/Поглед.инфо/ Особеностите на военните действия „по руски“ традиционно се различават от войните, привични за американците. Налице е различие и в баланса: „силната страна“ на Русия често е слабост за НАТО . и в редица случаи руският „модел на война“ заплашва САЩ, привикнали да залагат единствено на авиация и локално поразяване.

Руската тактика

На първо място, руснаците си дават ясна сметка, че на война хората убиват и няма никакъв практически смисъл да се бавят при провеждането на настъпателните операции заради някакъв си разбит танк. Колебанието в крайна сметка води до поражение и като следствие към още по-големи загуби. На второ място, на поддържка и засилване подлежат тези части и тези направления, които постигат успех, а неудачниците остават сами.

На практика това изглежда така. Имате четири батальона. Три настъпват, един е в резерв. При това батальонът на ляв фланг успешно пробива отбраната на противника, централният постига локален успех, а десният се бави и понася загуби. Въпрос: на кой фланг ще хвърлите резерва като засилване? Офицерите от НАТО не дават правилен отговор: трябва да се забрави за централния и ляв батальони. А трябва да се хвърли резерва в помощ на успешно пробиващия фланг. Желателно е също така да се събере цялата артилерия в помощ на десния фланг. Освен това руската доктрина винаги се гради на „ешелони“. И всички нови пристигащи части трябва да се хвърлят в помощ на успешния фланг. Така пробивът ще се засилва постоянно, с което ще се увеличава и скоростта и мощта на настъплението.

Германският генерал Фридрих фон Мелентин в своите мемоари закъсняло твърди, че, например, съветските плацдарми при форсирането на големите реки (Днепър и Висла) е трябвало да се унищожават в зародиш, защото след това към тях се присъединяват масирани подкрепления. Войниците се прехвърлят с лодки, понтони, плавайки. Подкреплението успешно пристига, независимо от нищо. Така успешният пробив се закрепва веднъж и завинаги, а вече след ден не може да се прави нищо. Освен да се бяга.

На трето място, руската страна придава огромно значение на масираната поддържка при настъплението на артилерията. От тук и това развитие на системите за залпов огън. Удивително е, но в армиите на НАТО и досега няма достоен аналог на руските РСЗО, сравними поне с „Град“, а нали руската инженерна мисъл в тази насока е достигнала вече до „Торнадо“, след чието прилагане земята дими няколко дни, а отломките на техниката се пръскат на пространство от няколко футболни полета.

Още едно неочаквано следствие от осъзнаването на „особеностите на руската национална война“ е разбирането, че в обозримо бъдеще руснаците няма да воюват в условия на въздушно превъзходство. Настоящата Сирия в този смисъл е изключение, но ние по принцип говорим за големи войни, а не за локални операции, по-привични за войските на САЩ и НАТО. При тях нещата са различни.

Поглед към небето

Основната грешка на атлантическата доктрина и остава надменността. Едва в последната година започнаха плахи и излишно политизирани опити за преразглеждане на крещящите психологически грешки, но като цяло проблемът не е изчезнал. Едва ли не цялата американска тактическа система на сухопътните войски и морската пехота (въпреки гръмкото название и доблестната си история, съвременният Корпус на морската пехота е пехота като всички останали) е изградена на това, че при най-малка съпротива на противника трябва да се залегне, да се извика авиация и да се почака малко, докато пътят не се обработи с напалм. Във всички войни, с участието на американски войски от времената на десанта в Нормандия, те работят в обстановка изключително на въздушно превъзходство. И нищо друго те просто не знаят, не са виждали никога и видимо не си представят дори на теоретично равнище.

Възможно е с това отчасти да се обяснява пълния неуспех на всички чуждестранни армии, които тренират по американски тип или под ръководството на американски инструктори. Американските „петзвездни“ условия за водене на пехотен бой, когато всяка рота е наблюдавана от ескадрила Ф-16, а още по-добре от крайцер клас „Тикондерога“, са неприложими за армиите на Ирак, Грузия, Афганистан или не дай боже на Украйна. На какво учат американските и английските инструктори своите братя във Вазиани и Яворово? Грамотно да използват съвременните средства за връзка и да оказват първа помощ. Тоест по време на въздушните удари да се минимизират загубите. При такова положение е невъзможно да се настъпва, а нито една от изброените армии по принцип няма авиация, способна да играе ролята на вечната дойка за обучените по такъв начин сухопътни сили.

Грузинците през август 2008 г. се опитваха да играят игрички, пускайки първия ден в подкрепа на пехотата цялата си пламенна авиация. Всички знаем как приключи всичко това. Анализът на тази война служи за жива илюстрация на горепосоченото. Две руски колони прескочиха грузинските части, развивайки настъпление на участъка, който се оказа най-слаб (село Тбет) без да се отвличат на други. В резултат на това, грузинската армия просто се разпадна, ограничавайки се с една (всъщност случайна) засада при Никози. Да, в тази история имаше много тактически грешки, но за осем години те бяха напълно отстранени, още повече, че това едва ли не бе първият опит за активни настъпателни операции с крайно ограничен график за придвижване напред. Не броим чеченските кампании. В първата основно се демонстрира масовия героизъм на личния състав при тактическата некомпетентност на старшото командно равнище, а втората премина при съвсем различни политически условия.

Друг пример е войната в Донбас, която доведе до загубата за Украйна на нейните ВВС в рекордно кратки срокове, по-бърза единствено от начина, по който израелските командоси се справиха с авиацията на Уганда на летище „Ентебе“. При това никой не бомбардира украинските тилови летища, както израелтяните биха арабите по време на Шестдневната война. Самолетите просто бяха сваляни. А и украинските хеликоптери се държаха така, все едно ги снимат в холивудски екшън – летяха ниско, фотогенично, съпровождайки колоните, които парадно вървяха по пътищата. Отделна работа бе пращането на огромните военно-транспортни самолети право в ада, например, в луганското летище през лятото на 2014 г., когато Ил-76 бе свален заедно с десантниците в него с обикновена ръчна ракета.

Отсъствието на въздушно превъзходство пред страните на НАТО и САЩ доведе до промени във военно-техническия комплекс и научни звена на Русия. Ако в периода на Великата отечествена война, може би в Сталинград, според израза на генерал Чуйков „се прегръщахме с противника“, съкращавайки разстоянието до ръкопашно, за да се избягват германските въздушни удари, то сега играта е съвсем различна. Първо в СССР, а след това в Русия с изключителни темпове започнаха да развиват ПВО, станала в момента най-добрата в света, превъзхождайки всички образци на САЩ и НАТО като цяло. Това е естествено развитие на военните доктрини. Например, в отговор на безпрецедентното натрупване от Съветския съюз на танкове и друга бронирана техника, в Щатите с ускорени темпове развиват противотанковото оръжие.

Освен всичко останало, сега войските на НАТО и САЩ вече не са уверени в своето изключително въздушно превъзходство, защото военните качества и възможности на новите образци на руската авиация все още остават загадка за тях. Операциите в Сирия оставиха повече въпроси, отколкото отговори и фронтовият сблъсък на равнозначните по качество и характеристики на ВВС може да доведе до непредсказуеми резултати. Още повече, че на европейския театър на бойните действия Русия ще притежава и количествено, и качествено преимущество в непосредствената зона на съприкосновение, ако се вземат предвид всичките ни системи за ПВО. А НАТО засега е способно на незначително увеличаване на своето присъствие непосредствено близо до руските граници, което е в много отношения свързано с опасенията и нежеланията да се провокира ответно засилване на руския контингент в региона.

Превод: В.Сергеев


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели