/Поглед.инфо/ В.Винников, Ф.Гиренок, А.Иванов, А.Пижиков, А.Фефелов и А.Фурсов За 200 години от рождението на автора на „Капитала“.

Андрей Фефелов

Приятели, благодаря, че дойдохте тук, в това уютно място в центъра на Москва. Днес темата на обсъждането е 200-годишнината на Карл Маркс. Уви, такива паметни дати, такива юбилеи в нашата страна в последно време не се отбелязват, колкото и да са значими. Годината на Солженицин, да, но стогодишнината от Великия октомври – не, не трябва, „няма нищо за отбелязване“. Изключение, слаба богу, все още се прави за празнуването на нашата велика Победа от 1945 г. Но останалите исторически събития, особено по някакъв начин свързани със съветския период на отечествената история, се опитват да ги представят като маловажни и дори като никога неслучвали се. Образът на нашето минало се размива, изчезва, заменя се с някаква фалшива история, от която премахват дори такива грандиозни фигури като автора на „Капитала“ и създателя на първия Интернационал. Предлагам с нашите съвместни усилия да възстановим справедливостта. А нали в нашата страната имаше стотици, хиляди катедри по марксизъм, цели армии марксисти, генерали от марксизма и всичко това изчезна, все едно бе мираж…

Фьодор Гиренок, доктор на философските науки, професор в МГУ „В. М. Ломоносов“

Маркс е дете на европейската култура. Зад него стоят 2500 години непрестанно подновявани усилия по философското осмисляне на света. Маркс е немислим без Фойербах, Хегел, европейските социалисти. В Русия философията се появява през XIX век. Но през XIX век в Русия се появяват и марксистите. И първият сред тях е Г. В. Плеханов. Но ние няма да срещнем при Плеханов никакво пресичане с руската философия. Като теоретик той е вторичен, неоригинален. Имали ли сме оригинални марксисти? Според мен, не сме имали. Имали сме В. Вазюлин и Е. Иленков.Но Вазюлин цял живот изследва логиката на изграждането на „Капитала“ на Маркс. Той не претендира за оригиналност, за ролята на руски Алтюсер. Иленков също не е Грамши. Помня как като студенти питахме Иленков: „Кажете, какво ново направихте в сравнение с Маркс?“, а той ни отговаря: „Нищо“. Това бе истина.

Имахме много марксисти по положение, но не и по мисъл. Обстановката се измени и марксистите някъде изчезнаха. Може би се притаиха. Ако властта утре започне да търси марксисти, те, може би отново ще се появят.

Марксизмът е много удобен за преподавателите. С какво? С това , че не трябва да мислиш, в него вече всичко е измислено. В марксизма има удивително прости правила, при следването на които ти опростяваш света и създаваш видимост . Науката изобщо се отличава от философията с това, че тя опростява света, а философията усложнява мисленето за света. Мисля, че мнозина днес скърбят за трите закона на диалектиката, за безкрайно движещата се материя и разбира се за историите като класовата борба. Струва ми се , че Маркс би бил добър в малки дози за руското съзнание.Маркс трябва да се приспособява със столетия към руската действителност, а ние го глътнахме наведнъж, нищо не разбрахме и се отровихме. Трябва, дай боже, да се справим с въпросите на Чаадаев: кои сме ние? Откъде сме? Какво означава Русия? Какво значи да си руснак? А ние започнахме да променяме света, без да го разбираме, без да знаем дори какво място сме заемали в него.

Маркс е традиция. И не е нашата традиция. Руснаците трябва да работят над Маркс. Това е като ученето на чужд език: всички думи са различни, граматиката е различна, полето на смисъла е различно.

