/Поглед.инфо/ Посещението на Путин в Германия и Австрия изглежда изгодно в сравнение с новият, по-рязък формат на отношенията със САЩ и техните съюзници в ЕС. Берлин не е най-лесният партньор, предвид неумението на немците да признават грешките си: дори и ако не са прави да се бият до последно, чак до Райхстага. Връщането към предишната система на отношения с тях вече не е възможно. Но то не е и нужно.

Посещението на руския президент в Германия и Австрия е проява на нормална външна политика и международно общуване във времена, когато, това изглежда необратимо тяхното превръщане в част от миналото. Доскоро изглеждаше, че този диалог или е невъзможен, или още дълго време ще се свежда до разговор между глухи. Но времето внася своите корективи.

Емоциите и конфликтите си идват и отиват, докато интересите остават. И тези интереси заставят Германия, да не говорим за Австрия, да започнат дипломатическа игра с Русия.

На първо място причината, разбира се, са измененията, които са се случили през последната година във взаимоотношенията между Европа и Америка. Тези изменения успешно попаднаха на благоприятната почва на устойчивостта на Русия пред външен натиск и очевидния провал на всички опити за постигане на международната изолация на Москва, които Западът предприемаше през последните четири години.

Новият формат на отношенията на САЩ с техните европейски съюзници вече не е равноправие, дори и само формално, а безусловно подчинение. Американският президент през юли, след шумното си посещение в Европа успя съществено да сломи волята на европейците за борба. Във Вашингтон бе изпратен ръководителят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, за да подпише временна капитулация. Отказът на Тръмп от търговска война струваше на европейците обещанието да купуват американски втечнен газ и редица различни категории селскостопанска продукция.

Но водещите европейски държави видимо нямат намерение да се прегъват напълно. И едва ли могат да си позволят това.

За Германия е принципно важно, по който и да е начин, но да доведе до успешен край строителството на новото разклонение на балтийския газопровод „Северен поток“. Заради това Берлин ще се пазари с американците, ще прави определени отстъпки, но от своята стратегическа задача – да установи почти монополен контрол над доставките на руския газ на европейския пазар, той няма да се откаже. Както и преди 50 години когато американците по същия начин се опитваха да заставят германците да се откажат от енергийното си сътрудничество със СССР. Но и тогава германските политици и ръководители на бизнеса успяха да осъществят своите планове.

Политически резултат от сделката стана новата източна политика на Вили Бранд и Московският договор от 1970 г. , който окончателно завърши следвоенния период на отношенията. На Германия ѝ е нужен газ, а на СССР – равни отношения с водещата капиталистическа държава.

Така всъщност продължава до военно-дипломатическата криза от 2014 г., последвала въоръжения преврат в Киев. Само че след разпада на СССР нова Русия започва да се нуждае от Германия като основен европейски партньор дори още повече, а тонът на Берлин става в пъти по-поучителен. Особените отношения отговарят на възгледите на Владимир Путин и остават удобни и за двете страни по последно време.

Със своите действия през 2014 и 2015 г. канцлерът Меркел, разбира се, преобърна страницата на особените отношения между Москва и Берлин. Макар и това и да бе неизбежно. След като Германия и Меркел лично трябваше да поемат върху себе си основната отговорност за прокарването на непопулярните мерки по време на борбата срещу кризата в Еврозоната от 2009-2013 г., Федералната република стана безусловен лидер на Евросъюза.

Това лидерство трябваше да се потвърди, когато Европа се сблъска с най-сериозната политическа криза в цялата си история след края на Студената война. А за това бе необходимо да се постигне политическо единство между страните от ЕС около решенията, предполагани именно от Берлин. Предвид обстоятелствата такава единна позиция тогава можеше да бъде единствено антируска. И Меркел прокара своята визия какъв трябва да бъде колективният отговор за реалните или измислени от европейската пропаганда действия на Москва.

При това е истина и че Германия политически стоя зад гърба на кървавия Майдан. Решението на Виктор Янукович да отложи подписването на споразумението с ЕС буквално извади германското ръководство от кожата му.

