/Поглед.инфо/ Е, случи се. На 29 март Лондон официално каза good bye Брюксел. Последиците от развода са коментирани от поне година насам. Ще бъдат коментирани и занапред: като се тръгне от преместването на Сити във Франкфурт, мине се през затрудненията пред търговията и се стигне до статута на живеещите от двете страни на Ламанша граждани на Британия и ЕС. Брекзит обаче може да се окаже катализатор на радикална промяна в геополитическата роля на Европейския съюз. И причината за това няма да е британо-континенталният развод, а все по-изострящите се отношения между Китай и Съединените щати.

Дракон срещу Орел

Преди около месец стана нещо неочаквано. Противно на досегашната си практика да се въздържа от резки изявления, на 8 март 2017 г. официален Пекин видимо изпусна нервите си. Докато течаха мащабните военни учения под името „Фоул Ийгъл“ с участието на 300 000 южнокорейски и 15 000 американски военнослужещи и паралелно провеждащите се американо-японски учения, китайският външен министър Ван И заяви, че САЩ и Китай приличат на ускоряващи се един срещу друг влакове, никой от които не желае да даде път. Китайският министър зададе и реторичния въпрос наистина ли сме готови за удар?

Няма и седмица след острото изявление на Ван И, в South China Morning Post изтече информация, почерпана от вътрешни източници от средите на китайските военни, според която Пекин планира да увеличи състава на морската си пехота от 20 000 на 100 000 души. Това петкратно увеличение се смята за част от новата китайска стратегия за преориентация от спечелване на победа по суша чрез смазващо числено превъзходство към засилване на ролята на по-малобройни, но отлично обучени и тясно специализирани части.

С оглед на това се очаква и намаляване с 300 000 души на числеността на Народната освободителна армия на Китай (НОАК). Едновременно с това, съгласно същата публикация в South China Morning Post, се предвижда увеличение с 15% на личния състав на китайските военноморски сили спрямо сегашните 235 000 души.

По повод на тези планове на 5 март Лю Сяодзян, военен комисар на китайския флот през периода 2008–2014 г., заяви, че Китай е морска страна и тъй като ние защитаваме нашите права и интереси, ролята на флота ще става все по-значима. Успоредно с тази декларация, South China Morning Post цитира и мнението на пекинския морски експерт Ли Дзие, съгласно който наред с основното предизвикателство за възможна война с Тайван, морската защита на Източно и Южнокитайско море, предвижда се операциите на флота на Народната освободителна армия на Китай да се разпрострат в откритите морета, в това число за защита на китайската национална сигурност на Корейския полуостров, за защита на жизненоважните за страната морски линии и на отдалечени снабдителни бази като тези в Джибути и пристанището Гвадар в Пакистан.

Тези заявления са само продължение на китайски декларации, направени през предишни години. В публикуваната през май 2015 г. „Бяла книга“ по въпросите на военната си стратегия Пекин за пореден път обявява, че военната му политика е изцяло отбранителна. Но едновременно с това подчертава, че Китай е длъжен да изгради военен потенциал, съответстващ на нарасналата му тежест в световните дела, тоест на глобална сила.

През февруари 2013 г. Дзи Дзянго, заместник-началник на генералния щаб на Народната освободителна армия на Китай, е по-конкретен. Той отбелязва, че към настоящия момент главната военна заплаха за страната му идва откъм морето, което реално значи, че заплахата идва от страна на Америка. Година по-рано генерал Вън Цонгрен, политическият комисар на Военната академия на НОАК, е още по-откровен. Според него Китай трябва да пробие насочената срещу неговата морска безопасност блокада на международните сили. Едва когато я пробием, ще можем да говорим за подем на Китай. За да бъде този подем стремителен, в своето бъдещо развитие Китай трябва да излезе в океанските ширини.

Мартенските декларации на Лю Сяодзян и Ли Дзие обаче могат да се разглеждат като ехо на едни други скорошни събития. В началото на януари 2017 г. в няколко сайта като The Fiscal Times, Business Insider, Chicago Tribune се появи знаковата новина, че новият президент на САЩ предвижда невиждано от времето на Студената война увеличаване на американския военен флот.

Съгласно плановете на Тръмп флотът трябва да бъде увеличен до 355 кораба в сравнение със сегашните 272, което прави ръст от 30% като абсолютен брой. Този засега дългосрочен проект предвижда в следващите 30 години допълнителни разходи за новото корабостроене от порядъка на 5–5,5 милиарда долара годишно. На фона на целия американски военен бюджет от 600 милиарда на година сумата не е колосална.

Знаково е обаче направлението, в което тя се изразходва – флота (за повече по темата вж. свързания текст: http://www.glasove.com/categories/komentari/news/meril-trymp-ili-kak-ni-pravyat-na-idioti. С оглед на несъизмеримо по-слабия и малочислен руски флот, както и на географското разположение на Русия, очевидно тези планове са насочени срещу Пекин. Който също има свои насрещни планове. Те предвиждат към 2020 г. китайският дракон да има четири самолетоносача срещу десет на американския орел (към сегашния момент), което ще го превърне във втората военноморска сила в света и на практика ще го въвлече в открито морско съперничество с Вашингтон.

Тревожните паралели

Ситуацията, пред която са изправени днес Съединените щати и Китай, плашещо напомня онази, пред която са изправени преди век Британската империя и Германия. След 1890 г. Германия отбелязва бурен индустриален и търговски подем. Нейните стоки (първоначално с невисоко качество) на дъмпингови цени постепенно започват да навлизат не само на пазарите на европейските държави, но и отвъд океаните, на територии, традиционно смятани от британците за техен запазен периметър – САЩ, Мексико, Южна Америка и Далечния изток.

Успоредно с това, на тези територии проникват и германските инвестиции, и то нерядко пренебрегвайки собствените германски колонии в полза например на Холандска източна Индия. Към края на XIX век един високопоставен британски служител заявява, че ако през предишните 2 десетилетия Британия е гледала на немската експанзия първоначално като на нещо досадно, а след това удивяващо, сега тези чувства са заменени от истински страх, защото германската търговия била свила гнездо и в самото сърце на Британската империя – Лондон. В навечерието на Първата световна война Британската империя се оказва най-големият търговски партньор на Германия. Но не и обратното.

Около 1900 г., отчитайки огромния ръст на презокеанската си търговия, ръководните фактори в Берлин сядат и си правят следната равносметка: „Ръстът на износа ни по море расте от година на година, но нашият флот е на ниво брегова охрана и при едно влошаване на отношенията с Лондон цялата ни презокеанска търговия ще бъде изложена на ударите и блокадата на английския флот. Затова Германия трябва спешно да започне ускорен строеж на мощен океански флот, който дори и да не се изравни с британския, да бъде достатъчно силен, за да превърне в крайно опасно начинание всеки английски опит да блокира и прекъсне нашите морски търговски артерии“.

Като резултат между 1900 и 1912 г. в Райхстага са прокарани няколко закона за засилено строителство на военни кораби. Британия възприема немските програми като опасно и неприемливо посегателство на глобалното й морско господство и в отговор разработва стратегия за строеж на 2 нови кораба срещу всеки един построен от германците. След провала на мисията на британския военен министър Холдън в Берлин през февруари 1912 г., по време на която той безуспешно се опитва да договори замразяването на немското корабно строителство, Британия окончателно преминава в лагера на Русия и Франция. Две години по-късно Лондон влиза в Първата световна война като заклет враг на Германия.

Век по-късно ситуацията е плашещо сходна. През последните 15 години китайският износ доби грандиозни мащаби, прониквайки в почти всички кътчета на планетата. Подобно на Германия на Вилхелм II с нейните дъмпингови цени на стоки с първоначално ниско качество, постепенно Китай преминава от нискокачествени стоки на дъмпингови цени към качествена продукция, особено в електрониката. Успоредно с китайските стоки (точно както преди век) върви проникването и на китайските инвестиции по света.

Подобно на Британия отпреди столетие, която вече се била специализирала в предоставянето на финансови услуги, отстъпвайки на Германия и САЩ статута на „световна работилница“, днес САЩ са тръгнали по същия път, като сега Китай е новата „световна работилница“ (за повече подробности по тази еволюция на Британия и САЩ вж. свързания текст:  http://www.glasove.com/categories/komentari/news/globalniyat-kapital-ot-konstantinopol-do-nyu-jork-chast-i

Изглежда, че разговорът за бъдещето на търговията и флота, аналогичен на проведения в Берлин около 1900 г., се е състоял в Пекин около 2000 г. Китай си дава сметка, че огромната част от износа и вноса му, както и доставките на суровини, минават по море. И тези комуникации трябва да бъдат военно подсигурени срещу опасността да бъдат прекъснати или блокирани, което би обрекло на катастрофа китайската икономика и развитие. Изявленията на функционери като Вън Цонгрен и Ли Дзие са пряко свидетелство, че китайската стратегия на засилване на флота е вече избистрена и се прилага без колебание. Плановете на Тръмп за увеличение с 30% на американския флот, както и огромната му ангажираност с китайската проблематика и по време на изборната му кампания, и след като встъпи в длъжност, говорят, че и във Вашингтон са наясно с предизвикателствата, пред които се изправя американското глобално господство по море.

Пътят на хлебарката

В стремежа си да обезпечи огромната си търговия и суровинни доставки Китай има 2 пътя. Единият е да диверсифицира, доколкото е възможно, търговските си пътища и суровинни доставки, като ги пренасочи по суша, където да бъдат неуязвими за морска блокада. Тази стратегия вече се прилага.

През последните години Китай вложи огромни средства в подобряване на транспортната (особено железопътната) инфраструктура, свързваща централните му области със западните (Синдзян), от една страна, и от друга – инвестира в инфраструктура, която да свърже Синдзян с европейските пазари. Затова Китай полага систематични усилия за възстановяване на стария

Път на коприната както в неговото южно разклонение през Средна Азия към Истанбул и оттам през Балканите, така и по северното му разклонение през Казахстан, Русия, Беларус, Полша към Централна и Западна Европа. Неслучайно през януари 2017 г. първият товарен влак от Китай стигна до Лондон по северното разклонение на новия Път на коприната, а в началото на март 2017 г. китайската China Railway Rolling Stock Corporation изпрати официално писмо до българската държава с предложение да рефинансира старите задължения на „Холдинг БДЖ“ ЕАД в размер на 130 млн. евро и да финансира доставка на нови електрически и дизелови мотрисни влакове в размер на 170 млн. евро. Пак през март 2017 г. китайска компания започна строежа на автомагистралата между Сурчин и Обреновац в Сърбия, като едновременно с това Поднебесната империя е заявила отчетлив интерес и към строежа на железопътна линия между Белград и Будапеща с дължина от 350 километра.

Стремежът на Пекин да прехвърли част от търговията си и суровинните си доставки през континенталните пътища на Евразия обаче не може да реши генерално проблема за диверсификацията им поради факта, че ако железопътният превоз на стоки до Европа е 2–3 пъти по-бърз, то и транспортните разходи са 2 пъти по-големи. Така че на този етап търговията на Поднебесната империя ще продължава основно да се извършва по море. Което означава, че Пекин ще трябва да акцентира върху втория път на обезпечаване на доставките си – чрез построяване на военен флот, който да е толкова голям, че да е крайно опасно за САЩ да се забъркат с него, както и чрез изграждане на опорни пунктове по най-важните за Китай търговски морски артерии.

По отношение на създаването на опорни пунктове по жизненоважните за китайците морски артерии Пекин провежда крайно внимателна и най-вече тиха политика, напредвайки в онези части на света, в които не би застрашил официално нечии стари интереси. Тази стратегия няма нищо общо със светкавичната атака на огнен дракон, а е идентична с предпазливото движение на хлебарката, която вместо да пресече напряко пода на стаята, рискувайки да бъде размазана, пъпли незабележимо до желаната точка, плътно следвайки извивките на ъгъла, образуван от пода и стената.

Мрежата на ключовите железопътни линии в Евразия (Източник: Container-news.com)

Първите стъпки към създаване на далечни опорни пунктове Китай предприе още през 2002 г., когато за своя сметка започна строителството на пристанището Гвадар в Пакистан, на брега на Арабско море. През 2007 г. строителството приключи успешно, а през 2013 г. пристанището беше предоставено по аренда за срок от 43 години на държавната китайска компания China Overseas Port Holdings Limited. През април 2015 г. стартира работата по т.нар.

Китайско-пакистански икономически коридор (КПИК), която ще погълне около 50 милиарда долара. Коридорът трябва да започва от пристанището Гвадар, да прекосява цялата пакистанска територия на север и да свършва в град Кашгар в китайската провинция Синдзян. Проектът предвижда изграждането на система от електрически централи, железопътни и шосейни артерии, като идеята на КПИК е контейнерите с китайско карго да бъдат транспортирани от Кашгар до Гвадар, а оттам към Европа по море (и обратното), като по този начин бъде съкратен наполовина дългият маршрут от Арабско море към пристанищата на Южен Китай. Въпреки че КПИК още не е довършен, през декември 2016 г. първите китайски контейнери отплаваха от Гвадар към Европа.

Едновременно с това в хода на реализацията на КПИК през лятото на 2016 г. Китай стартира и проект за изграждане на петролен терминал и петролопровод от Гвадар към Кашгар. Засега плановете са още на чертожната дъска въпреки заявения срок тръбата да бъде готова през 2021 г. Този петролопровод също ще съкрати двойно пътя на доставки на нефт от района на Персийския залив към Китай. А в перспектива от Гвадар към Иран може да се прокара също петролопровод за доставки на ирански нефт, което би представлявало реанимиране на направеното през 2013 г. (и неосъществило се) предложение на Техеран в Гвадар да бъде изградена рафинерия за преработка на ирански петрол.

Другият ключов опорен пункт, който Китай успя да си осигури, е Джибути. Тази бивша френска територия се намира на западния бряг на протока Баб ел Мандаб, свързващ Червено море и Аденския залив. През август 2016 г. Пекин започна изграждането на своя военна база в Джибути. Договорката е тя да бъде използвана от китайците за срок от 10 години, който може да бъде удължен впоследствие, както и Китай да разположи в базата 10 000 свои войници. По този начин Китай ще си осигури контрола върху входа на Червено море, тоест върху южните подстъпи към Суецкия канал, през който преминава огромна част от търговията му с Европа. Китайците обаче направиха и още нещо.

Успоредно със строежа на военната база в Джибути, с китайски средства беше довършена и електрифицираната жп линия между пристанището Доралех в Джибути и етиопската столица Адис Абеба. Последният участък от линията започна да действа през януари 2017 г. По същество този проект представлява възстановяване и модернизация на старата линия, построена от французите преди век. Маршрутът Адис Абеба – Джибути осигурява не само логистичното проникване на Китай във вътрешността на Африка.

Линията свършва в близост да Южен Судан, територия с голяма икономическа и стратегическа важност. Южен Судан, който се отдели от Северен Судан през юли 2011 г., е богат на природни ресурси като петрол, желязо, цинк, волфрам, слюда, сребро, злато, диаманти, твърда дървесина. Все неща, които Китай търси. И по някаква „случайност“ през 2014 г. в Южен Судан бяха разположени китайски сини каски под егидата на ООН. Но освен като икономическа врата към Централна Африка Южен Судан има и огромно стратегическо значение.

Контролът върху него за малко не вкарва през 1895 г. Британия във война с Франция. Френският отряд на капитан Маршан в края на краищата е изгонен от англичаните, които се страхували, че контролирайки изворите на река Нил (Бели Нил), французите биха могли да изградят хидротехнически съоръжения, с които да отклонят или прекъснат реката и да обрекат британския протекторат Египет на суша и глад. Установяването на китайците в този район би изправило днес Египет пред аналогична заплаха и директно би застрашило сигурността на трафика през Суецкия канал.

Разположение на китайските опорни пунктове Гвадар и Джибути в съседство с ключови морски артерии (Източник: South China Morning Post)

Make Germany Great Again

Развитието на китайско-американските отношения през последните години и постоянното засилване на антагонизма между Пекин и Вашингтон (точно като англо-германския преди век) подсказват, че по времето на мандата на президента Тръмп САЩ ще пренасочат вниманието си в района на Източна Азия и Тихия океан. Напрежението между двете свръхсили изглежда е много по-голямо, отколкото може да се предположи, съдейки по един материал от 29 януари 2017 г. на сайта CNBC. Статията цитира високопоставения функционер на китайския Национален департамент за отбранителна мобилизация на Централната военна комисия Лю Гуошун, който само седмица след встъпването в длъжност на Тръмп заявява, че възможността за война по време на мандата на президента не е само лозунг, а реалност.

Пренасочването на вниманието на Вашингтон в Източна Азия и Тихия океан несъмнено ще се отрази на ангажираността на САЩ в Близкия изток и особено в Европа. Едновременно с това обаче Вашингтон не може да си позволи и да изгуби позиции на Стария континент пред лицето на враждебно настроената Русия. Невъзможността да „поддържа огъня“ на два фронта, от които от 2017 г. нататък европейският се очертава като второстепенен, ще принуди САЩ да търсят някого, на когото да делегират голяма част от ръководството и контрола на Европейския съюз. Накратко, ще им се наложи да открият подизпълнител, за да държи изкъсо „европейския концерт“, който да свири желаните от Вашингтон партитури.

Да се гледа на британското напускане като на част от предварително разработен през последните години геополитически сценарий вероятно би било пресилено, но не бива и да се изключва. Все пак в навечерието на референдума за Brexit предишният президент Обама нееднократно се обяви за запазване на целостта на Евросъюза. Тази позиция на Обама обаче коренно се различава от реториката на Доналд Тръмп по време на изборната му кампания и след встъпването му на президентския пост.

Изявленията на Тръмп варираха от възторжена подкрепа на Brexit до мълчаливото „щом сте решили, окей“. Какви точно разговори са се провели между Тръмп и Тереза Мей на четири очи по време на нейното посещение в САЩ, няма как да разберем, но е знаменателно, че британският премиер беше първият чуждестранен ръководител, с когото се срещна новият американски президент. Знаково е и изявлението на Мей след срещата.

Тя заяви намерението англосаксонците отново да управляват света, подновявайки традиционните си специални отношения. Мей добави, че обединените англосаксонци трябва да са готови да се изправят не само срещу ислямския екстремизъм, но и срещу предизвикателствата от страна на Русия и новите азиатски икономики, което очевидно е намек за Китай.

По този начин Мей очерта контурите на едно бъдещо придърпване или по-точно издърпване на Британия от САЩ в рамките на бъдещ блок, съставен от англоговорещите държави. Тръмп не възрази. Точно два месеца по-късно капитан Мей изпрати Тим Бароу да връчи на пристанищните власти на ЕС окончателното известие, че корабът „Британик“ вдига котва и потегля в открито море. Напук на всички предупреждения, че може да го сполети съдбата на „Титаник“.

Де факто Brexit разруши установения в Европейския съюз триумвират, при който решенията се вземаха от Германия, Франция и Британия, като при нужда в рамките на този триумвират можеха да се сформират моментни комбинации на двама срещу третия. Напускането на Лондон остави Париж лице в лице с Берлин. При големия дисбаланс между икономическата мощ на Франция и Германия и проблемите на френския държавен бюджет в перспектива немското господство в Европейския съюз ще стане неоспоримо и смазващо, особено в Източна, Югоизточна и Южна Европа. Затова на периодичните немски вайкания колко вреден за всички е Brexit може да се гледа само като на шаблонни и лицемерни съжаления.

За сметка на това французите, които ясно осъзнават, че остават сами срещу „бошите“ от Берлин, бяха наистина бесни и изпуснаха нервите си. Както например го направи министърът на икономиката Еманюел Макрон през март 2016 г., три месеца преди британския референдум, заплашвайки Лондон, че ако си тръгне, Франция ще пусне натрупалите си около Кале емигранти. Интересно е, че същият Макрон сега е фаворит за президентския пост на Франция.

Интересно е също така, че точно французинът Мишел Барние ще ръководи и пазарлъците около развода между Лондон и Брюксел и ще може на воля да изостря антифренските настроения в Англия. Докато фрау Меркел си свирука с невинен вид отстрани, заета с подготовката за новата геополитическа роля на Германия, която й отредиха насочването на американците към Далечния изток и британското good bye.

И така, президентът Тръмп каза на Тереза Мей, че Британия има запазено място на американския кораб, после успокои старите японски, южнокорейски и австралийски съюзници, че САЩ ще са с тях и занапред срещу надигащата се китайска мощ. След това седна на масата за преговори с Ангела Меркел. След срещата се разбраха поне няколко неща – първо, че двамата не са се харесали особено, но ще им се наложи да работят заедно.

Второ – че предстоят тежки търговски пазарлъци, и накрая, че САЩ искат Германия да „си плати за отбраната“, в т.ч. с лихвите, и да вдигне военните си разходи до 2% от БВП, какъвто ангажимент членките на НАТО са поели още през 2014 г. На което Меркел отговори, че това ще стане до 2024 г., какъвто е крайният заложен срок. Което, преведено на прост език, значи „скъпи, дотогава ти пазиш родното небе, ние ще търгуваме и тлъстеем, без да се охарчваме за отбрана“.

Как могат да се тълкуват постоянните искания и направо натяквания на новата американска администрация към останалите (с изключение на Великобритания, Гърция, Естония и Полша) членове на НАТО да развържат кесиите? Че европейските милиарди, които ще се изсипят във военните бюджети, ще доведат до съкращение на американските разходи и облекчение на американския бюджет? О, не. В противен случай администрацията на Тръмп нямаше да иска увеличение на щатския военен бюджет за 2018 г. с нови 54 милиарда долара, повечето от които да бъдат похарчени за засилване на американското военно присъствие в Азия.

Тези нови милиарди, които европейските съюзници на САЩ ще трябва да похарчат в близките години, ще отидат за укрепване на техните военни способности. Германия, която след Brexit ще се превърне в хегемон на Европа, ще трябва най-много да отвори кесията и да се превърне и във военен хегемон на Европа. Разбира се, под контрола на Вашингтон в рамките на НАТО. Че в Берлин на този етап не са очаровани от тази перспектива, е ясно, но едва ли ще имат избор.

Заплануваното от американците ремилитаризиране на Стария континент начело с Германия ще бъде използвано от Вашингтон в хода на постепенния US exit от Европа за изграждане на военно-политически бастион на прага на Русия и като спирачка на нейните амбиции.

С други думи, Европа ще трябва да поеме работата, която сега тежи на раменете на САЩ. Едновременно с това Старият континент ще трябва да служи и като стабилен и достатъчно силен фланг и тил на американците в очертаващата се тяхна борба с Китай в Източна Азия. Тоест от Европа ще се очаква да не кляка пред Русия и да не създава ненужни проблеми на Америка.

Досега Германия, чиято икономика е силно свързана с американската още от 20-те години на миналия век, беше икономическият и индустриален изпълнителен директор на САЩ за Европа, така както Британия беше и все още е финансовият. С очертаващото се още по-голямо нарастване на немската тежест и влияние в рамките на ЕС Германия ще получи ролята не само на икономически, но и на военно-политически изпълнителен директор на Америка на Стария континент. Който при нужда ще набива обръчите и ще дърпа ушите на непослушните или шмекеруващите. Сроковете на тази геополитическа и военна трансформация дори могат да бъдат очертани.

През март 2016 г. Стив Банън, смятан за главен стратег и един вид сив кардинал в администрацията на Доналд Тръмп, заяви, че военният сблъсък между САЩ и Китай е неизбежен и ще се случи в рамките на 5–10 години. Което ни праща в промеждутъка 2021–2026 г. От друга страна, процесът по изтеглянето на Британия от Евросъюза трябва да приключи до март 2019 г.

Тоест ясно е, че Вашингтон няма да влезе в горещ конфликт с Пекин преди това. Същевременно 2024 г. е крайният срок на членовете на НАТО да достигнат 2% от техния БВП за военни разходи. Разбира се, процентът може да бъде достигнат и по-рано. Този срок и крайният срок на отделянето на Британия от ЕС затварят потенциалния сблъсък между САЩ и Китай в интервала 2020–2024 г. По-вероятно към неговия край с оглед на това, че на Америка ще е необходимо време да върне на своя територия колкото може повече изнесени в Китай производства и да намали чрез повишени митнически тарифи обема на търговията между двете страни, като по този начин минимализира щетите, които ще причини сблъсъкът. 

Искрено се надявам да се окажа лош пророк.

∗ Подзаглавието е парафраза на Make America Great Again – „Да направим Америка отново велика“, предизборния лозунг на Доналд Тръмп, употребен за първи път през вече далечната 1980 г. от Роналд Рейгън по време на неговата изборна кампания.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели