/Поглед.инфо/ Преговорите между Владимир Путин и Доналд Тръмп ще се проведат още в понеделник. И в очите се набива фактът, че президентът на САЩ постоянно избягва прекия отговор на въпроса за своята позиция по статута на Крим. На този фон му подсказаха удачен  за Москва изход от ситуацията, при това го направиха тези, от които подобно нещо би било странно.

В навечерието на срещата между президентите на Русия и САЩ известните със своята максимално категорична антируска позиция сенатори Марко Рубио, Боб Менендес и Роб Портман представиха на разглеждане в Сената резолюция с осъждане на „продължаващата незаконна окупация на Крим от Руската федерация“. Тя призовава администрацията на Тръмп „да обозначи политиката на непризнаване на анексията“ и напомня, че от времената на Студената война САЩ са заели твърда политика на непризнаване на присъединяване на страните от Прибалтика към СССР, изразена в „Декларацията на Уелс“.

В документа също се съдържа следните формулировки: „Сенатът напомня, че Крим е територия от независимата държава Украйна“. „Сенатът подчертава, че политиката на САЩ трябва да напомня, че Крим е част от Украйна и отклонява опитите да се промени положението по този въпрос“. „Сенатът приветства санкциите, които са въведени днес срещу лицата, съдействащи на нелегалната окупация на Крим“. „Сенатът призовава правителството на САЩ да обяви във външната си политика, че анексията на Крим никога няма да бъде призната“.

За автор на този текст е прието да се приема Портман – уникален с това, че притежава Орден за заслуги пред Украйна Трета степен. На личния му сайт този текст се появи още преди обсъждането на резолюцията в Конгреса. „Незаконната окупация на Крим от Русия нарушава не само правата на народа на Украйна, но и основните принципи на международния ред, където Америка с гордост играе водеща роля вече повече от 70 години“, пише Портман.

Споменатата по-горе „Декларация на Уелс“ от 23 юли 1940 г. е публицистично есе, така наречен текст за пресата, написа в извънредно патосен стил и подписан от заместник-държавния секретар по европейските въпроси Самнер Уелс. В него се заявява, че САЩ не признават влизането на трите прибалтийски републики в състава на СССР. Реалният автор на този текст е кадровият американски дипломат Лой Хендерсън, женен за латвийка и работил през 20-те и 30-те години в Естония и Латвия. В последствие той е преведен в Москва като втори секретар на посолството, но се държи по отношение на страната на пребиваване толкова враждебно, че това започва да пречи на съветско-американските отношения по време на войната. В края на краищата по искане на Еленор Рузвелт той е преместен колкото се може по-далеч от Москва – в Багдад.

„Декларацията на Уелс“ не се смята за правен документ, това е нещо като публично заявление на позициите в максимално пищна форма. Външнополитическата бюрокрация в САЩ по принцип е склонна към излишния, често просто смешен патос, което виждаме например у Портман, но тази литературщина не спада към езика на международната дипломация. Затова такъв тип текстове като правило не получават официален статут и се приемат за неформални.

До 1952 г., докато балтийското лоби в Конгреса не се оформя окончателно, дори не се опитват да споменават Декларацията на Уелс. Отчасти това е свързано със съдбата на самия Уелс: той е заловен в купето на влак да прави секс с двама чернокожи кондуктори и след този фантастичен скандал в края на 1943 г. е заставен да подаде оставка и в последствие работи като радиоводещ.

На практика това „непризнаване на окупацията на Прибалтика“ изглежда като симптом на раздвоение на личността. Някъде на периферията на американското съзнание съществуват емигрантски „правителства“ и „дипломатически мисии“ на Латвия, Литва и Естония. При това отричането на обективната реалност, в която СССР приведа трите републики, е невъзможно.

Затова и Вашингтон нито веднъж не включва прибалтийския въпрос на дневен ред по време на преговорите с Москва, това се превръща в тема на мълчание и дори към Михаил Горбачов тя не се повдига. Освен това „Декларацията на Уелс“ не се споменава сред официалните документи на Държавния департамент, а в самия ѝ текст Съветският съюз не е споменаван и веднъж, дори като абревиатура.

Тоест признаваме „окупацията на Прибалтика“, но нищо не можем да направим по въпроса, затова си придаваме вид, че Прибалтика не съществува. В дълбините на душата си подкрепяме литовците, латвийците и естонците, затова и в Конгреса през 10 години ще устройваме някакви юбилейни изслушвания, но на равнище практична политика няма да вдигаме темата – не се препоръчва-.

Единственото практическо последствие от това „непризнание на окупацията“ е отсъствието за консулства на западните страни в ЛитССР, ЛатССР и ЕССР. Това силно усложнява живота на западните моряци, когато за пореден път са залавяни от съветската милиция за пиянски изцепки. Впрочем, на моряците често се съчувства, дава им да си дремнат и ги отправят по корабите.

По-сложно е положението с официалните делегации, които по статут уж не трябва да посещават „окупираните територии“. Въпреки това те активно посещават региона – да видят ужасите на окупацията и да си купят рижка горчивка.

Значение има и това, че в структурата на съветските прибалтийски съвети на министрите има отделни републикански министерства на външните работи. Въпреки отсъствието на консулства официалните представители на западните страни и акредитираните журналисти трябва да се обръщат към тези МВнР преди да посетят Латвия, Литва и Естония. Никой не пречи. Така на практика се признава съществуването на прибалтийските републики с характерния обществен строй в състава на СССР, а всевъзможните емигрантски „представителства“ тип знаменитата „Мисия на Дисбергс“, наричаща се „консулство на Латвийската република в Ню Йорк“ може да се утешава единствено с изпълнените с патос речи на конгресмените.

Съветските граждани от Прибалтика на международно равнище също не са дискриминирани. Наистина, за да заминат, те първо трябва да минат през Москва или Ленинград, но и това не е задължителна програма. Републиканските външни министерства поемат функцията на посредник за получаване на визи от западните държави, а в големите, ключови посолства на СССР зад граница често работят сътрудници – прибалти, които неформално се смятат за представители на външнополитическите ведомства на републиките, макар и често по длъжност се числят към обичайните втори секретари (например такъв е бащата на популярната актриса Ингеборг Дапкунайсте – Пятрас-Едмундаск Дапкунас, работил в централния апарат на МВнР на СССР). В Скандинавските държави „прибалтийските позиции“ в посолствата дори не се маскират, защото работещите в тях сътрудници разглеждат възможността за откриване на консулства в Рига и Талин, а в това направление се движат и Норвегия и Дания, макар и да са членове на НАТО.

С други думи „Декларацията на Уелс“, на която сега се позовават американските сенатори относно Крим на практика не работи и няма никакви правни последствия. Ако Рубио, Менендес и Портман са готови да поемат по този път, то голямо благодарим. Ще се получи в крайна сметка същата ситуация като с Прибалтика – просто ще бъде консервирана за дълги години без каквито и да е практически последствия.

Прибалтите живеят в Съветския съюз защитени, а някъде в паралелния мир веднъж на десет години конгресмените изслушват избягалите „консули“ и „министър-председатели“. Тази ситуация за Крим, разбира се, няма да е съвсем същата, има определена специфика, но като цяло сравнението работи.

За кримчани това ще означава, например, облекчаване на проблемите с визите (друг е въпросът, че за американската сега дори и московчаните, които не желаят да чакат с месеци, ходят в Латвия или Грузия – това е пряко следствие от намаляването на щата на посолствата заради взаимните изгонвания). Така могат да бъдат спрени и забраните за икономическо сътрудничество с Крим. Санкциите при това няма да се отменят от никого, но и сътрудничещите си няма да бъдат спиране. Тримата сенатори всяка година ще си пишат нови декларации и ще получават украински ордени за това.

Ние вече сме преминавали през Това. Рубио, Менендес и Портман искаха да приклещят Тръмп в ъгъла преди срещата в Хелзинки, а всъщност му предоставиха на разположение прекрасен механизъм, с чиято помощ може да даде на Конгреса да си побъбри и да премине към сближаване с Москва.

Странно нещо са все пак американските конгресмени. Дори и собствената си история не учат.

Превод: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели