/Поглед.инфо/ В един известен анекдот малко дете, което вика „Молете се и се кайте“, поставя религиозната си баба на ръба на лудостта - докато родителите не разбират, че то просто е гледало анимационния филм „Дребосъчето и Карлсон“ (Надявам се, че тази история няма да доведе до забраната на филмчето за „обида на чувствата на вярващите“).
За съжаление, отношението на масата от гръмогласните публицисти и политици към съветския период на нашата история изненадващо напомня на тази история по отношение на възприятията на бабата до идването на възрастните.„
От унищожаването на Съветския съюз са изминали 27 години - но омразата към него, желанието да се дискредитира, опитите да се чувстваме виновни за най-големите в историята постижения на човешкия дух и практическия хуманизъм само се увеличават. Тъй като великата цивилизация излезе в историята, агресията срещу нея, отричането на нейните постижения и налагането на нас на нейните трагедии като наша лична вина само се усилват – и още по странното е, че нейната смърт бе безславна и жалка.
Започвайки с премахването на Деня на помирението и съгласието на 7 ноември (управляващата бюрокрация не понася не само социална справедливост, но и „помирението“ с нея), опитите за поругаване на Знамето на победата, масата клеветнически и преписващи историята филми, приемливите общочовеци се договориха за „отлятата в гранит“ формула за принудеността, неискреността, фалшивостта на съветския патриотизъм и любов към съветската родина.
Скърцащата, клокочеща омраза към Съюза доказва, че той не просто живее в сърцата и душите на хората, но става все по актуален.
За асоцииращите се с тези, които преди сто години претърпяха крах в това, което пазеха (независимо дали монархията, завършила с политическо самоубийство и богохулство, под формата на отричане на божия помазаник, или служилата на Антантата срещу собствения си народ либерална диктатура), ненавистта към съветската цивилизация е реванш, понякога с детайлно копиране на причините за тяхното историческо поражение.
С „демократичната шизофрения“ и нейните възпитаници, закостенели в агонията на края на 80-те години, отново всичко е ясно.
Смъртната омраза към нашата история е естествена за либералните фундаменталисти: за тези, които обожествяват печалбата и пазара дори споменаването на нашата страна, отричаща печалбарството като смисъл за живот, е непоносимо богохулство. Не по-малко ужасно за тях е, че СССР смееше да противостои на Запада, развивайки народа, вместо да го ограбва.
Но основният източник на ненавист, според мен, изкусно дирижиращ всички останали – са либералите на власт. (Напомням, че от времената на Керенски либералът поставя държавата на служба не на народа, а на глобалния бизнес).
За тях всяко споменаване на Съветския съюз е нетърпимо изобличаване на техните импотентност и кражби. В края на краищата и най-ужасните примери за съветската безстопанственост и кражби не са съпоставими с увеличаването на пенсионната възраст, нито с монетизирането на социалните придобивки, нито с „реформата“ на енергетиката, нито с превръщането в тяхната противоположност на здравеопазването, образованието и културата, нито с приватизацията.
Да, след „лудите 90-те години“ в страната са построени близо 300 нови завода. Това е отличен резултат - ако забравите, че в Съветския съюз толкова много са въвеждани за една година.
Ако той беше идеален, щяхме да живеем в него дори сега. Но с всички пороци, съветската държава наистина се стремеше към народното благо. И то като цяло се постигаше: сравнете напредъка от 20 години между Гражданската война и Великата отечествена война (с кошмарите на колективизацията и Големия терор) или които и да е 27 следвоенни години с резултатите от постсъветското развитие на Русия.
Стремежът на съветската държава за благото на народа е смъртоносно обвинение към превърналата се в машина за лично обогатяване държава. Така демографските последици от реформите са най-малкото сравними с демографските последици от войната.
Съветският съюз постигна огромен напредък във всички области - от промишлеността до подобряването на бита, който в края на 60-те и началото на 70-те години съответстваше на нивото на водещите страни. (Имаше по-малко домакински уреди, но това беше повече от компенсирано от липсата на безработица, сигурността, по-доброто образование и здравеопазване).
А на настоящите либерали могат единствено да се борят за забравянето на самата възможност за безплатно здравеопазване, образование, жилище и почти безплатни режийни, отдих и градски транспорт.
Затова и елитът на Съюзът трябваше да плаща с ограничено потребление, за което неговото трето, изродило се поколение унищожи съветската цивилизация.
Стандартът на живот на мнозинството руснаци е по-нисък в сравнение с последните години на съветската власт, а прословутите „човешки права“ са защитени по-лошо (например, съветските съдилища, освен по политическите дела, бяха професионални и независими, а делът на оправдателните присъди в страховитата 1940 г. беше 12,5 % срещу по-малко от 1% сега).
В допълнение към управляващата шайка, мотив за омраза има и доста приличната интелигенция. Не става въпрос за „грантоядите“ и за тези, които са убедени в своето „право по рождение“ да крадат от „тази страна“, не тези, които искат да размият руската идентичност заради триумфа на Запада, не за бездарниците с надуто самомнение, които не са нужни никому по света освен на организаторите на „петата колона“ у нас.
Говорим за хората, някои от тях контузени от трагедиите на нашата история, често непростили за преживяното като деца - от опашките до трагедиите на родителите им, бивши девианти. (Например забраната за аборт доведе до раждането на деца сред интелигенцията, които не бяха обичани от техните майки, някои от които по-късно припомниха на страната своето детство.)
Много интелектуалци се опитват да проклинат и клеветят своята страна по силата на „емигрантския комплекс“, за да се оправдаят в очите си. Нали възпитаните в съветската култура чувстват, че след като са избрали мастния живот, дори и в неприемливи условия, те са предали родината си, а чувството на вина ги гризе. И за да се оправдаят, те обвиняват умрялата страна за всички смъртни грехове.
Важна е и агресивно-обидената позиция на редица свещеници, твърдящи за „безбожната“ съветска власт. Мнозина забравиха, че народният взрив на богоборството бе предизвикан не само от болшевиките, но и от привлечените към края на XIX век в свещеническите маси безделници, стремящи се към порока, вместо към вярата.
В същото време индивидуалните изявления в стил, че православният няма право на социален протест (уж, че той смее само да се моли), а съветската история не може да се смята за руска, заплашват да направят несигурна границата между църковните йерарси и известните „ефективни мениджъри“.
***
Омразата към миналото убива бъдещето.
Няма да станем единен народ, докато не разберем и не приемем нашето минало, докато не лишим своите конкуренти от надеждата да ни превърнат в еничари и „които не помнят родство“.
Либералите и корумпираните ни отвличат от скорошните си и често продължаващи престъпления, като се опитват да ни вдъхват парализиращата вина за трагедията на миналото, да ни внушат първородната престъпност на нашето съществуване, да ги накарат да се каем пред тях и да плащаме на техните господари на Запад. Опитват се да ни внушат, че любовта към човека у руснака задължително трябва да бъде ненавист към неговото минало и неговата родина.
Целта е да се лишим от способността да защитаваме своите интереси, като се лишаваме от уважение към себе си, нашите родители и нашата история – както казват либералните реформатори мошеници – „да ни накарат да приемем вината“.
Трябва да преосмислим историята, да върнем чувството за нейната цялост и да я превърнем от източник на слабост и разпад във фактор за сила и сплотеност.
Нашите конкуренти се втурват да разпалват историческа война срещу нас и защото символът на Съюза - Сталин, както писа Де Гол, „не е отиде в миналото - той се разтвори в бъдещето“.
И неговото бъдеще се приближава и предизвиква буен ужас от престъпниците на всички нации и групи, повярвали в своята безнаказаност за 30 години национално предателство.
Превод: Поглед.инфо