Европейската култура, може да се каже, че е „превърнала“ Маркс в неотменна своя част. В лицето на Сартр, Маркузе, Фуко, множество други философи. Той излиза отнякъде, там се и връща. Маркс става за тях нещо минало, част от историята, а в Русия „той се заклещи“. Той все още е нашето настояще. И ние не можем да направим нищо с това. И най-важното е, че не искаме. Защото усвояването на Маркс е огромна работа. В него е пълно с недоказано и свръхдоказано. И трябва да се учим да улавяме метафизиката в казаното от него. А ние и една версия на марксизма не сме създали. И видимо, няма да създаде. Защо? Защото вече го няма това общество, чиято адекватна форма на описание бе „Капиталът“. Вече умря трудовото общество и капиталът осъществява своето движение извън връзките с труда. Сега не трудът определя организацията на обществото, а обществото определя мястото, в което трудът влачи своето жалко съществуване. Изобщо не вярвам в закономерностите на общественото развитие. Според мен, всичко случайно по света е заполнео с причини. Компютърът не създава ново общество. Обществото става все по-добро, все по-хуманно, а човек става все по-лош. В него има все повече техническо. Силицият заплашва да изтласка въглерода. Органичното време приключва. Започва времето на роботите и на изкуствения интелект. Маркс има идея за това, че науката става непосредствена производствена сила. В тази идея основната дума е „непосредствена“. Какво значи това? Тя значи, че науката не се нуждае от посредник. Не се нуждае от човек. Защо не е нужен. Защото науката е мощта на самореализиращото се число. За всичко има число, а за човека няма.

Човек е нула. Той зависи от това, за което някога е бил основание. Имахме някога философа Мераб Мамардашвили, много надарен, много ерудиран. Той като абсолютен, както вече разбирам, антикомунист, дълго и плодотворно сътрудничи в различни комунистически издания. Типологически бе равен на Горбачов, който оглави комунистите, знаейки се като антикомунист. И единият, и другият бяха по същество провокатори. Та Мамардашвили веднъж поиска да обсъди някои проблеми на европейската философия със Сартр. Но Сартр отклони предложението му, пояснявайки, че не вижда смисъл да се среща с такива, които не са причастни към историята и духа на европейската интелектуална мисъл.

Разбира се, сега се намираме в някакво странно положение по отношение на европейската мисъл – като туристи някъде в Париж. Ей я Айфеловата кула,ето го и Лувърът, ето го Версай – всичко е ясно, нали? Но това не е Париж – това е неговата екскурзионна версия.

Ето такава „екскурзионна“, демонстрационна версия на Маркс с радост и бихме приели, и бихме въплъщавали на практика. Самият аз не съм просто „бивш марксист“, „Капиталът“ съм го чел още в детство и то неведнъж – вкъщи просто нямахме други книги. Нали винаги е интересно как е устроен светът, защото в него всичко се случва така, а не иначе и изведнъж – Маркс, гений! И започваш да четеш: „стока-пари-стока“, „пари-стока-пари“. Първоначално, разбира се, не разбираш нищо. Но постепенно нещо се изяснява, някакво разбиране настъпва. И започваш да виждаш, че освен линейният текст, там има и подземни тунели, които свързват помежду си, струва ни се, съвършено отделни и изолирани един от друг моменти, започваш да усещаш „въздуха“ , който е обгърнал всичко, започваш да чуваш недоговореностите: подтекста, контекста, хипертекста, антитекста и така нататък. Но нали на езика на оригинала, на немски език – това е изобщо съвсем друг „Капитал“. Немците, разбира се, могат да се върнат към него във всеки момент, могат и да не се връщат – но това е техният Маркс, а не нашият. Ние не сме немци. Ние сме руснаци и ето това е въпросът.

Андрей Фурсов, историк.

Не чак толкова отдавна в серията „Живота на знаменитите хора“ на издателство „Млада гвардия“ излезе биографията на Карл Маркс, писана от бившия директор на Европейската банка за реконструкция и развитие, известният теоретик на глобализма Жак Атали. Оказва се, че Атали е „фен“ на Маркс, както и Арнолд Тойнби и по-старият от братя Дълес – Джон. Атали е във възторг от Маркс по една проста причина – той смята, че Маркс е издигнал знаменитата идея за световното правителство. Но осъществяването ѝ, според Атали, предстои не на пролетариата, а на буржоазията. При това Атали, бидейки диалектик, предполага, че в процеса на това осъществяване, буржоазията ще престане да бъде буржоазия, а финансовата пазарна система ще се смени с глобална разпределителна икономика.

Ако се погледне на динамиката на връзките в интернет, то в течение на последните 15-тина години интересът към Маркс се е увеличил рязко и този ръст продължава – разбира се, настоящият юбилей няма нищо общо, а настоящата световна „марксомания“ е свързана, преди всичко, с кризата на глобалната икономика, с кризата на либералния проект, който, съдейки по всичко, влиза в своя терминален стадий.

И колкото по-лоша е ситуацията по света, толкова по-голям ще бъде и интересът към Маркс, към Ленин, към Сталин и изобщо към „лявата“ традиция, към сериозния анализ на капитализма като система. И фактът, че в Русия този интерес и досега не се е оформил, говори за две неща. На първо място, това говори за крайния провинциализъм на нашите властови и интелектуални или по-скоро околоинтелектуални „елити“. А на второ място за това колко е лоша представата за случващото се по света изобщо.

Затова е и много добре, че заговорихме за Маркс. Маркс е съвършено фантастична фигура, макар и в частния живот той, както свидетелстват мнозина негови съвременници, не е много приятен човек: завистлив, грозен, интригант, пуска различни слухове за Бакунин и Херцен, например, че Херцен е шпионин на руския цар. Разбира се, той не е можел да говори, че Херцен е шпионин на Ротшилд, защото сам е получавал това-онова от Ротшилдите… Но Маркс, без съмнение влиза в първата десетка, ако не и в първата петица на знаменитите фигури на XIX века: Наполеон, Дарвин, Маркс, кралица Виктория и Бисмарк. Освен това интересен факт: Маркс иска да посвети „Капитала“ на Дарвин и му пише писмо за това. Но Дарвин отказва.

Ние в Русия обърнахме Маркс с главата нагоре, но това не е важно, това е наше право. Важно е било нещо да обръщаме. Важно е, че Маркс наистина е създал една от трите велики идеологии.

В нашия случай към самия термин „идеология“ нямам предвид това, което е написано в Конституцията: моля, при нас е забранена самата държавна идеология – фактически я има, това е либералната идеология. Но самият феномен идеология е много интересна работа. Идеологията е много младо явление, оформило се в края на XVIII—началото на XIX във връзка с Великата Френска революция.

Първите войни и революции от епохата на капитализма, започвайки от XVI век, протичат като правило под религиозни знамена. И изведнъж в края на XVIII и началото на XIX века възниква феномена на идеологията. Самият термин е измислен от Дестют де Траси през 1796 г. Но той нарича „идеология“ науката за идеите, а изобщо не някаква система на идеи, както това се разбира днес.

Защо се оформя идеологията? Един от основните психологически резултати от Великата Френска революция се заключва в това, че тя показва на всички, че измененията са неизбежни. Можете както искате да се отнасяте към тях, но те са неизбежни. А колко изобщо типологически качествени отношения може да има по отношение на измененията?

Първо: на нас измененията не ни харесват и искаме да ги спрем или консервираме, това е консерватизмът. Второто е, че измененията ни харесват, но единствено постепенните – това е либерализмът. Третото е, че измененията ни харесват, но единствено революционните – това е марксизъм. Повече не може да има никакви други отношения.

Исторически първата оформила се идеология става консерватизмът, след това либерализмът, марксизмът се оформя последен. И ключовите дати за оформянето му съвпадат с ключовите дати на европейската и световната история от XIX века.

Годината на създаването и публикуването на „Манифеста на комунистическата партия“ е времето на общоевропейските революции от 1848 г. Тази революция е интересна с това, че се нарича буржоазна, а всъщност я извършват докапиталистическите, доиндустриални трудещи се.

Годината, в която на светлина излиза първия том на „Капитала“ е 1867 г. – това е годината, в която работниците в Англия получават правото да гласуват. Това се нарича „leap in the dark“ – „скок в тъмното“. И единствено много умните представителите на английската установена политическа система разбират, че по този начин те политически „опитомяват“ работническата класа. И наистина, ако погледнем, с какво се занимават английските профсъюзи – те се борят за икономически права. В това отношение е много интересно да сравниш работническите движения в Англия и във Франция. Във Франция работническата партия създава профсъюзи, а в Англия профсъюзите създават работническа партия. Тоест инверсия.

В същата 1867 г., която увенчава „дългите“ 50-ти години на XIX век, тази вълна на промени достига до Изтока, до Япония, където избухва „революцията Мейджи“, която простите марксисти наричат буржоазна, а всъщност в нея няма нищо буржоазно.

И на тези, които казват, че Маркс не може да обясни нищо в нашата реалност, много им препоръчвам да прочетат 24-та глава на първи том на „Капитала“. В превод тя се нарича „Първоначалното натрупване на капитал“, а на английски „Primitive accumulation“. За какво става дума? Маркс, като последовател на Хегел, изхожда от просто нещо – когато системата възниква, то тя възниква заради извънсистемни предпоставки. Тоест, ако ние създаваме логика, а логика още няма, значи тя възниква от някакви извънлогични предпоставки. Капитализмът възниква на основата на некапиталистически, извънкапиталистически и дори антикапиталистически предпоставки, него го предшества т.нар. първоначално натрупване. Какво е то? Това е грабежът, това е лихварството, това е ограждането на Англия, когато хората просто са гонени от земите, заставени да умират от глад. Това са пиратските набези – например, когато Дрейк достига до западното крайбрежие на Южна Америка, то превозва до Англия толкова много злато и сребро, че Англия с половината от тези съкровища заплаща своите държавни дългове, а самият Дрейк става национален герой, лорд и едва ли не бог.

Та така, процесите на първоначалното натрупване на капитала продължават да протичат по периферията на глобалната капиталистическа система и днес те навсякъде служат за „храна“ за съвременните транснационални корпорации, било то в Латинска Америка, Югоизточна Азия, най-развитите части на Африка, Бенгалия като част на Индия. И Русия не е изключение тук. Ето какво се случва в постсъветското общество след 1991 г., паралелно текат два процеса: първоначалното натрупване и разширяването на възпроизводството на капитала – те съществуват съвместно, при това първоначалното натрупване души разширеното производство. То не дава на капитала в полупериферията и в периферията да се развива. И това напълно съответства с интересите на ядрото на капиталистическата система. Но от „primitive accumulation“ постоянно се ражда капитала и това започва да взаимодейства със световния капитал, това не е борба на живот, а борба на смърт, защото процесите са нелинейни, неравновесни и от тук следва настоящето противостоене между Кремъл и „колективния Запад“… В някои моменти Маркс не е толкова актуален, неговите изводи имат качествата на научна прогноза.

Александър Иванов, философ, ръководител на издателство „Ad Marginem“

Разбира се, днес Маркс изглежда като „мъртвец“, около който танцуват и от ляво и от дясно, той е мишена за всякакъв род упражнения в антикомунизъм. Това е факт, с който не може да се направи нищо. Мисля, че Маркс е пострадал, преди всичко като един от символите, като една от иконите на нашия съветски проект, съветски експеримент, макар по отношение на Маркс това категорично да не е справедливо. Маркс не е отговорен нито за Ленин, нито за Сталин, нито за Хрушчов, нито за Брежнев, нито за Горбачов.

Но по-важното е, че руското приемане е абсолютно неадекватно за световното разбиране на Маркс като един от най-големите мислители на XIX, XX и вече XXI век. Според консенсуса, който се наложи след Втората световна война, лицето на съвременната цивилизация се определя от трима мислители: Маркс, Ницше и Фройд. Защо именно те? Отговорът ми е съвсем прост: Маркс, Ницше и Фройд - всеки по свой начин – работи с това, което може да се нарече различни видове несъзнателни действия, рефлекси, процесите, които протичат или в индивидуалната психика, или в обществото, в икономиката например. Една от важните ключови фрази на „Капитала“ е: „Те не осъзнават това, но го правят“. Основното нововъведение на Маркс като мислител е, че той анализира обществото, без да се прибягва до феноменология, го взема и него, и човешкото съзнание като обекти, включени в материалните процеси. И в този смисъл той е абсолютен иноватор, защото никой преди него не разглежда така обществото, всеки анализ на обществото се провежда чрез приемането на едно или друго съзнание, възприятие, отражение.

В същото време Маркс не само пише на дъщеря си, че любимият му девиз е е „подлагай всичко на съмнение“. Той е въплъщение на такава крайна критика и в мисленето, и в действието. Дори в „Германската идеология“, а това е труд от 1845 г., в главата, посветена на Фойербах, той го упреква за неговото разбиране за ролята на природата в съвременната култура и общество. Маркс пише приблизително: къде Фойербах намира такава природа, незасегната от човешкия труд, която да не е вкарана в обществени отношения? Може би някъде в кораловите острови, близо до Австралия или Нова Зеландия. Повече никъде няма подобна природа. Всяка природа, според Маркс, е нещо изкуствено построено, изкуствено пресъздадено чрез човешки труд и чрез системата от материални връзки. Това е мощна теза! Какво означава тя?Тя означава, че всичко, всеки тип отношения (любов, омраза, обич, враждебност, памет, приятелство, и т.н.), всеки фрагмент от реалността не са естествени, неизменими субстанции, от самото начало присъщи на човека или обществото, а изкуствено изградени, исторически обекти. Съвкупността на марксовия историзъм лежи именно в равнината на неговата критика към доктрината за „естественото състояние“, в неговото политизиране на природата. И всичко, което се иска да се представи като естествено и съзнателно, Маркс нарича „идеология“, тоест фалшиво съзнание. Смисълът на „идеологията“ е опит да се представи нещо създадено и в този смисъл изкуствено. Например, фраза като „ на руския народ винаги е присъщо“ - и след това идва набор от тезиси. Маркс казва: нищо подобно, някога това е било създадено в нечий интерес, по определен начин и така нататък. Това означава, че няма призиви към естественото състояние, към естествената същност и в този смисъл към „природата“ на който и да е обект. Според Маркс това е невъзможно. И всичко, което виждал около себе си, да речем, един продукт, който изглежда като неделим атом на капиталистическия свят, - той подлага критична деконструкция.

Например, вторият, третият, четвъртият тома „Капитала“ – тях на практика никой не ги чете - са посветени на критиката на теорията за принадената стойност: от Адам Смит нататък. В какво Маркс обвинява предшествениците си? Той ги обвинява в опростяване. Една от най-честите думи в тези томове на „Капитал“ е „вулгарен“. Вулгарността, според Маркс, се крие именно във факта, че тези икономисти приписват на нещо, което е създадено исторически, с действията на хората, статут на нещо естествено, натурално, природно. Например, идеята на Смит, която стои в основата на всички икономически теории, от XVIII век до наши дни, е теорията на естествения обмен. Вие произвеждате, да речем, мляко, а аз произвеждат вълна, ние по естествен начин обменяме помежду си, а след това в процеса и за удобство на такъв обмен се появят парите - това е икономиката, според Смит. Маркс пише, че естествеността на тези процеси е измислица на Смит, лъжа.

