/Поглед.инфо/ Стратегията за „изолиране на Русия”, обявена от САЩ през 2014 г. не само, че се провали, но и задълбочи разкола в лагера на западните съюзници. Оттогава на власт в някои страни на ЕС са дошли политици, които са за радикалното преразглеждане на отношенията с Москва. Това е достатъчно, либералните медии да ги заклеймят като „приятели на Путин”. При всеки случай приятелите трябва да се познават лично.
Когато западната преса пише за „Приятелите на Путин в ЕС” като правило става дума за материали от критичен, често пропаганден характер. Отделните политици, както на власт, така и в опозиция постоянно биват обвинявани, че са твърде дружелюбни в отношенията си с Москва и така „предават общоевропейските интереси”, бивайки „слабо звено” и „пета колона”. Още по-забавен е фактът, че преди половин година в интервю пред холандския вестник Trouw, „приятел на Путин” се нарече и председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и срещу него не последва нищо, както нямаше и никакви практически потвърждения за тази негова „дружба”.
Опозицията, била тя Марин Льо Пен във Франция или „Алтернатива за Германия” са предмет на отделен разговор. Но на власт в някои страни от ЕС наистина се намират хора, чиито заявления позволяват те да се обозначат, макар и условно, „приятели на Русия”.
Италия: най-основният приятел
Идването на власт в Италия на дясноцентристката коалиция и популистите от „Движение Пет Звезди” се нарича от западните политолози „страшен удар по ЕС” и същевременно „важен успех за Путин”, макар и Москва изобщо да няма роля в успеха на тези избори, а „успехът” не трябва да се бърка с „късмет”. Но някаква истина все пак има в подобни определения: все още никога в наистина голяма и влиятелна държава от ЕС правителството не е било съставено от хора, чиято идеология дотолкова да противоречи на основната линия на Брюксел.
Дясно-центристката коалиция се състои (по възрастова подредба) от християндемократите от „Ние с Италия”, десните консерватори от „Италиански братя”, партията на бившия премиер Силвио Берлускони от „Италия, напред!” и „Северната лига” на Матео Салвини. Особено много европейските бюрократи се притесняват от Салвини. Той оглавява политическа сила от принципни евроскептици и умерени националисти, а преди пет години „Лигата” си бе откровено сепаратистка партия, която иска да обедини северните провинции на страната в суверенната държава Падания.
Най-много депутати успяха да издигнат „северняците”, затова и министър-председателят логично трябваше да стане именно Салвини. Но неговата кандидатура бе абсолютно неприемлива и за европейската бюрокрация и за президента на страната, утвърждаващ състава на правителството. Затова Салвини се задоволи с поста вицепремиер и министър на вътрешните работи, което общо взето е логично – борбата с нелегалната миграция стана един от основните лозунги на „Северната лига”. Правителството бе оглавено от компромисната фигура на независимия депутат Джузепе Конте. Но вече няколко дни след встъпването си в длъжност той призова Русия да се върне в Г-7, обеща да подкрепи „войната на санкциите”, а в последствие обяви „обръщане към Русия” и доказа своята способност да води сериозен конфликт с Брюксел.
В края на октомври Конте прелетя в Москва, където го прие Владимир Путин и след преговорите страните изглеждаха доста доволни една от друга. Това провокира атлантистите и европейските елити на няколко истерични коментари, при това мнозина се съгласиха, че „Поне Конте не е Салвини”. Чувстваха им са разбираеми: между „Северна Лига” и „Единна Русия” съществува договор за сътрудничество, а в областния съвет на провинция Венето привържениците на Салвини, формирали мнозинство, приеха заявление, признаващо Крим за част от Русия.
Предвид близостта на позициите на Путин и Салвини по много международни въпроси, личните отношения между руския президент с Берлускони и наличието на общ враг за Москва, „Северна Лига” и „Движение пет звезди” под формата на европейската бюрокрация, „Италианските приятели на Путин” засега изглеждат не само най-влиятелните в ЕС, но и най-надеждните. И тук навярно трябва да си спомним за това, че дори в периода на Студената война СССР и Италия имат „особени” (тоест доста топли за мерките на епохата) отношения. Не им пречи дори това, че Леонид Брежнев, както се смята, не е обичал Италия – не е можел да прости „акта на неуважение”, когато малко преди оставката на Хрушчов президентът на тази страна отказва на бъдещия генсек лична среща.
Австрия: най-добрият приятел
За разлика от Рим, Виена не влиза в НАТО, затова и лостовете за натиск върху нейния суверенитет са по-малко, макар и да трябваше да си плати малко повече след влизането на власт на австрийските евроскептици. Както в случая с Италия, МВР и вицеканцлерският пост попадат у националиста Хайнц-Кристиан Щрахе – лидер на „Партията на Свободата”, след като националните силови структури на страните от НАТО рязко намалиха количеството оперативна информация, която споделят с официална Виена. Те искрено се боят, че сега тази информация може да се окаже достъпна на Москва, още повече, че между Партията на Свободата и „Единна Русия” също съществува договор за сътрудничество.
Позицията на „северняците” и на „свободолюбците” съвпада и по друг болезнен за Брюксел въпрос: сътрудничеството с Москва, отмяната на санкциите, признаването на новия статут на Крим, евроскептизицма, противодействието на миграцията. А след като външният министър Карин Кнайсъл, попаднала в правителството по квотите на Партията на Свободата, покани президента на Русия на своята сватба, за австрийското правителство в европейската преса здраво се закрепи понятието „най-добър приятел на Путин”, макар и италианците, навярно и да може да го оспорят.
Тогава специалните служби надигнаха глава и с подадена от британците информация между Москва и Виена се разгоря шпионски скандал, който все пак не доведе до желания резултат - до караница между „най-добрите приятели”. „Ние сме страна с добри връзки с Русия, ние целим диалог, това няма да се промени в бъдеще”, заяви канцлерът Себастиан Курц, от Австрийската народна партия, която също е настроена дружелюбно към Москва.
При поемането на поста Курц стана най-младият министър-председател на света, а сега е само на 32 години. На това често обръщат внимание опозиционните му медии, намеквайки, че „националистът Щрахе” и „хитрият политикан Путин” въртят неопитния канцлер на малкия си пръст. Но такава тактика, в интерес на истината, не работи. Курц не трябва да се отнася към принципните евроскептици, но поради възрастта си той в по-малка степен „се срасна” с традиционните елити на ЕС, затова и има допълнително пространство за маневри. При това отличителна черта на канцлера на Австрия е умението да рационализира своите крачки и при изгодата за Виена от сътрудничеството с Москва той разсъждава доста убедително.
Унгария: най-консервативния приятел
Министър-председателят Виктор Орбан, чиято политическа сила не за първа година громи конкурентите на избори на всички равнища и настройва законодателството на страната, както си поиска, се нарича не само „приятел на Путин”, а направо „Унгарски Путин”. Открит остава въпросът доколко Орбан се ласкае от това, но Будапеща и Москва са запазили добри отношения дори по време на „кризисната” 2014 г., когато Крим се върна в родината, в Украйна започна война, а конфликтът между Москва от една страна с Вашингтон, Берлин и Брюксел се издигна на ново равнище.
Всичко това изглежда доста странно, нали доскоро унгарците се смятаха за основните русофоби на Европа, отстъпвайки в това отношение единствено пред прибалтите, а Орбан бе сред тези, които подкрепяха антируската истерия. Когато през 1999 г. неговата страна влезе в НАТО, а самото НАТО бомбардира Югославия, на рускоговорещите в унгарските ресторанти и кафенета им отказваха обслужване, спомняйки си за „дългогодишната окупация” и 1956 г. Но времето минава и побеждават парите: унгарците никак не харесват санкционната война с Русия (селското им стопанство е сред особено пострадалите) и харесват руските инвестиции, руските туристи и руските атомни инженери, разширяващи АЕЦ „Пакш”.
Що се отнася до самия Орбан, той позиционира своята страна и себе си лично като основен бастион на консерватизма вътре в ЕС – без мигранти, гей-бракове и насоки от европейските либерални бюрократи. Примерно така в Полша се държат поставените лица на Ярослав Качински, но те определено са настроени към конфронтация с Москва. Орбан напълно може да поеме по полски път, но предпочита да засили своята политическа и международна тежест чрез „особените отношения” с Кремъл, а освен това се опитва да развива тези форми на икономическо взаимодействие с ЕС, които доживяват до наши дни от времената на социализма.
Икономическото взаимодействие, най-просто казано, междудържавният бизнес винаги е нещо хубаво, но Орбан е полезен на Москва и заради това, че е най-антиукраинския лидер в рамките на ЕС. Емоционалния конфликт с Киев заради раздаването на унгарските паспорти в Закарпатието и отмяната на обучението в местните училища на унгарски език доведе, например, до тома, че Будапеща периодично блокира заседанията на формата Украйна- НАТО.
Разбира се, „русофилството” на Орбан е обусловено единствено от съвпадането на отделните интереси, наличието на общите с Москва противници (общоевропейски и украински бюрократи) и нежеланието да се отказват изгодни договори. Но, както показва световната практика, браковете по сметка нерядко водят до надеждни и дълготрайни съюзи.
Гърция и Кипър: най-старите приятели.
Атина и Никозия бяха наречени от Европейския съвет по международните отношения „троянски коне на Русия” още през 2007 г., а корените на нашите „особени отношения” могат да се проследят във вековете. Всички връзки между гърците и руснаците в исторически, културни и духовни парадигми може да се изписват дълго, работата е там, че на Москва общо взето не и е важно каква е идеологията на политиците, побеждаващи на изборите в Гърция и Кипър (предишният президент на островната държава изобщо си бе и комунист). Доброжелателното отношение и стремежът към сътрудничество с Русия се запазват винаги. Атина и Никозия са говори дори на отменят визите между Русия и ЕС, но за решаването на този въпрос в Еврокомисията, Евросъвета и Европарламента гласът на гърците няма да бъде достатъчен.
Настоящият гръцки министър-председател Алексис Ципрас в много отношения може да се смята за антагонист на тези, които управляват в Италия, Австрия и Унгария. Той не е националист, не е и консерватор, а е ултраляв, но също евроскептик, което както преди е добро. За Гърция евроскептицизмът е напълно логичен – тя може да се нарече една от страните, които в най-голяма степен са пострадали от влизането в ЕС и последвалата след това икономическа политика на „разделения труд”: с туризъм не се печели много, а контрасанкциите на Русия значително са подкопали местното селско стопанство.
Но в момента Гърция е зависима от ЕС. Ципрас се бори като лъв, но от Берлин и Брюксел му дадоха да се разбере – гърците надеждно си седят на кредитната игла и не могат да направят нищо по въпроса. Така пожеланията за „всеобхващащото сътрудничество с Русия” отиват на втора линия, а наскоро сътрудничеството бе помрачено от дипломатически скандал. Първоначално мнозина не можеха да разберат какво именно се е случило и за какви „опити на руски дипломати” „безцеремонно да влияят на вътрешните дела на Гърция” става дума. Сега изглежда напълно вероятно, че става дума за Атон и томоса на украинските разколници, а времето показва, че в перспектива отношенията между двете страни не са заплашени от нищо страшно – ще се сдърпат, ще се сдобрят, както се е случвало и преди.
Друг е въпросът, че и Атина и Никозия под заплахата за икономическите и вътрешнополитическите проблеми сега няма как да застанат на предна линия сред проруските лобисти и към това трябва да се отнесем с разбиране.
Чехия и Словакия: най-тихите приятели
Социалистът и бивш министър-председател на Словакия Роберт Фицо бе приятел с Русия по същата причина, както и Орбан. От една страна местните фермери и бизнесмени страдаха от санкциите, а от друга словаците са рязко настроени против мигрантите и либералния полъх от ЕС. Но Словакия зависи от ЕС значително повече от Унгария, а Фицо не може да се похвали с харизмата на своя унгарски колега. Накратко казано, тази разновидност на „дружбата с Русия” не бе забелязана от много хора в самата Русия.
Преди половин година, след убийството на журналиста Ян Куцияк, разглеждащ скрити корупционни схеми в словашките елити, Фицо подаде оставка, а правителството бе оглавено от съпартиеца му и заместник Петер Пелегрини. И промените са до тук: Братислава както преди иска добри отношения с Москва и призовава за отменяне на санкциите, но се държи тихо и по-често се присъединява към унгарските инициативи, отколкото да произвежда собствени.
Що се отнася до Чехия, президентът ѝ Милош Земан понякога се държи така, все едно Варшавският договор, СИВ и „нерушимата дружба на социалистическите страни”, както и преди е в сила. Но външната политика в Чехия се определя не от президента, а от правителството – основните лостове на властта се намират именно там. Сега правителството се оглавява от бизнесмена и етнически словак Андрей Бабиш. Той също се нарича евроскептик и „приятел на Русия”, но това почти никак не се отразява на практика.
На първо място Бабиш се интересува слабо от външна политика като такава, предпочитайки да се съсредоточава върху вътрешните проблеми. На второ място с него също се случи „Казуса на Тръмп”. За разлика от ситуацията в Словакия, част от чехите и чешкия елит са настроени рязко антируски и постоянно клеймят Бабиш като „прокремълски” кандидат. Той спечели изборите въпреки това , но руската тема стана токсична за него и сега премиерът се старае да не я повдига излишно.
Превод: В.Сергеев