/Поглед.инфо/ Последните военни успеха на Русия целят да създадат най-вече илюзия за военна мощ.

Тези дни бе отбелязана 25-годишнината от рухването на Съветския съюз. По онова време подобна мисъл беше немислима. Съветският съюз се възвисяваше като каменен колос над света, равнопоставен на Америка, а според някои по силен и от нея. Всъщност той бе изграден върху пясъчни основи, които в най-трудните времена се поддържаха благодарение на тайната полиция. Но след като КГБ отслабна заради кариеризма и корупцията, лепилото изсъхна и режимът рухна. Това беше изненада за целия свят и може би за по-голямата част от политбюро. Но това не би могло да е изненада за хората вътре в КГБ. Те знаеха какво предстои и се подготвиха да се уредят в новия свят.

Сега ние се озовахме в една нова конфронтация с Русия. За мен това не е изненада. Аз предвидих съпротивата на Русия в книгата си отпреди 8 години, която озаглавих „Следващите 100 години“

Русия не възнамеряваше да продължава с хаоса на приватизацията от времето на Борис Елцин. Лицата, които се обогатиха през 90-те ще се превърнат в нов елит през първото десетилетие на нашия век. Техните корени бяха в миналото и желанието им бе да върнат Русия към предишното й величие както поради носталгия, така и за да запазят позициите си. Руската култура има силни лидери, а лидерите става по-силни благодарение на възхищението. Проблемът сега е какво да правим с втората конфронтация.

Някога Карл Маркс бе написал, че историята се повтаря – първо като трагедия, втори път като фарс. Президентът Владимир Путин е бил член на КГБ и следователно на компартията. Със сигурност е чел тези думи на Маркс. Няма да се чудя, ако те го навестяват често. Би трябвало, защото те засяга същността на възродената руска мощ.

В Съветския съюз имаше нещо ужасяващо, но и величествено. За ужасите знаем всички. Сред тях е жестоката индустриализация на Русия, 20-те милиона, които загинаха за победата над нацистка Германия. Сред вторите са изстрелването на „Спутник“ и полетът на Юрий Гагарин. Дори и сред терора и чистките учени посвещаваха живота си на знанието. Александър Солженицин пише великолепни книги, пълни с презрение и ужас, за да хроникира бруталността на затворническите лагери. Добре е, че светът се отърва от Съветския съюз, но сета е времето да се оцени миналото.

Днес Руската федерация е едно банално място. Най-голямата баналност е да се наблюдава как Путин, който е бивш агент на КГБ, участва в религиозни церемонии. Чудя се дали е бил честен атеист в редиците на компартията или пък дали преживяният от него духовен прелом не се е оказал по-скоро удобен, отколкото искрен. Преди почти година руският лидер говори за всичко това в реч, в която отбеляза: „Не би казал, че съм бил твърд защитник на комунистическата идеология. Все още моето отношение към това е твърде деликатно“. Тук важна е думата „деликатност“. Русия може да бъде водена от магьосник, който прави така, че малките неща да изглеждат големи. Тя обаче не е място за човек с дълбоки вярвания и убеждения.

Ще посоча на читателите струпалите се неволи на Русия. Украйна е необходима на Русия като буфер. Путин имаше проруско правителство в Киев преди отстраняването на Виктор Янукович. То беше свалено и заменено с прозападно правителство. Руското нахлуване в Източна Украйна и анексията на Крим, където Русия държеше въоръжени сили съгласно двустранен договор, бяха просто опит да се демонстрира решителност, но се превърна в опит да се сечели нещо от тежка загуба. Нейната цел бе да предизвика въстание в Източна Украйна, но се провали.

Отделно руската икономика прилича на саудитската. Русия живее и умира от цената на петрола. Когато нефтените цени паднат хората, които живеят извън Москва и Санкт Петербург, остават без пари.

На фона на всичко това Русия търси възможности да декларира на света, че е постигнала велика победа. Именно интервенцията в Сирия позволи на Путин да спаси сирийския президент Башар Асад. Путин не можа да обясни на никого какви ползи ще получи от спасяването на Асад. Той направи това (интервенцията), защото можеше. И понеже можеше, зае позата на глобален лидер. Но след като Алепо падна, какъв ли ще бъде ходът на историята? По време на Студената война Русия доминираше или имаше силно влияние върху цели райони на Близкия изток: Сирия, Ирак, Египет, Либия, Алжир. Днес обаче Русия контролира само част от Сирия, дори не цялата.

Съветите по време на Студената война имаха огромни успехи в разузнаването. Достатъчно е само да си спомним отмъкването от САЩ на тайните за създаването на атомната бомба. Днес зашеметяващото постижение е хакването на сървъра на Националния комитет на Демократическата партия и разкриването, че председателят на комитета не е искал Бърни Сандърс да спечели президентската номинация на партията или че дарител е превел пари на Фондацията Клинтън, за да е срещне с Хилари Клинтън.

През сталинската епоха писателят Артур Кьослер написа, че Съветският съюз вече е направил история и сега прави политика. Може да добавим, че днес Руската федерация не прави нито едното, нито другото – тя прави само жестове за нейната значимост. Или за значимостта на други. Аудиторията на всичко това е самата Русия.

Руският провал е, че заплатите на народа все така зависят от цената на петрола. Болката се засилва, но Путин не може нищо да направи. Хаквайки обаче сървъра на Демократическата партия, Путин казва, че той може да направи Русия велика и да повлияе върху изборите в САЩ, макар да отрича каквото и да е участие в това нещо (и това звучи като съучастническо намигване).

Не може да се каже, че Русия представлява опасност. Ако нейните лидери превъртят, те могат да използват многото ядрени заряди, с които разполагат. Ако ръководството й прибегне до крайност, то може да нападне балтийските държави и така да обедини НАТО. Но вместо да предприема такива ходове, Путин засилва подкрепата си за дясноцентристките сили по целия свят.

Това не е нещо ново. КГБ харчеше много ресурси, за да подкрепя комунистически сили или ляво ориентиране сили и войски по света. Той провеждаше също кампании за влияние върху онези, които Ленин е наричал „полезните идиоти“. Това бяха академици, журналисти и политици, които вярваха в съветските митове и ги повтаряха безкрай. По време на Корейската война митът бе, че САЩ водят бактериологична война. Съветите имаха специални програма да събират такива „идиоти“ по целия свят, да ги доведат в Съветския съюз и после, когато се върнат в страните си, да пишат задъхано за тези митове.

Този път „полезните идиоти“ идват от крайната десница. Всички разузнавания живеят с илюзията, че могат да водят психологическа война – да измислят истории, да набират агитатори, които да покрият широк кръг от субекти (от политическите движения до терористите) – и така, с тази война, да променят хода на историята. Руснаците успяха да внушат на цели леви поколения омраза към САЩ, дори те да не обичаха Съветския съюз. Но истина е, че те повлияха на малцина.

Целта на казаното дотук е Западът да бъде убеден, че Съветският съюз продължава да се срива. Погледнато текущо, той се представя добре. Отделните брънки на механизма си работят. Проблемът е, че от стратегическа гледна точка всичко е ужасна загуба. Съветите водеха погрешна война и го правеха, защото не искаха водят истинската война. Те си бяха внушили, че това, което правят, е достатъчно. Путин върви по същия път, с тази разлика, че не вярва, че може да промени стратегическите реалности. Той играе играта, която може, събирайки „полезните идиоти“ с надеждата, че нещо ще се получи.

Аз не казвам, че Русия не е сериозна държава, или че тя трябва да се разглежда като маловажен заплаха. Аз бях един от първите, които твърдяха (и комуто се присмиваха), че руснаците ще изникнат отново като заплаха за Запада. Сега аз твърдя, че свръхреакцията е толкова опасна, колкото и самодоволството. Ако се вгледате в руските действия по-отблизо, ще видите, че тяхната значимост намалява. Би било глупаво да не се правят и малки усилия за сдържането на руснаците. Те са много по-уязвими от САЩ и знаят, че изостанат от САЩ. Най-важното е това ново издание на малката Студена война да бъде разглеждана в контекст. Съветският съюз преживя трагедия. А сега налице е просто фарсът на един текущ епизод.

----

Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“.

Вашингтон / САЩ