/Поглед.инфо/ Отскоро в Украйна сред основните теми влезе и тази за обединяването на основните „антимайданни” сили на предстоящите президентски и парламентарни избори.
Създаденият от отломките на Партията на регионите „Опозиционен блок” („Оппоблок”) получи на парламентарните избори от 2014 г. 9,43% от гласовете по партийни листи и 2 от 198 места по едномандатните окръзи. Тоест не споделящите идеологията на Майдана сили бяха изтласкани дълбоко в периферията. „Оппоблок” се тресе и след това. От него излязоха депутатите Вадим Рабинович и Евгений Мураев, създали партията „За живот” и не успели да постигнат попадане във „висшата лига” по политическия рейтинг. По-късно за излизането си от „Оппоблок” обяви и популярният харковски политик Михаил Добкин.
В самия „Оппоблок” има две трудно живеещи заедно групировки и двама съпредседатели: Борис Колесников и Юрий Бойко. Последния заедно със Сергей Льовочкин се смята за лидер на „газовиците” .Бойко, според социологическите измервания е най-рейтинговия от „немайданните” политици, заемайки в допитванията 3-4 място, макар и най-активни в медийната сфера да са Вадим Новинский и Александър Вилкул (смята се, че зад него стои Ринат Ахметов).
Ситуацията се промени преди месец, когато за присъединяването си към партия „За живот” обяви Виктор Медведчук. Бившият ръководител на администрацията на президента Кучма има устойчивата репутация на „политическа тежка категория” и едва ли не на „демиург” на украинската политика, а също така на главен „агент на Кремъл”, защото той е кум на В. Путин и Д. Медведев. В последните години той е представител на Украйна в подгрупата за размяна на пленници на преговорите в Минск.
Решението на Медведчук значително повдигна акциите на „За живот”, а самият той разви активност в медиите, изказвайки програмни, доста радикални по украинските мерки идеи и обозначавайки като една от основните задачи на своето влизане в публичната политика обединението на всички сили, обявили се против „курса на Майдана”.
Украинските медии писаха, че представителите на партията „Опозиционен блок” и „За живот” водят преговори за политическо взаимодействие. Според тази информация, страните са близки до сключването на стратегическо споразумение, което ще предвижда координация на действията по време на изборите, определянето на единен кандидат към декември 2018 г., а в бъдеще и обединение в една партия. Предполага се, че единият кандидат ще получи възможността да достигне до балотаж – сумарните рейтинги на съпредседателя на „Опозиционния блок” Юрий Бойко и на лидера на „За живот” Вадим Рабинович като минимум дават второ място на първи тур на изборите.
И едновременно с това на 12 септември в социалните мрежи се появиха заявления на Вадим Рабинович и на Сергей Льовочкин, в което те се обръщат помежду си с призив да се забрави за противостоенето и преминалите „недоразумения” заради обединените усилия в интерес на страната. Отбелязваме, че само три седмици преди това (вече след създаването на алианса с Виктор Медведчук) Вадим Рабинович в крайно рязък тон отхвърли възможността за обединение с тази част на „Оппоблок”чиито лидери са Бойко и Льовочкин. Последваха и други „заявления”, от които последва, че в момента „Опозиционният блок” и „За живот” водят преговори „за най-важното – ценностите”.
Разбира се, забележимо е, че на преден план излизат ценностите, а не амбициите, но обичайно именно по амбициите е по-сложно да се договориш. Замисълът на обединението на „идейно близките” кандидати, за да може в нужния момент да свалят своите кандидатури в полза на имащия най-голям рейтинг, е разбираем. Но можем да си спомним случай от 1999 г. , когато се прояви най-слабото място от подобна „конструкция”: всеки от кандидатите от т.нар „Каневската четворка” , сключил споразумение , се надяваше всички останали да свалят кандидатурите в негова полза, а самият той не планираше нищо подобно.
Въпреки това смятам за добри шансовете за такова обединение. На първо място, говорейки пряко, възможността за победата на „антимайданния” кандидат на президентските избори изглеждат чисто теоретични, затова и става дума за „достойно представяне”, за излизане на балотаж, за което може да разчита само единен кандидат от политическия Югоизток. „Междуособицата” просто би премахнала такъв шанс. На второ място обединението може напълно да се съдейства от наличието на такъв консолидиращ фактор като Виктор Медведчук: той със своята политическа тежест и влияние може да поеме ролята на арбитър „над схватката” (самият той често говори за отсъствие на лични амбиции). На трето място нито една от стремящите се към обединение политически сили не може да се чувства уверено на парламентарните избори от есента на 2019 г. Според социологическите проучвания гарантирано в Радата влиза единствено „Оппоблок”, но за година може да се случи всичко, а избирателите му и така са разочаровани от хроничното му съглашателство.
Обединението гарантира на всеки от участниците места в парламента. А най-вече, днес всички разбират, че една от основните причини за слабостта на антимайданните сили е инертността на потенциалния им избирател, неговото нежелание да се излезе на избори заради убеждението, че тези избори няма да променят нищо. Появата на голяма „обединена” политическа сила при грамотна работа може да пречупи тази тенденция.
Такава политическа сила може да се подкрепи не само от идейните противници на прозападния „курс на Майдана”, тя може да се подкрепи и от значителна част от „електоралното блато”, от този „прагматичен избирател”, който за четири години разбра, че не трябва да се сменят личности (Порошенко за Тимошенко или за Гриценко), а стратегическият курс на Украйна. А основният въпрос какво ще спечели от такова обединение на силите и техния успех на изборите избирателя от Югоизточна Украйна, който не споделя „майданния курс” и е разочарован от него.
Повтарят: победата на „антимайданния” кандидат на президентските избори изглежда малко вероятно, а завоюването на абсолютно мнозинство в новата Рада още по-малко. Има ясни опасения по повод на това, че новата партия ще стане „Партия на регионите-2” с мощна прозападна фракция вътре и като привързана към прозападния курс, макар и без демонстративен разрив с Русия (прословутата „многовекторност”).
Затова и без съмнение не си струва да се очаква обрат на Украйна на 180 градуса. Но в настоящата ситуация и „многовекторността” е значителна крачка напред. Освен това при наличието на вътрешни предпоставки, тя може да стане база и за договореност на външните играчи по Украйна. Според мен програмите на стремящите се към обединение политически сили са основани на сходни принципи: неутрален статут на Украйна, мирно разрешаване на основата на компромис в Донбас, нормализация на отношенията с Русия на основата на взаимноизгодно сътрудничество, недопускане на изкривяването на историята, защитата на правата и интересите на руското и рускоезичното население на Украйна. За „кримския въпрос” те говорят глухо, но при съществуващия политически режим е трудно да се очаква нещо друго.
Трябва да се очаква, че за постмайданната петилетка се случи значително очистване на „югоизточната” политическа сцена: западниците и парашутистите се пресяха, а мнозина бяха принудени да преразгледат своите възгледи, разбирайки, че в „украинска Украйна” те са обречени на положение в най-добри случай на бедните роднини. Осигуряването на длъжното влияние могат получат единствено от гласовете на „антимайданния” масив на избирателите. А тези гласове, няма как, трябва да се спечелят.
Общо взето, дори и ако предполагаемата мегапартия на политическия Югоизток стане истинска опозиция, способна да държи на себе си и на своите избиратели, това може значително да измени ситуацията в Украйна, да спре настъплението на полуделия национализъм, да смири антируския дух, да подобри ситуацията със съблюдаването на правата и свободите на опонентите на режима. Това в крайна сметка ще създаде предпоставки за промяна на курса на Украйна и в бъдеще. В края на краищата политиката е изкуството на възможното. Не повече от това.
Превод: Поглед.инфо