Работата е там, че от всички държави, на които се предлагаха подобни споразумения, единствено Украйна и Азербайджан имаха някакъв смисъл за ЕС. Но Азербайджан поради географската си отдалеченост и спецификата на политическия си режим не може да се разглежда като обект на натиск. А Украйна, политиката на която през годините на независимост съвсем се объркаха в думи, връзки и желания, направо си просеше ролята да бъде обект на експанзия.

Украйна за Германия, както в голяма степен цялото пространство на Изток е територия за усвояване на ресурси. Една от немногото деверсифицирани икономики от световен мащаб се нуждае и ще се нуждае от ресурси. И затова тя не се сдържа да рискува стратегическите отношения заради дори относителния контрол над пространството, където за последните 100 години германците се опитаха да навлязат два пъти – през 1918 г. и през 1941 г. Отчасти заради недостатъчно категоричната позиция на Русия, разясняваща как може да приключат подобни авантюри. Последното, впрочем, е важно да не се забрава предвид заинтересованите погледи, които от Варшава и Берлин често се хвърлят на Беларус. Получи се това, което се получи. Реакцията на Русия се оказа по-сериозна от очакванията на германските и европейските политици.

Има ли у тези отношения шанс за възстановяване в предишните обеми на доверие и дълбочина? Едва ли.

За Германия, както и цяла Европа, едва ли ще може да стане конструктивен партньор на Русия в близките 10-15 години. Огромното количество вътрешни проблеми, инерцията на стартираната санкционна политика, постоянният натиск на САЩ – всичко това няма да позволи на германците и европейците да променят отношението си към Русия и проектите, които тя поддържа. Например към евразийската икономическа интеграция, която официално не е признавана от Евросъюза. А и неспособността да се признаят собствените грешки е изобщо важна черта от германския национален характер. Дори и да не си прав се бий до последно – до стените на Райхстага.

Но това не значи, че между нас е невъзможна нормалната традиционна дипломация. И в този смисъл посещението на Владимир Путин в Австрия и природата на отношенията между Москва и Виена през последно време като цяло да важни. Положението на Австрия и нейните интереси в отношенията с Русия са принципно различни от тези на Германия. Макар и Австрия също да е най-важен партньор в областта на енергетиката и да инвестира в Русия. Тук роля играят именно чистата политика и дипломацията.

След влизането си в ЕС Австрия се сблъска с риска постепенно да снижи своята забележимост в международните дела. За бившата велика европейска империя това неизбежно би се оказало психологическа травма. Въпреки това, че в наши дни Австрия да е здрава неголяма страна с висок стандарт, само преди 100 години тя стои начело на многонационална империя.

Дошлият на власт пролетта млад и ярък канцлер Себастиан Курц прекрасно разбира, че един от малкото външнополитически ресурси в неговите ръце е австрийският неутралитет. Този неутралитет, разбира се, е ограничен от участието в ЕС. Австрия трябваше да се присъедини към мерките на икономическата война, която бе започната срещу Русия през 2014 г. от нейните партньори, но въпреки това запази уникалната си възможност да провежда по-самостоятелна политика.

Австрия не е член на НАТО и не е свързвана с блока чрез политическите задължения на безусловната солидарност. С други думи, Виена е идеалният партньор за тънката дипломатическа игра. И тя е готова за тази игра. Какъв извод следва от това.

Всичко това не е толкова сложно – четири години противостоене около Украйна и все по-категоричната позиция на САЩ доведоха до парадоксален резултат. В Европа, сред континенталните лидери укрепва разбирането, че в отношенията с Русия е невъзможно завръщането към модела от 90-те години. Ще добавим, че не е и нужно.

Независимо дали се харесва или не, но украинската криза закри тази страница от общата ни с Европа история. Едновременно в международната политика, в това число в Европа, се завръща това, което не ѝ стигаше критично след края на Студената война. Това е плуралистичната дипломация, където държавите разбират, че те не могат да се разтворят в екстаза на единните ценности и интереси. Но едновременно с това не могат да си дават вид, че политиката на партньора е частично отклонение, което трябва да се изтърпи.

Превод: Поглед.инфо