/Поглед.инфо/ "Знаете китайската поговорка: "Когато мъдрецът показва луната, глупакът гледа пръста". В социалните мрежи много гледат пръста… А журналистите, които вече мислят в повърхностните формати, наложени от социалните мрежи, подражават сляпо. Така те разполагат с шумотевица, което е първата печалба, след това идва втората печалба, по-важната, те избягват дебата по някаква теза".

Френският философ Мишел Онфре, който лансира собствена интернет телевизия, свързана с Народния университет в Каен, отправя силни обвинения към медиите в страната, превърнали се според него в символ на поражението на мисълта. 

- Стартирахте ваша интернет телевизия. Защо създадохте нова медия? Към кого се обръща тя?

- За да има време да се развият аргументи и доказателства, което е невъзможно в една медия, в която времето е пари. И често: много пари… Ето защо в една класическа медия онова, към което се стремят, е не толкова информацията, вярна или невярна впрочем, колкото спектакъл, който може да вдигне шумотевица. Иначе казано, трябва да се съберат максимум зрители пред екрана в часа, в който се прави рекламната клизма. Но не се получава масова публика с аргументация или доказателство, а с простащина или занасяне, обида или омраза, презрение или бокс. 

Когато преди време Пол Амар (френски журналист - бел. пр.) занесе в едно предаване чифт боксови ръкавици, той показа как наистина стоят нещата. Уволниха го впрочем, защото показа, че царят е гол. Сега вече трябва да удряш под кръста, за да разклатиш или нокаутираш противника. 

Медията, която започнах с мои приятели, се обръща към всички онези, които искат да има време, за да чуят аргументи по актуалните въпроси и да си изградят сами мнение, но също така по хиляди други теми, които са част от семинарите на Народния университет.

- Какви ще бъдат основните програми? Ще бъде ли близък духът на тази телевизия с духа на Народния университет в Каен?

- Най-напред това е медия на Народния университет. Поисках да се отложи стартирането на телевизията от юни за септември, защото изказванията на моите приятели от университета не бяха готови да бъдат пуснати онлайн. Предпочетох да започна по-късно с трийсетина приятели, отколкото по-рано, но сам. Искам да направим самостоятелни рубрики за приятелите ми, които също искат да се изказват. Започваме експериментално. Казаха ми, че досега не съществува интернет телевизия от този тип. 

- Този проект реакция на сегашната медийна система ли е? Прекалено еднообразна ли е тя?

- Да, разбира се. Медийната система е достойна днес за идеологически най-нетолерантните системи. Всеки може да бъде поканен (макар че Патрик Коен (френски журналист - бел. пр.) чистосърдечно заговори веднъж за черен списък от хора, които не трябва да бъдат канени в обществените медии…), но с него ще се държат най-малко по два начина: първият е червеният килим, запазен за поддръжниците на доминиращата идеология (с една дума, привържениците на държавния либерализъм и на транснационална Европа), вторият е боксовата круша, запазена за онези, които не са съпричастни с тази държавна религия и чието време за изказване ще бъде посветено изцяло да се оправдават, че не наливат вода в мелницата на Националния фронт и Марин льо Пен, че не мислят като Ерик Земур или Робер Менар*, че не са антисемити или ислямофоби…

- Обявихте, че искате “да представяте информацията по либертариански, а не либерален начин”. Какво имате имате предвид? Медиите доминиращата идеология ли прокарват?

- Да, разбира се. Най-малкото масовите медии и обществените като цяло, които откровено са под контрола на държавната власт. Откакто Митеран изостави социализма в полза на либерализма през 1983 г., след това пацифизма в полза на войнолюбието през 1991 г., доминиращата идеология вече не разделя десницата от левицата, а десни и леви държавни либерали (Саркози, Жюпе, Льо Мер, Оланд, Валс, Макрон) и десни и леви антилиберали (Льо Пен, Гено, Дюпон-Енян и Меланшон, Безансьоно, Арто). Доминиращите медии работят за десния и ляв държавен либерализъм и аз малко рискувам да пророкувам, че следващият държавен глава ще дойде от този блок. Ще се смени личността, но не и политиката. 

- Нямате ли милост към нито едно медийно пространство?

- Да, има някои, вашето например, в което знам, че дори и да не са съгласни с мен, няма да ме окалят лично и да използват атаки срещу личността ми, изкривени намеци…

- Възможно ли е да се реагира на горещите новини, запазвайки философската дистанцираност?

- Да, абсолютно. Защо философът да няма качествата на лекар от спешното отделение, военен хирург, спасител на мястото на катастрофа? И освен това е смешно да си задаваш въпроса дали един философ може да мисли за последните новини, когато не знам кой си коментира и най-малката новина, упълномощен единствено от себе си! Или че позволяваме на журналиста да реагира на новините. Ако философът има зад себе си труд с размисъл по темите, за които се изказва, той е правоспособен да говори.

- Във “Фигаро” вие заявихте: Да искаш да приличаш на Серж Реджиани или Ив Монтан все пак е по-малко срамно, отколкото да искаш да приличаш на Сирил Хануна (френски телевизионен водещ - бел. пр.)! така че в наши дни е логично калашникът да стане върховната мечта…”

- Тази фраза беше в контекст, който ме накара да кажа нещо, след това да дам пример, за да го илюстрирам. Предпочетоха да се развълнуват от примера, а не от тезата: в една страна, в която идеалът е изгубен, не е учудващо, че има младежи, които избират една готова за употреба идеология - в случая интегристкия ислям. 

Знаете китайската поговорка: Когато мъдрецът показва луната, глупакът гледа пръста. В социалните мрежи много гледат пръста… А журналистите, които вече мислят в повърхностните формати, наложени от социалните мрежи, подражават сляпо. Така те разполагат с шумотевица, което е първата печалба, след това идва втората печалба, по-важната, те избягват дебата по някаква теза. Така че беше по-лесно да ме представят за човек, който очерня Хануна, отколкото да се запитат на какво е симптом Хануна. Проблемът е болестта, а не симптомът.

- Вие казахте: буркините са нещо дребно и отново разкритикувахте външната ни политика. Можем да изобличаваме силно западната намеса в Близкия изток и същевременно да се тревожим от културната дезинтеграция на част от френското население…

- Да, наистина, но и тук също да гледаме буркините означава да гледаме пръста… През това време ние не поставяме единствените въпроси, които имат значение: генеалогията. Откъде идва това? Че има хора, които вярват, че размазвайки деца и родителите им с камион, че заколвайки един свещеник по време на литургия, че избивайки хора, които пият по чаша на терасата на кафенето или че има жени, които могат да си представят, че Бог е загрижен за банския им костюм на плажа или за онова, което е в чашата, която пият, това свидетелства за състоянието на разума и просвещението, за интелигентността и размисъла във Франция. Защото това поколение от хора, при които поражението на мисълта е толкова голямо, е продукт на френските “образователни” политики, провеждани от немалко години.

- За хората, които живеят в или в близост до салафизираните квартали, буркините, но също така и бурката, фереджето или натиска на брадатите, не са “дребни неща”, а утвърждаване на една идентичност, дори на една завоевателна идеология… Разбирате ли, че част от населението се тревожи искрено от напредъка и банализирането на ислямистките кодове в някои територии?

- Естествено, че разбирам. Но ако разумът е изчезнал там, където вече се кланят на канона на вярата, трябва да добавим, че изчезването на дебата по този въпрос заради медиите, които се замерят с клетви на принципа “за или против буркините”, е отстъпило вече място на подсъзнателното, на инстинктивното. Би било чест за медиите да направят истински предавания по тези теми, в които целта не е сензационното, а народното образование. От доста време се говори, че някои квартали в републиката са загубени: какво направиха десницата и левицата, които от половин век се редуват във властта? Нищо. 

- Да се върнем към културния разпад. Лятото на 2016 г. бе лято на ислямисткото клане в Ница и на “възрастните с тротинетки”, които гонят покемони…

- Тук също и отново тротинетката е пръста… Дадох този пример за една теза, която старателно избягват да обсъждат: нашето общество не се феминизира, противно на онова, което казва Ерик Земур, то се вдетенява. Взех за пример тротинетката, татуировката, уокмена, можех да добавя за възрастните, защото говорех за тях, електронната цигара, която е залъгалката на големите, бермудите, които са късите гащи на възрастните, маратонките, които са обувки за тийнейджъри, покемонът, разбира се, който е криеница за четиридесетгодишните, но не това е темата, въпросът или проблемът. Истинският въпрос е: когато толкова отказваме да станем или да бъдем възрастни, защо да мислим по друг начин освен като деца? Но надушвам, че ще вдигнат шумотевица по-скоро с “Онфре нокаутира електронната цигара”, отколкото с тезата, че живеем в инфантилно общество, в което всичко е направено, за да вдетенява. Толкова е лесно да съблазниш електората, когато той е дете!

* Eрик Земур и Робер Менар са френски журналисти. Земур често е критикуван за спорните си позиции, някои от които са били обект на съдебни присъди . Менар е съосновател на асоциацията “Репортери без граници”, чийто генерален секретар е от 1985 до 2008 г., както и на сайта Boulevard Voltaire. Първоначално ляво ангажиран, Менар се дистанцира от левицата и се сближава с крайната десница (бел. пр.).

Превод от френски: Галя Дачкова