/Поглед.инфо/ "Всеки ден става все по-ясно, че Историята е на път да смени посоката си. Навлязохме във фаза на криза на неолибералната хегемония, която от 40 г. насам направлява курса на нашите общества. Именно в този контекст трябва да се поставят политическите земетресения, които виждаме почти навсякъде: Брекзит във Великобритания, който известява връщането на нациите, или победата на Тръмп в САЩ, чийто лозунг е не друг, а “Да върнем величието на Америка”, и накрая неуспехът на референдума на Матео Ренци, който показва желанието на италианците за съпротива срещу европейската стандартизация”.

Марсел Гоше е френски философ и историк. Той е почетен изследователски директор в Училището за академични изследвания по социални науки в Париж (Центъра за политически изследвания “Реймон Арон”), главен редкатор на списание Le Débat (Gallimard), едно от водещите френски интелектуални издания, което създава през 1980 г. заедно с Пиер Нора.

- Президентът на Републиката Франсоа Оланд обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат. Какво мислите за това? Преди няколко месеца го интервюирахте в списание Le Débat, изненадахте ли се от неговото решение?

- Не, това беше изключително правдоподобна хипотеза, тъй като хоризонтът изглеждаше затворен за него. Франсоа Оланд избра най-достойната опция, която освен това спазва републиканския принцип, че властта не е позиция, в която да се вкопчиш на всяка цена, а длъжност, упражнявана в името на народа. Можем да сме му признателни.

- Извън личния му неуспех, дали това е провал на социално-либералната левица? Краят ли е на един цикъл, който започна през 1983 г.?

- Франсоа Оланд е жертва на една двусмисленост, която наистина наследи от завоя на Митеран през 1983 г. Оланд трябваше да я овладее, за да постигне властта. Това беше условието, за да обедини левицата. Тази двусмисленост в крайна сметка излезе наяве. Френските социалисти така и не приеха истински своето покръстване в либералния ход на света. С течение на времето това фалшиво съзнание стана непоносимо. Днес левицата е непоправимо разделена. Извън случая с Франсоа Оланд, не виждаме кой би могъл да я обедини и на какви основи.

- Според вас победата на Франсоа Фийон на първичните избори е победа вдясно на “либералния консерватизъм”. Защо? Как дефинирате това пониятие?

- Думата “консерватизъм” не е част от речника на Франсоа Фийон, заради изискването към един политик днес да бъде “реформатор”, “модерен” и “прогресивен”. При Фийон консервативното измерение не е предявено и дори е негласно. Това, което по-скоро привлича вниманието, е либералният характер на неговата програма в икономически план. Въпреки това трябва да умеем да разчитаме по-дълбоките елементи отвъд думите и да се върнем към базата данни на нашите плуралистични режими. Те се делят на три големи, относително постоянни идеологически семейства: консервативното семейство, либералното семейство и социалистическото семейство. Всяко едно от тези семейства съответства на основните нужди на една модерна политическа общност.  

Консервативното семейство се опитва да съгласува движението на обществото с нуждите на социалния ред, осигурен от авторитета. Либералното семейство поставя акцент върху едно друго основно измерение на нашите общества: динамизмът, който се дължи на инициативата на индивидите и на личната свобода. Накрая, социалистическото семейство определя за свой хоризонт трансформацията на обществото в името на справедливостта.

Всъщност тези три семейства са съществували във всеки един момент от нашата история от ХIХ век насам, под хиляди имена, в много различни социални конфигурации. Това означава, че нашите политически системи опростяват това разделяне на три части, като го вкарват в бинарната схема на опозицията дясно/ляво. Десницата винаги е повече или по-малко съюз на консерваторите с част от либералите, така както левицата свързва част от либералите със социалистите.

Типичният пример във Франция за това сливане на две десници, които всъщност са много различни по своя основополагащ стремеж, беше голизмът. Генерал Дьо Гол беше консерватор в основните си рефлекси, но от патриотизъм направи съюз с либералите, за да модернизира Франция, за разлика от един стар френски консерватизъм, който не разбираше нищо от ролята на икономиката. За Дьо Гол икономическата либерализация беше инструмент във висш интерес на страната.

След епохата на генерал Дьо Гол дойде глобализацията, за да обърка това несигурно равновесие и да промени самата идея за либерализъм. От 80-те г. един либерализъм от нов тип се превърна в център на тежестта в политическото пространство. Той промени десницата и левицата. Левицата изостави проекта за колективизъм, дори умерен, за да се преквалифицира в партия на индивидуалните права, опиращи се на социалната държава. Десницата изостави позоваването на авторитета на държавата и на националния интерес, за да прегърне каузата на отварянето на търговията и на ползите от конкуренцията. 

При това стечение на обстоятелствата консерватизмът беше маргинализиран, демодиран, фашизиран. Но всичко си има край. Всеки ден става все по-ясно, че Историята е на път да смени посоката си. Навлязохме във фаза на криза на неолибералната хегемония, която от 40 г. насам направлява курса на нашите общества. Именно в този контекст трябва да се поставят политическите земетресения, които виждаме почти навсякъде: Брекзит във Великобритания, който вещае връщането на нациите, или победата на Тръмп в САЩ, чийто лозунг е не друг, а “Да върнем величието на Америка”, и накрая неуспехът на референдума на Матео Ренци, който показва желанието на италианците за съпротива срещу европейската стандартизация.

Глобализацията отвън и неограниченото господство на индивидуалните права отвътре застрашават единството на обществата. Тази тревога променя политическите перспективи. Французите познават същия феномен на изтощение, както британците или американците. Победата на Франсоа Фийон свидетелства за връщане към осъвременените основи на консерватизма, прикрит от един либерализъм, чийто смисъл трябва да бъде разбран правилно.

Консерватизмът беше големият забравен, вдясно и вляво, по време на неолибералната ера, през която преминахме. Консервативните течения, които виждаме да се появяват, изразяват нуждата на обществата от защита отвън и от ред отвътре. Франсоа Фийон успя да прихване тези течения и ни връща към голисткото уравнение, от което произлиза. Той приема грижата да се артикулира известен национален консерватизъм - контрол на територията, на границите, на мигрантските потоци - и индивидуалните свободи. Целта на икономическия либерализъм на Фийон впрочем, както този на генерал Дьо Гол някога, е преди всичко да осигури съживяване на страната. Цел, която не е либерална, а типично консервативна. Фийон преоткрива по свой начин, във възможно най-различен контекст, голистките акценти от 1958 година.

- Може ли днес да бъдеш наистина едновременно консерватор и либерал?

- Думата “консерватор” стана почти табу, защото напомня за “неподвижност”, а в едно общество на движението неподвижността е най-големият враг. Истинският смисъл на консерватизма в политиката е да превърне в приоритет условията за оцеляване и правилно функциониране на националната общност. В света, такъв какъвто е, играта с либерализма е задължителна, за да бъде изпълнен този императив, но е трудно. Политиката е изкуство на компромиса. 

Трудната задача пред Франсоа Фийон ще бъде да съчетае двете логики, които не вървят задължително заедно. Как да се намери компромис между националната защита и глобалното отваряне в икономически план? Как да се намери компромис между авторитета на държавата, нуждата от сигурност и индивидуалните свободи? Как да се съчетае стабилността на социалните форми, в които се вписва животът на хората, като семейство, училище, община, и либертарианският дух на времето, който се превърна в нова религия? Трудната задача, която очаква Франсоа Фийон, ако спечели президентските избори, е огромна. Да не забравяме колко голяма беше тя по времето на самия генерал Дьо Гол, тъй като в крайна сметка тя се сблъска с експлозията на Май 68-а и неуспеха на референдума от 1969 година.

На практика свързването на либерализацията на икономиката и утвърждаването на национално-държавната рамка не е лека задача. Индивидуалните жертви могат да бъдат направени само в името на един висш колективен интерес. Възможно ли е все още в нашия хипериндивидуалистичен свят да оживее в съзнанието на актьорите и на избирателите това измерение на националния интерес? Това е всъщност голямото предизвикателство пред Франсоа Фийон. 

- През 1958 г., когато генерал Дьо Гол постави началото на модернизацията на Франция, той започна със значително обезценяване на франка. В рамките на единната валута, това вече не е възможно…

- Всъщност Европа е голямата пречка, с която Франсоа Фийно рискува да се сблъска, ако спечели президентските избори. Тази част от неговия дискурс е най-слаба. Сякаш може да прави каквото си иска в една рамка, която в много отношения го лишава от полето за маневриране, от което той се нуждае. Това вещае големи разочарования. Франция се обвърза с еврото с надеждата за политическа полза, която не е налице. Тази историческа грешка на нашите “елити” е една от причините за голямата френска политическа криза, която се изразява във възхода на Националния фронт. 

- Именно. Как анализирате възхода на т. нар. популистки партии?

- “Популизмът” е всеобхватно понятие, чиято първа функция е да поеме щафетата от термина “фашизъм”, излязал от употреба. То не е напълно абсурдно, в степента, в която съответства на едно искане, вписано в гените на нашите общества, каквото е суверенитетът на народа. Но, доколкото знам, това е общият принцип на работа на нашите общества. Аз познавам само популистки демокрации. Честно казано, ние всички сме популисти! И наистина има искане за суверенитет на народа, на фона на серия от предизвикателства, които създават усещането за лишаване от демократичност, било то функционирането на Европейския съюз или на икономическите сили, което вече вече никой не владее. Миграционната обстановка е друго предизвикателство пред основния принцип на нашите режими, какъвто е способността да бъде контролирано пространството, в което живеем, и самото определение за общността, където всеки се вписва. Политическата система постанови, че тези въпроси не съществуват, в името на европейската конструкция, глобализацията и човешките права. Така че те бяха изразени извън системата, чрез неудържимия възход на Националния фронт. Това можеше да се предвиди.

Политическата система на т. нар. партии на управлението, трябва да интегрира тези основни искания и да им даде отговори, ако не иска да се развиват извън нея, с риск да я парализират или да я завладеят. 

- Казахте, че Франсоа Фийон може да попречи на Националния фронт. Защо?

- Не съм казал, че Франсоа Фийон е в състояние да попречи на Националния фронт, а, че дължи успеха си на факта, че бе възприет като способен да направи това. Сега трябва да покаже, че може да го постигне!

Превод от френски: Галя Дачкова