/Поглед.инфо/ Днес още от 8.00ч. има опашки пред изборните урни в Иракски Кюрдистан. Президентът на тази автономна от централната власт в Ирак територия, Масуд Барзани, не се съобрази с предупрежденията на съседни страни като Турция и Иран, не чу заканите на Багдад и прие с разбиране изказаното от държавния секретар на САЩ, Тилърсън, мнение, че „Вашингтон е против обявения референдум за независимост в Северен Ирак“.
Референдумът е в ход, а анализаторите по цял свят гадаят какви ще са последиците и дали наистина ще има „прекрояване на границите в региона“. МВнР на Турция вече предупреди гражданите си да не пътуват до Ербил, Сюлеймание и Дохук, а тези, които са на територията на Северен Ирак, да напуснат страната. Меджлисът, /парламент в Турция/ при пълно съгласие между всички парламентарно представени партии, без прокюрдската ДПН, е одобрил даване на разрешение за извършване на операции зад граница, включително в Ирак. Наблюдателите в Турция са убедени, че „настояването на Барзани за провеждане на референдум за независимост на Иракски Кюрдистан засилва военното напрежение в региона и създава напрегната атмосфера на паричните пазари, която ще се изрази в криза“.
Часове преди референдума, информират турските медии, Иран е бомбардирал планински райони около Ербил, столицата на Иракски Кюрдистан, което „показва колко близо е войната“. Но има и коментатори, които считат, че след този референдум, който изправя на нокти не само съседите на Ирак, ще започне период на търсене на диалог. Защото самият Барзани на пресконференция в Ербил вчера е заявил, че „референдумът не определя граници и ще последва диалог и преговори с Багдад, които ще продължат 1-2 години и то на базата на добри съседи“. Турция обаче приведе в изпълнение решения на Съвета си по национална сигурност и на МС, които включват затваряне на граничен пункт Хабур, провежда военна въздушна операция срещу лагери на ПКК в Северен Ирак /Иракски Кюрдистан/ и активира масиран дипломатически натиск, придружен от икономически мерки, за да упражни натиск върху Ербил. Президентът Ердоган е поискал всеки министър в кабинета му да предложи мерките на съответното министерство, които ще бъдат наложени по отношение на Иракски Кюрдистан. Те щели да включват и области, „които управлението на Барзани не може и да предположи“. В Турция твърдят, че 70% от нуждите на Иракски Кюрдистан се осигуряват от Турция и независимо, че налагането на санкции и затварянето на граници ще повлияе негативно на турския износ, решението за спиране на износа е взето. То включва и забрана за внос на петрол от Ирак. Анкара, разбира се, действа съвместно с Техеран и Багдад, защото интересите им по отношение на създаване на независим Иракски Кюрдистан съвпадат. Кюрди има и в Ирак, в Иран, Сирия, но най-вече в Турция, а мечтата за независимост е заразна. Тя може наистина да помете границите в региона. В такива случаи едни печелят, но други губят, защото се стига до разпад на държави.
На 4 октомври Ердоган ще бъде в Техеран и вече е оповестил, че „ще предложи там затваряне на граничните пунктове и спиране на търговията, което ще става поетапно“. Но в самата Турция управляващите са взели и решение да бъде запознавана световната общественост със спогодбите от 1926 и 1946 година, които определят границите на Турция и Ирак. Турция „ е готова да използва правата си, породени от Анкарската и Лозанската спогодба“. Сигурно затова напоследък зачестяват информационни материали в турските медии, които припомнят събития от времето на Първата световна война, та до края на Втората световна, 1946г, когато т.н велики сили чертаят граници и определят сферите си на влияние съгласно интереси и позиции като победители в тези войни.
От своя страна пред „Вашингтон пост“ Барзани неотдавна заяви, че „преди 100 години, след Първата световна война, на кюрдите бе обещана независима държава. Но противно на желанието им, Кюрдистан бе разделен между Турция, Иран, Сирия и Ирак“. А непосредствено преди да обяви, че няма да се откаже от провеждане на референдума за независимост, той каза, че „това е 100-годишна мечта“. Допълни, че „преди 100 години западните страни ни обещаха Кюрдистан, но не го изпълниха“.
Известно е, че договорът от Севър е предоставил независимост на кюрдите, но впоследствие „международни интереси и политически сметки предотвратиха реализирането на това право на кюрдите“. Или, както сега казват в Анкара, „Барзани мечтае за договора от Севър, но се безпокои от Лозанския“ и това наистина налага изясняване на клаузите на тези договорки между великите, които странно съвпадат с постановки от днешни времена. Интересите не са се променили. Само играчите са станали повече.
Ако през 1919г, на 2-ри януари, на английския комисариат в Истанбул са връчили манифест, в който се определят географските граници на кюрдските райони, а самите кюрди да се ползват от статут на малцинство, но под английски мандат, на последвалата Парижка мирна конференция външният министър на Англия, лорд Балфур, вече говори, че трябва да има такова решение и че „няма да се нарушават правата на кюрдите“. Е, имало е и слова като „значението на кюрдския въпрос е от гледна точка на Месопотамия и не ме интересува положението на кюрдите и арменците“, но от край време е известно, че Великобритания гледа предимно своите интереси. Донесенията от региона на английските представители са включвали и становища, че „колкото и да не вярваме на кюрдите, трябва да ги използваме в наш интерес“. И още, че „Кюрдистан трябва да е независим и отделен от Турция“, защото „така можем да ги използваме срещу Ататюрк“.
През 1920г се е състояла Лондонската конференция и тя изцяло е била посветена на Кюрдистан. Решението е било да се създаде независим Кюрдистан, но Англия и Франция „не са се разбрали кой ще притежава залежите в района“ и въпросът е отнесен към нова конференция, в Сан Ремо. Там се изготвят точките, които окончателно фигурират в Севърския договор от 10 август 1920г.,който дава самоопределение, а впоследствие и независимост на кюрдите. Англия, Франция и Италия са страните, които трябвало да определят в рамките на 6 месеца план за самоопределение на кюрдите в Сирия, Ирак и Турция. След 3 месеца се предвиждало турските власти да приемат решение за независим Кюрдистан. Договорките включвали възможност кюрдите да се обърнат към Обществото на народите /сега ООН/ и то да приеме исканията им за независима държава. В такъв случай Турция би трябвало да се откаже от своите права върху кюрдските райони. Не се е предвиждало Мосул да бъде в независим Кюрдистан. Останалите в Турция кюрди трябвало да се считат за етническо и езиково малцинство.
Но Анкара успяла да предотврати изпълнението на тези договорки чрез ново споразумение, Лозанското, независимо от твърденията на Англия, че турците и кюрдите са две различни нации и че кюрдите трябва да са независими. Турция и до днес твърди, че „ние с кюрдите сме една нация“. А за Мосул никога не е пропускала да подчертава, че е „наш“, т.е. турски, защото там живеели достатъчно на брой турци. Преди дни в Истанбул на митинг хиляди турци издигаха лозунги, че „тихо и кротко ще си върнем Мосул“. Аналогия с китайското „тихо и бавно ще направим един пояс, един път“? Години наред в Турция се припомнят думи на Ататюрк, казани през 1923г по време на пресконференция в Измит, че „Мосул за нас е много ценен, защото в региона има петролни кладенци, които са безкрайно съкровище. За да предотвратим английските планове за кюрдско правителство, е необходимо да се премине границата от юг“. Същото, което Анкара прави и днес. Лозанската конференция не решава Мосул да се предаде на Турция, но и не допуска да има независим Кюрдистан.
Както винаги, компромисите между големите зачитат само техните интереси. С тази разлика, че Турция на Ататюрк успява да предотврати създаването на независима кюрдска държава. През 1924г. Обществото на народите определя временни граници между Турция и Ирак, наречени „брюкселски линии“. Под влияние на Англия, през 1925г Обществото на народите оставя северната част от „брюкселските линии“ на Турция, а южната-на Ирак. Така границите са определени, но Мосул остава извън Турция. Реакцията на Анкара е като подписва договор за приятелство и сътрудничество със СССР и то само ден след взетите под натиск на Запада решения за границите. Почти като политиката, която води Ердоган с обръщане ту на Запад, ту на Изток в зависимост от интересите и целите, които преследва в национален и личностен план на даден етап. Ако Западът налага решения и становища, които не съвпадат с турските искания и интереси, Москва е насреща и разбирателството се осигурява, макар понякога за целта да се налагат извинения. Не може да се отрече, че турската външна политика е последователна в действията си и има приемственост. Исторически самите турци го доказват с факта, че изнасят пред обществеността договорките и интересите, които преследват великите сили във връзка и с „кюрдския въпрос“. През 1926г. е подписана Анкарската спогодба, която определя днешната граница на Турция с Ирак. Нова такава спогодба се сключва през 1946г, след Втората световна война, която потвърждава същите граници . Има и точка, която посочва, че „всяка постъпка за промяната им са против споразумението от Анкара, което допуска намеса в такава ситуация“, т.е. днес Турция твърди, че референдумът за независимост, иницииран от президента на Иракски Кюрдистан, Барзани, де-факто означава промяна на граници между Турция и Ирак и това дава основание за намеса отвън. Явно това е сламката, за която Анкара ще се хване, за да предотврати за пореден път създаването на независим Кюрдистан.
Повечето наблюдатели в Турция са на мнение, че трябва да се „действа пресметливо“, защото „ако вземем Мосул, да не загубим Антеп“. Тезите на Анкара, подкрепени с изнесените исторически събития и договорки в периода преди и след Първата и Втора световни войни, предстои да се доведат до знанието и на международната общност, за да се потърси начин за противодействие на „100-годишната кюрдска мечта за независимост“. Кюрдите в Ербил не направиха крачка назад и масово гласуват на референдума, въпреки че и те не са единни в различните области, където живеят и се борят. Едно не може да им се отрече. Спечелиха сърцата с бойния си дух и непреклонен стремеж за своя държава и то докато воюват успешно срещу „Ислямска държава“, без значение дали в Сирия или Ирак. Пешмергите в Северен Ирак превзеха Мосул от „Ислямска държава“ след като преди години армията на Багдад го напусна безславно, а в Сирия военните организации на кюрдите са тези, които по суша изтласкват радикализираните ислямисти, за да осигуряват територии за своята автономия. Другото оставят на бъдещето и на волята на големите. Умеят и да воюват, и да правят политика. Барзани организира референдум за независимост, но твърди, че „Турция и Ирак са приятелски страни, към които ние протягаме приятелска ръка. Дори и да не я приемат, ние ще продължим да я подаваме“.
Въпросът, който непрекъснато ще се задава след референдума в Иракски Кюрдистан, е „какво следва“. За петрола е ясно. Досега износът му ставаше през Турция и Иран. Счита се, че това е конкуренция на руския газ за Европа. Но Москва изпрати своите представители в Ербил и вече изтече информация за сключени спогодби за съвместни разработки на нефтените и газови находища в Иракски Кюрдистан. САЩ на думи не подкрепят референдума, но не е тайна, че един Кюрдистан под американско крило дава шанс за влияние и натиск по целия Близък изток, включително Турция. Израел, при държава Кюрдистан, си осигурява буфер между Тел Авив и Техеран, но и преграда срещу арабските съседи, които никак не са се примирили с държавата Израел. Иран е готов за действия, но едва ли ще предприеме военно настъпление. Има си проблеми достатъчно и с ядреното споразумение, което президентът Тръмп твърди, че не му е по вкуса. Барзани определено е съгласувал и предвидил стъпките. Ще получи своето „да“ на референдума и ще започне преговори, за да извлече повече за Иракски Кюрдистан. Пък и за себе си. Предстоят му веднага парламентарни и президентски избори, които отлагаше неправомерно вече 2 години. САЩ ще продължат да го наричат „приятел“. Москва ще се включва в играта задкулисно, без гръмки словоизлияния. Кюрдите са стар приятел и са имали достатъчно подкрепа на Русия в миналото.
Дали ще улови рибата си Барзани в мътната вода на Близкия изток? Предстои да се види. Засега демонстрира кураж и балансира в отношенията си към всички, които са против референдума за независимост. Какво мислим ние в София? Ами Барзани беше тук наскоро и нищо не се разбра за целта на посещението. Сондирал е настроения, които да се отнесат в Брюксел? А там какво мислят по темата?
Петролът силно мирише на пари и няма как да се остане в безразличие. Както винаги, ще спечели този, който умее да разчита сигналите и да се ориентира в сложните игри на големите. А те винаги се договарят. Анкара не случайно напомня за старите договорки и интереси. Както се казва, нищо ново под небето.