стил „борци за българщината“. „Тънка работа“ е и църковната, почти като „Източният въпрос“. Няма да стане и с „Ванче, Ванче, ела да си прибереш вересиите“, което вече се появи по сайтовете. Разпространението на християнството е станало с търпение, последователност и добра дума. Това духовните ни по сърце и призвание църковни водачи го знаят и умеят. Другото е „шумим.брате, шумим“, пък каквото ще да става. Няма място за обиди като при децата. Повечето гледаме в една посока, но някои избягват да се надскачат. Защото няма как да няма и други реакции. Обикновено „зад кадър“ или чрез маши, които са с минало. Всеки си има интереси, а отиграването на нашите е въпрос на експертиза. Дано са го отчели.

Сагата с имотите на Царя също е проява, която на фона на изпращането с държавни почести и всенароден траур на румънския крал Михай, също изглежда толкова провинциална, че допълнително ни отдалечава от правилата на „утвърдените демокрации“. Някои от които са монархии. Не е нужно човек да е монархист, за да приеме, че всеки спорен казус може да се реши без обидни квалификации по отношение на личност, която светът нарича His Majesty, а ние дори си го избрахме за премиер. Трудно му беше на лидера на ВМРО след завръщането от Риад пред зрители на национална телевизия да обясни защо трябва да се обръщаме към Царя с „Ваше величество“ и колко много може да даде той в международните контакти, да направи, „каквото трябва за българските интереси“ и то на фона на предходна декларация на съпартийците му, че е „дошъл да си прибере незаконно имотите“. Все пак някои по в курса в сайтовете се сетиха, че ако някой трябва да обяснява за имоти, то това са „войводите“, защото няма яснота кой, как и дали стопанисва имотите оставени от организацията от времената преди Втората световна война.

Така си живеем ние у дома- от скандал до скандал, през обиди и нелицеприятни слова, докато Италия обяви, че си прибира тленните останки на последния свой крал, Виктор Емануил ІІІ, започват процес по обявяването на кралица Елена за блажена, а румънците допускат „Нейно Величество Маргарета“, наследник на крал Михай, да говори пред двете камари на Парламента на Румъния в присъствието на президент, премиер, патриарх. В Сърбия кралят присъства на всички държавни тържества и въпросите са уредени по начин, който не унижава, не засяга интереси и национално чувство за държавност. Що за кокъл може да са два „двореца“, които сравнени с румънските са като бедни роднини. Отново изниква онова за „чипа“, което толкова обиди едни други демократи, които започнаха да задават въпроси за „колко е часът, Царю честити“. Самоунижението е страшно, особено когато държавната ни каруца скърца и гражданите не си припознават държавата. Това е картината извън телевизионните студия. Струва си замислянето. Игри на дребно, в партиен интерес и за наместване във властта не надграждат създаденото от предци. Различните становища и оценки могат да намерят общи точки, ако има мисъл за единение, съпричастност, полезност и се отчитат ветровете, които духат в геополитиката. Ако не се обръща езикът с „Ваше величество“, по-добре е да се запази мълчание. Понякога това е полезно за държавата. Питайте историците. Оценките ще дойдат в бъдеще и не от нас.