/Поглед.инфо/ Доколко е жизнеспособен съюзът между либералната демокрация и световния капитализъм? Политическите промени на Запад – в това число и стремежът на склонен към авторитарност популист към президентския пост в една от най-важните демокрации – подчертават актуалността на този въпрос. Не трябва да смятаме за разбиращ се от само себе си успеха на политическата и икономическата система, вкоренила се на Запад и доста привлекателна за голяма част от останалия свят в продължение на четири десетилетия. Но какви са алтернативите?
Либералната демокрация (комбинация от избирателните права на всички с надеждно защитените права на гражданите и личността) и капитализмът (правото на свободно купуване и продаване на стоки, услуги, капитал и собствен труд) са свързани по естествен път. И едното, и другото се крепят на убеждението, че хората трябва да правят собствен избор и като индивиди, и като граждани. И демокрацията, и капитализмът споделят убеждението, че хората имат правото да решават съдбата си. Отделните личности трябва да бъдат разглеждани като свободни агенти, а не като обекти на властта на другите.
Но не е трудно да бъдат видени и противоречия. Демокрацията е основана на принципа на равенството. Капитализмът се крепи на неравенството, във всеки случай на доходите. Когато икономиката преживява тежки времена, мнозинството е склонно да избере автокрацията, както през 1930-те години. Ако доходите станат твърде несъизмерими, богатите се стремят да превърнат демокрацията в плутокрация.
Исторически развитието на капитализма и стремежът към всеобщо избирателно право са вървели ръка за ръка. Ето защо най-богатите страни представляват сами по себе си либерални демокрации с повече или по-малко капиталистическа икономика. Увеличаването на реалните доходи, засягащи широките слоеве от населението, са жизнено необходими за легитимирането на капитализма и устойчивостта на демокрацията. Но днес капитализмът доста трудно допринася за такова увеличаване на благосъстоянието. Напротив, очевиден е ръстът на неравенство и забавяне на ръста на производителността на труда. Съчетаването на тези фактори прави демокрацията неприятна, а капитализмът – нелегитимен.
Днешният капитализъм е глобален. Това също е напълно естествено. Оставени сами на себе си, капиталистите не са склонни да бъдат заключвани в границите на държавите. Ако те имат възможност да разширят дейността си по света, те я използват. Именно така действат икономическите организации, особено големите компании.
Само че, както отбелязва проф. Дени Родрик от Харвард, глобализацията намалява националната автономия: „демокрацията, националният суверенитет и икономическата глобализация са несъвместими, възможна е комбинацията на всеки два от тези компоненти, но на трите и в пълна сила – никога“. Националното регулиране може да влияе негативно на международната търговия. Когато бариерите са вдигнати, а нормативите – съгласувани, губеща се оказва юридическата независимост на държавите. Свободата на движение на капитала ограничава възможностите на държавата да налага собствени данъци и регулации.
Освен това всички периоди на глобализация биват съпровождани от масова миграция. Необходимостта от пресичане на границите е най-острият конфликт между личната свобода и суверенитета на демократичните държави. Първата предполага, че хората могат да отидат където си искат. Втората разглежда гражданството като колективна собственост, достъпът до която се контролира от гражданите. В същото време бизнесът е заинтересован от възможността свободно да наема сътрудници. И не е чудно, че проблемът за миграцията се е превърнал в най-болната тема за съвременните демократи. Миграцията е обречена да причини търкания между националната демокрация и глобалните икономически възможности. Глобалният капитализъм днес преживява далеч не добри времена, особено взимайки предвид шока от последната финансова криза, неговото разрушително влияние върху доверието към елитите, отговорни за политическия и икономически курс. Имайки предвид всичко това съюзът между либералната демокрация и световния капитализъм не изглежда много жизнеспособен.
Какво може да го смени?
Един от възможните варианти е ръст на световната плутокрация и фактически край на националните демокрации. Така някога Римската империя, съхранявайки формата на република, на практика престана да бъде такава.
Втората алтернатива е разцвет на нелибералните демокрации или откровени диктатури на плебисцита, в които избраните управници контролират и държавните институции, и капиталистите. Това в момента се случва в Русия и Турция. Намиращият се под контрол национален капитализъм заменя глобалния. Нещо подобно вече се случи през 1930-те години. Не е трудно да се прецени на кого от западните политици му се нрави такъв изход.
Тези от нас, които искат да запазят и либералната демокрация, и глобалния капитализъм, трябва да отговорят на редица сериозни въпроси. Един от тях е: Има ли смисъл да се настоява за нови международни споразумения, строго ограничаващи националните регулаторни възможности в полза на корпорациите? На много близка позиция съм с тази на харвардския професор Лорънс Съмърс, който твърди, че "за ползите от международните споразумения трябва да бъде съдено не по това колко те уеднаквяват правилата или колко бариери ще разрушат, а по това колко нови възможности те ще открият пред гражданите". Търговията носи печалби, но това не значи, че към тях може да се стремим на всяка цена. Но най-главното е, че за съхраняване на легитимността на нашите демократични политически системи икономическата политика трябва да се ориентира към интересите на мнозинството, не на малцинството. На първо място трябва да бъдат гражданите, пред които политиците са отговорни. Ако не успеем, самите основи на политическата система може да се разклатят. От това никой не е заинтересован. Съюзът на либералната демокрация и капитализма се нуждае от добри грижи. Той не трябва да се счита за даденост. /БГНЕС
------
Автор на публикувания във в. „Ведомости“ коментар е Мартин Уулф, икономически наблюдател на в. „Файненшъл таймс“.
Москва / Русия