Съвременният ляв антрополог и икономист Дейвид Гребър в книгата си „Дълг“ илюстрира тази идея на Маркс така: например, двама милиардери седят на една маса и не разговарят помежду си: „Моля те, дай ми чай, ще ти платя 10 хиляди долара“, а извършват това и маса други действия, основавайки се не на логиката на стоковия обмен, а основавайки се от логиката на битовия, ежедневен комунизъм. Тоест повечето човешки отношения се осъществяват извън системата за обмен, която Смит представя за естествена, универсална и основна система от отношения между хората. Накратко, в случая на Маркс, става въпрос за парещи, много спешни и между другото, нерешени проблеми.

Искам да завърша речта си, като дешифрирам първоначалната теза. Струва ми се, че за всеки от нас днес е много важно да се отдели това, което може да се нарече „исторически Маркс“, от текущото възприятието на личността му. Това е особено важно, защото Русия е страната, в която се съхраняват ръкописите на Маркс. И тази част от световното културно наследство сега е затворена за проучване, за обсъждане, за дискусия. Тя трябва да бъде по-отворена и поради това, че историческият Маркс – Маркс ученикът на Хегел, Маркс, който споделя с немската философия всички илюзии на времето си, включително и илюзията за прогрес, историята като процес, който има цел - не е бил всезнаещ бог. Съответно, не може да се възприема като „лош бог“ или въплъщение на всеобщото зло. Той говори за нещо друго. Той е актуален именно с това друго, а не с идеологията на „марксизъм-ленинизма“. Маркс е бил против идеологиите, още приживе отбелязва, че не е „марксист“. Той е Маркс и адаптацията на неговите идеи днес и удре, разбира се, неминуемо трябва да бъде свързана с критиката на Маркс, което е невъзможно без пълен достъп до неговото творческо наследство, без актуализацията на неговите идеи и концепции.

В същото време, предполагам, трябва да разберем, че Маркс напълно и съзнателно отрича важната за класическата традиционна философия категория на трансцедентното. Това е сериозна граница, както за марксизма, така и за самия Маркс, което го прави учен, прави го рационален мислител, но изключва, както ми се струва, вероятно много начини да разберем що е то истинска справедливост. Защото, разбира се, без да признаем трансцедентното, ние не може да се приближим до справедливостта – нито висшата, нито социалната, нито класовата, нито каквато и да е.

Владимир Винников, културолог.

Бих създал различни редица фигури т тези, предложени от Андрей Илич и Александър Терентиевич за разбирането на феномена Маркс. Тя се основава не на условен исторически синхронизъм, а на системен подход, на приноса към изследването и разбирането на различните форми на развитие на нашия свят. Според мен, приносът на Маркс към разбирането на обществото „се мащабира“ с такива хора като Дарвин в биологията, Менделеев в химията, Нютон във физиката и Евклид в геометрията. Всеки от нас, независимо дали му харесва или не, поне отчасти живее в света на Маркс. Живее по същия начин, както живее в света на Евклид и в света на Нютон. Днес ние знаем, че това не е единственият възможен и дори, вероятно, не е най-добрият от възможните светова., но за нас този свят е голям, почти не е усвоен, той е все още „празен“, а не „пълен“. Ето защо, в нашето „марксистко“ разбиране и възприемане на обществото все още няма аналог или неевклидова геометрия, нито квантово-релативистичната физика. Ние не сме видели отвъд „границата“ на Маркс, защото не сме стигнали до нея.

Друг е въпросът, че закономерностите, открити от Маркс са много успешно използвани срещу неговите теоретични заключения - как силата на тежестта се преодолее успешно с помощта не само на подемната сила на апарати, по-леки от въздуха, но и с помощта на подемната сила на самолетното крило или перката на хеликоптера. В резултат на това съвременният свят се покланя самозабравено на аватара на древните си кумири - Златния телец, не само презрял заповедите на свещените книги от миналото, но и отричайки творческата богоподобна същност на човека – същата, за чието извеждане и развитие посвещава не толкова дългия си земен път Карл Маркс. Показал и доказал, че всяко присвояване има на обратната си страна отчуждение, той, като старозаветния Мойсей, разбива Златния телец и прави явно тайното: от какво е направен той, от чии пот, сълзи и кърви. И колкото повече „пролетариатът“ се преобразува в никому ненужда „биомаса“ на „прекариата“, толкова по-важни и значими стават мислите на човека, за когото говорим днес.

За нас Маркс е интересен днес, а навярно ще бъде интересен завинаги, с три свои въплъщения – като философ, като учен и като революционер. Нито едно от тези три въплъщения не трябва да се отрече или да се свежда до нулата, но не трябва и едното да се преувеличава за сметка на другото.

Философията на Маркс, произтекла от германската класическа философия, е прието да се нарича диалектична, макар и тя, в същността си, вече да не е двоична (διαλεκτική – „двоесказание“), а троична и това, според мен, обяснява парадокса, че наследството на Маркс се оказва най-плодотворно не в двоичната западна, а в троичната руска и китайска цивилизации. В тази връзка има такава нетривиална задача като комбинирането на троичната китайска логика с троичната руска – това е много голяма работа, но тя, слава богу, вече се води, но до окончателен резултат е все още далеч. Важното е, че категориите на мисълта на Маркс не са абстрактно-сдвоени, не са просто „отчуждаване/присвояване“, „производство/потребление“ и така нататък – там винаги присъства „третата страна“, субектът, през който тези категории се актуализират.

Маркс, като икономист, се интересува преди всичко от теорията за стойността, представена в „Капитала“. Що е то цена, според Маркс? Може би това е някакво вещество, като златото например? Не, не е така. Енергията? Също така не. Времето? Да. Но не абстрактното „Времето е пари“, не физическите часове на труда, а „обществено необходимото“ и дори „социално полезното“ време. Това е „трудовата“ теория за стойността на Карл Маркс. Това всъщност е стъпката към разбирането на характера на стойността като информация за информацията, която се деформира и трансформира в материалното и идеално комуникационни „полета“ на общественото битие, запълвайки ги със себе си. си. Актът за обмен на стоки или услуги е специален случай на такъв комуникативен акт като основен „квант“ на социалното битие. Да, Маркс все още няма математически и понятиен апарат за повече или по-малко пълно и адекватно описание на тези действия, затова и „Капиталът“ никога не е бил завършен. Подобен понятиен апарат нямаме и сега, но самият „вектор на локацията“ е открит и зададен правилно от Маркс. В противен случай днес щяхме да живеем в абсолютно различен свят.

Но ако Маркс „просто“ се бе спрял на изследването на това как „работи“ съвременното му човешко общество, той никога не би се оказал в подобно „игнориране“ от властта и богатите, а също от жадните за богатство. Но въпросът е „как?“ за него не съществува отделно от въпросите „защо?“ и „заради какво?“. Маркс работи не на аналогично равнище, не на континуално, не на пространствено-времево, а на висше равнище каузалност, причинно-следствени размисли, при това винаги се старае да доведе тези свои размисли до край, но тези предели, където стиган силите и способностите му. Затова той не е само учен, но и революционер. Революционер и в сферата на знанията, и в сферата на действията. Нали да знаеш, означава и да умееш…

Александър Пижиков, доктор на историческите науки.

Разбира се, мога да говоря за Маркс единствено от гледна точка на влиянието му върху историята като наука. Маркс не само че не е първият, заявил, че икономическите отношения и условията на околната среда оказват влияние върху развитието на човешките общества, той дори не е откривател на класовата борба - всичко това вече е формулирано и доказано от френската историческа школа, блестящ представител на която е, например, Франсоа Гизо. Не, Маркс продължава по-нататък, показва как тези процеси взаимодействат помежду си, какви противоречия възникват и как те се решават.

Ако всичко това се проектира върху настоящата ситуация в Русия и на перспективите за по-нататъшното ѝ развитие, ще видим, че ние имаме определена икономическа структура: промишленост, селското стопанство и съответното ниво на урбанизация, която е в размер на 74,43% - тоест, в градовете на Русия живеят от над 109 милиона души, а в 15-те мегаполиси „милионници“ - повече от 33 милиона души, почти една четвърт от населението. Това не е само руска, но също така и тенденция в световен мащаб, която продължава нататък, както правилно заяви Андрей Илич, още от „дългия“ XVI век, тоест вече почти половин хилядолетие. И не се знае кога и как ще приключи.

Но възниква въпросът - а възможно ли е при такава структура на обществото, при такава икономическа структура, да има социална справедливост? Историческият опит показва, че може би е невъзможно, но да допуснем това поне като версия, като хипотеза. Тогава какъв е пътят към това царство на справедливостта, към която са насочени всички религии, народни стремежи, за което сме говорили нееднократно.

Ако се замислим за това, тогава ние неизбежно ще се достигнем до заключение, че справедливостта в отношенията между хората в рамките на човешкото общество е неразривно свързана процеса на удребняването: и на градовете и индустриални обекти, както и на агропромишлените и селскостопански чудовища, които сега съществуват във всички държави, включително и в Русия. С децентрализацията на процесите на производство и потребление, което е невъзможно при сегашната инфраструктура, с настоящата енергия, с настоящия транспорт. С връзките, наистина, тези моменти са почти решени, но тук възникват вече други проблеми: „цифровият свят“, изкуственият интелект и така нататък.

Така че за тези 170 години, от публикуването на „Манифеста“, ние вече сме се отдалечили твърде много от Маркс. Но в същото време ние възприемаме човешкото общество, неговата история, схващаме го и оценяваме в оптиката на Маркс. И сега ще кажа нещо спорно, че Маркс някак си, по някакво чудо, успя да изгради една добре обмислена, научната версия на дълбокото народно разбиране за взаимовръзките между човека, природата и обществото, изразена чрез фолклора, в това число - чрез приказките. „Ние сме родени, за да може да има приказка“, е миг в усвояването на теорията на Маркс на руската земя, който все повече се забравя. И той е изключително важен. Това означава, че има такъв „железен“ детерминизъм, че всичко е свързано и ако човек, ако обществото „попаднат в такт“ с диханията на природата, земята, космоса, тогава могат да постигнат подобни резултати, които ни се струват непостижими и които ще се възприемат като чудо.

И ако говорим за това, изглежда, че през XVI век се променя геофизиката на Земята, цялата наша планета започва да диша по друг начин, което е и една от основните причини за разцвета на „европейската“ цивилизация, култура, включително и появата на Карл Маркс.

Андрей Фефелов

Благодаря на всички участници в нашия форум! Разбира се, би било интересно да видим как наследството на Маркс се отнася с новата социалност, с новите технологии, чието количество преминава към ново качество пред очите ни, една от имената на които днес е „цифрономиката“. По същността си, ние вече се намираме в тази „цифрономика“, която принципно е несъвместима нито с капитализма от класически тип, която е описан от Маркс през втората половина на XIX век, нито с „глобалния съвременен капитализъм“. Засега този „глобален“ капитализъм се опитва да изгради според своите нужди тази цифрономика. Но в основата на тази „цифрономика“ всъщност лежи пълното отричане на капитализма, на чието място идва управляемото общество, обществото с повишен социален контрол. И тук, разбира се, фигурата на Маркс отново изплува от мъглата с огромната си грива. И неволно си смомняме за думите на Андрей Платонов от романа „Чевенгур“ : „Далечен като бог Саваот, от стените гледа Маркс…“. Но днес, може да се каже, че Маркс приближава.

Превод: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели