/Поглед.инфо/ „Уол Стрийт Джърнъл“ проведе дълга дискусия относно произхода на Бретън-Уудската система, международната финансова рамка, която управлява западния свят десетилетия след Втората световна война. При договарянето на споразумението Великобритания е представена от Джон Мейнърд Кейнс, изтъкнат икономист на епохата си. САЩ са представени от Хари Декстър Уайт, заместник-министър на финансите и дълго време архитект на американската икономическа политика, предвид, че неговият номинален ръководител министърът Хенри Моргентау-младши е фермер-джентълмен без опит във финансите. Уайт също така е комунистически агент.
Подобна ситуация не е уникална в правителството на САЩ през 30-те и 40-те години. Например, когато умиращият Франклин Делано Рузвелт преговаря основните линии на следвоенна Европа с Йосиф Сталин на конференцията в Ялта, един от неговите висши съветници е Алгър Хис, служител от Държавния департамент, който е лоялен най-вече на съветската страна. През последните 20 години Джон Ърл Хейнс, Харви Клер и други учени установиха, че десетки и дори стотици съветски агенти някога са пребивавали на ключови политически позиции и в институтите за ядрени изследвания на федералното правителство на САЩ, съставяйки присъствие, което може би приближава мащабите, предполагани от сенатор Джоузеф Маккарти, чиито често неподплатени обвинения вредят на реалистичността на неговите позиции.
Студената война приключи преди повече от две десетилетия и комунизмът е вече единствено неприятна глава в учебниците по история, затова днес тези факти не са много оспорвани. Например либералният блогър от „Вашингтон Поуст“ Езра Клайн заяви, че Уайт е „съветски шпионин“ в заглавието на свой коментар относно следвоенната финансова система. Но по време на периода, когато американското правителство е силно повлияно от комунистически агенти, подобни обвинения са осъждани като „червена стръв“ или предизвикват смях като конспиративна параноя на десницата сред най-влиятелните американски журналисти и публицисти. През 1982 г. либералната икона Сюзан Зонтаг признава, че в течение на десетилетия абонатите нанеинтелектуалния „Рийдърс Дайджест“ са получавали по-реалистична гледна точка за света в сравнение с тези, черпещи знание от елитните либерални публикации, почитани от другите интелектуалци като нея. Самият аз станах пълнолетен някъде към края на Студената война и винаги бегло съм приемал, че подобни потресаващи истории за шпионаж са преувеличени. Грешал съм.
Идеята, че в американското правителство са прониквали и в последствие са го контролирали агенти на чужди сили е предмет на безкраен брой холивудски филми и телевизионни предавания, но по редица причини подобни популярни канали никога не са се заемали да представят реалните исторически примери на общественото внимание. Съмнявам се, че дори и един американец от сто днес е запознат с името на Хари Декстър Уайт или на десетки подобни агенти.
Разбирането, че светът е често доста по-различен от това, което е представяно в нашите водещи вестници и списания не е лесно заключение за повечето образовани американци или поне това е вярно в моя случай. За десетилетия аз обстойно четох „Ню Йорк Таймс“, „Уол Стрийт Джърнъл“ и още един или два големи вестника всяка сутрин, в прибавка с широко разнообразие от седмични и месечни обзорни списания. Техните предразсъдъци винаги са ми били ясни. Но се чувствах уверен, че сравнявайки твърденията в различните публикации и прилагайки здрав разум, съм можел да получа сравнително точна версия на реалността. Грешал съм.
Освен доказателствата от собствените ни сетива, почти всичко, което знаем за миналото или днешните новини идва от парчета хартия с мастило или от цветни пиксели по екраните и за щастие през последното десетилетие или две ръстът на Интернет разшири обсега на информацията, която е налична за нас в последната категория. Дори и ако по-голямата част от нестандартните твърдения, предоставени от подобни интернет източници да е неточна, най-малкото има съществуваща възможност да се извадят ценни бучки истина от огромните масиви на лъжата. Със сигурност събитията от последните десетина години ме накараха изцяло да пренастроя собствения си апарат за отчитане на реалността.
Мислещи индивиди от всякакъв произход са преминали през подобни кризи на увереността по време на същия период. Само няколко месеца след атаките от 11 септември авторът от „Ню Йорк Таймс“ Пол Кругман заяви, че ненадейният финансов колапс на корпорацията „Енрон“ представлява по-голям шок за американската система от терористичните нападения и въпреки, че той бе широко осъден, че е направил толкова „непатриотично“ твърдение, вярвам, че аргументът му бе силен. Въпреки, че името „Енрон“ да е изчезнало в по-голямата си част от спомените ни, за години той бе сред най-успешните и почитани компании в САЩ, светещо ярко от кориците на водещите ни бизнес списания и привличайки светлина като Кругман сред експертите си. Директорът на „Енрон“ Кенет Лей бе сред водещите претенденти за поста министър на финансите в администрацията на президента Джордж У. Буш. И след това, докато окото успее да мигне, цялата компания се оказа счетоводна измама от глава до пети, срутвайки се в банкрут на сумата от 63 млрд. долара – най-големият дотогава в историята на САЩ. Други компании със сравним и дори по-голям размер като „УърлдКом“, „Тайко“, „Еделфия“ и „Глобал Кросинг“ също изчезнаха по подобни причини.
Част от аргументите на Кругман са, че макар и терористичните нападения да са от безпрецедентно естество и мащаб, цялата американска система на финансови регулации, осчетоводяване и бизнес журналистика са създадени да предотвратяват подобни измами, сринали тези огромни компании. Когато системата не успява да изпълни своята основна цел, тогава се чудим кое е следващото приемано от нас нещо, ще се окаже погрешно.
Само няколко години по-късно, ние видяхме още по-помитащо сриване на цялата наша финансова система, с огромни институции като „Фани Мей“, „Фреди Мак“, „Беър Стърнт“ „Лемън Брадърс“ „Уаходиа“ и AIG изпадащи в несъстоятелност и всички останали големи банки оцеляващи единствено заради трилионите долари в правителствени спасителни програми и гаранции за получените заеми. Отново всичките ни медии и регулаторни органи не успяха да предвидят това бедствие.
Или вижте знаменития случай с Бърни Мадоф. Неговата колосална инвестиционна измама набъбваше безконтролно над три десетилетия под самите носове на нашите водещи финансови журналисти и регулатори, в крайна сметка достигайки до сумата от 65 млрд. долара в най-вече в измислени активи. Дивидентите му, както той твърдеше, бяха невероятно постоянни година след година, независимо от пазарните спадове. Но нито една от неговите сделки всъщност не е била сключвана. Той преминаваше единствено през одита на малка фасадна компания. Ядосаните конкуренти прекараха години предупреждавайки Комисията по ценните книжа и борсите, както и журналистите, че той най-вероятно стои начело на пирамидна схема. И въпреки тези индикатори, властите не направиха нищо и отказаха да закрият една толкова явна измама, докато медиите почти изцяло не успяха да отразят тези съмнения.
В много отношения незасичането на тези бизнес измами е значително по-притеснително от невъзможността да се разкрива правителствените злоупотреби. Политиката е партийно-отборен спорт и е лесно да си представим как демократите и републиканците биха се защитили взаимно, въпреки щетите по обществото. Допълнително, успехът и провалът в обществените политики е често двойствен и тема на пропагандно извъртане. Но инвеститорите в мнима компания губят своите пари и затова имат невероятен стимул да откриват тези рискове, като същото важи и за бизнес-журналистите. Ако не може да се има доверие на медиите да улавят и да докладват простите финансови злоупотреби, доверието към тях по по-политически заредените въпроси със сигурност ще се снижи.
Обстоятелствата около войната в Ирак демонстрират това, със сигурност поставяйки я сред най-странните военни конфликти в съвремието. Нападенията от 2001 г. в Америка бързо бяха приписани на радикалните ислямисти от „Ал Кайда“, чиито най-голям враг в Близкия изток винаги е бил светският баасистки режим на Садам Хюсеин в Ирак. И въпреки подвеждащите публични изказвания, фалшивите изтичания на информация в медиите, и дори въпреки фалшифицираните доказателства като документите за „жълтия кекс“, администрацията на Буш и неговите неоконсервативни съюзници се възползваха от послушните американски медии, за да убедят гражданите, че несъществуващите иракски оръжия за масово поразяване представляват смъртоносна заплаха за националната сигурност, която изисква елиминиране чрез война и инвазия. И наистина за няколко години социологическите проучвания показваха, че голямо мнозинство консерватори и републиканци всъщност вярват, че Садам Хюсеин е мозъкът зад 11 септември и че войната в Ирак е отмъщение. Представите си колко странно щеше да се развие историята през 40-те години, ако Америка бе атакувала Китай в отговор на Пърл Хърбър.
Истинските факти са лесни за достъп от всеки, който обръща достатъчно внимание в годините след 2001 г., но на повечето американци не им се занимава и просто вадят мнението си за света от казаното от големите медии, които преобладаващо, почти единодушно, подкрепя войната с Ирак – говорещите глави по телевизията създадоха нашата реалност. Изтъкнати журналисти и в консервативния, и в либералния спектър усърдно публикуваха най-невероятни лъжи и изкривявания на фактите, предоставяни им от анонимни източници и поставиха Конгреса на пътя към войната.
Резултатът бе, че моят покоен приятел генерал-лейтенант Бил Одъм с право нарече това „най-голямото стратегическо бедствие в историята на САЩ“. Американските сили претърпяха десетки хиляди ненужни смъртни случаи и ранявания, докато страната направи огромна крачка към национален банкрут. Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц и други изчислиха, че с лихвите общата дългосрочна цена на двете скорошни войни може да достигне до 5 или 6 трилиона долара или по 50 хил. долара на американско домакинство, като сметката все още не е платена в по-голямата си част. Междувременно икономистът Едуард Волф изчисли, че Голямата Рецесия и последвалото намаляване на нетната стойност на средното американско домакинство от 57 хил. долара през 2010 г. от число, два пъти по-високо три години по-рано. Сравнявайки тези активи и пасиви, виждаме, че американската средна класа сега кръжи на ръба на несъстоятелността, като цената на нашите войни в чужбина е основната причина за това.
Но никой, замесен в този разгром в крайна сметка не е понесъл сериозни последствия и повечето от същите изтъкнати политици и високоплатени медийни лица, които бяха отговорни за това, остават също толкова изтъкнати и високоплатени. За повечето американци, реалността остава това, което медиите ни казват и след като те в по-голямата си част игнорираха фактите и лошите последствия на нашите войни през последните години, то и американците по подобен начин забравиха за това. Последните социологически проучвания показват, че едва половината общество днес смята, че войната в Ирак е грешка.
Авторът Джеймс Бовърд описа американското общество като „демокрация на дефицита на внимание“ и, че скоростта, с която важните събития се забравят, след като медиите изгубят интерес в тях, може да изненада дори и Оруел.
Помислете за историята на „Виокс“ – високо примамливо обезболяващо лекарство, произвеждано от „Мерк“ за старите като заместител на простия аспирин. След години печеливши продажби на „Виокс“ Федералната агенция по лекарствата публикува изследване, според което лекарството значително увеличава шансовете за фатални удари и инфаркти и че то е причинило вече десетки хиляди смъртни случаи. „Виокс“ бе незабавно изтеглено от пазара, но „Мерк“ в крайна сметка уреди последвалите съдебни искове за сравнително малко пари, въпреки прякото доказателство, че компанията от отдавна е била наясно със смъртоносната природа на лекарството. Нашите национални медии, които са получили стотици милиони долари, за да рекламират „Виокс“, не покриха достатъчно скандала и той бе скоро забравен. Още повече, че пресата никога не разследва драматичните изменения в смъртните случаи на възрастните американци, следващи точно въвеждането и изтеглянето на лекарството. Както се посочва в статия от 2012 г. броят на смъртните случаи е няколко пъти по-висок от изчислените от Федералната агенция. Голям брой американци умряха, никой не бе наказан и почти всичко сега е забравено.
Или вземете странния случай на Бернард Керик, полицейски комисар на Ню Йорк по време на атаките от 11 септември, след това номиниран от президента Буш да бъде първия директор на Националното разузнаване на САЩ, новосъздадената позиция, целяща да наглежда всички наши разузнавателни агенции. Неговото назначаване изглеждаше сигурно да премине през контролирания от републиканците Сенат, докато не заседна в обвиненията, че е наел нелегален мигрант за детегледачка. Политическият му възход бе блокиран и националните медии изведнъж откриха неговата дълга история на връзки с организираната престъпност, последва бързо официално обвинение и в момента той все още излежава присъда за измама. Значи Америка бе на косъм от това да постави своя апарат на националната сигурност под ръководството на незавършило гимназия лице, свързано с организираната престъпност, а днес почти няма американец, спомнящ си за това.
През по-голямата част от ХХ век Америка води нещо като вълшебен живот, поне в сравнение с бедствията, които почти всяка друга голяма страна претърпява. Ние станахме най-могъщата и най-богата нация на света, частично заради своите собствени постижения и частично заради чуждите грешки. Обществото разтълкува тези десетилетия на американска мощ и просперитет като признание на нашата система на управление и национално водачество и технологичната ефективност на нашия си вътрешен пропаганден апарат, нашата собствена „Американска Правда“ засили този ефект. Допълнително, повечето обикновени американци са сравнително честни и спазващи закона и смятат, че същото поведение е следвано от другите, включително от нашите медии и политически елити. Това се различава от пълния цинизъм, който се открива сред другите страни по света.
Доверието е актив, на който може да са му необходими години да се натрупа, но който може да се срине за секунди. Случващото се през последните десетки години трябваше да разори вярата ни в нашите правителство и медии. Веднъж, след като признаем това, ние трябва да започнем да приемаме възможната реалност на важните, добре документирани събития, дори и ако не са обявени на предните страници на водещите ни вестници. Когато няколко огромни скандала избухнат на заглавните страници след години или десетилетия на пълна медийна тишина, трябва да се замислим какви други огромни истории може в момента да се игнорират от медийните елити. Смятам, че мога да предоставя малко възможности.
Помислете за почти забравените атаки с изпратен по пощата антракс в седмиците след 11 септември, които ужасиха нашите елити и предизвикаха гласуването на безпрецедентния Патриотичен акт, по този начин елиминирайки голям брой граждански свободи. Всяка сутрин в този период „Ню Йорк Таймс“ и другите водещи издания публикуваха статии, описващи мистериозната природа на смъртоносните атаки и пълното стъписване на разследващите от ФБР. Но вечерта в интернет четях историите на напълно уважавани журналисти като Лаура Розен от „Салон“ или на екипа на „Хартфорд Кюрънт“ от щата Кентъки, предоставящи съкровищница от допълнителни детайли и сочещи възможни заподозрени и мотиви.
Макар и да се смята, че писмата, носещи антракс, са били изпратени от арабски терорист, ФБР бързо установи, че езикът и стила сочат автор неарабин, докато изпитанията сочеха към лаборатория за изследване на биологично оръжие в град Форт Детрик в щата Мерилънд като най-вероятен източник на материалите. Но малко преди пристигането на тези смъртоносни писма, военната полиция в град Куантико в щата Вирджиния, получи писмо, предупреждаващо, че бившият служител в лабораторията, роденият в египет д-р Аяд Асаад може да планира национална кампания на биотероризъм. Разследването бързо изчисти името на д-р Асаад, но обстойната природа на обвиненията разкрива вътрешно знание за неговата история на назначение в лабораториите във Форт Детрик. Предвид почти едновременното изпращане на пликовете с антракс и фалшивите обвинения за биотероризъм, писмата почти със сигурност са дошли от един източник и разрешаването на този случай би бил най-лесния начин за залавянето на убиеца с антракса.
Кой би опитал да натопи д-р Асаад за биотероризъм? Няколко години по-рано той бе въвлечен в люта лична вражда с двама от своите колеги във Форт Детрик, включваща обвинения в расизъм, официални предупреждения и ядосани взаимни обвинения. Когато служител от ФБР сподели копие от обвинителния акт с изтъкнат специалист-графолог и му позволи да сравни текста с почерка на 40 служители от лабораторията, той откри перфектно съвпадение с един от тях. Години наред казвах на своите приятели, че всеки прекарал 30 минути в „Гуугъл“ би определил името и мотива на възможния убиец с антракс и повечето от тях успешно изпълниха предизвикателството ми.
Това силно доказателство получи почти никакво внимание в големите национални медии, а и няма индикации, че ФБР е последвало някоя от тези улики или е разпитало заподозрените. Вместо това разследващите се опитаха да наложат вината на д-р Стивън Хатфил въз основа на немарливо доказателство, след което той бе напълно оправдан и спечели 5,6 млн. долара съдебни разноски от правителството за прекарания през годините тормоз. По-късно подобно душене около изследователя Брус Ивинс и семейството му доведе до неговото самоубийство, след което ФБР обяви случая за приключил, макар и бившите колеги на д-р Ивинс да показаха, че той няма мотив, средства и възможност за извършването на престъплението. През 2008 г. изпратих мащабна разследваща статия от 3000 думи, в които направих рекапитулация на всички доказателства и отново почти никоя от основните медии не обърна каквото и да е внимание.
Още по нечуван случай последва няколко години по късно по отношение на зашеметяващите разкрития на спечелилата наградата „Пулицър“ Сидни Шанберг, един от най-известните репортери от Виетнамската война и бивш редактор в „Ню Йорк Таймс“. След години проучване Шанберг публикува доказателства относно твърденията, на които дотогава се присмиваха, относно изчезналите по време бойни действия във Виетнам, които се оказват правилни: администрацията на Никсън наистина нарочно изоставя стотици военнопленници във Виетнам към края на войната и нашето правителство прекарва десетилетия след това, покривайки това срамно престъпление. Обвиненията на Шанберг са публично потвърдени от двама бивши конгресмени от Републиканката партия, един от които независимо е съавтор на книга от 500 страници по темата, изключително документирайки доказателства за военнопленниците.
Макар и по-голямата част от фокуса на Шанберг е върху централната роля на сенатор Джон Маккейн при покриването на историята по-късно, националната медия игнорира тези детайлни обвинения по време на ожесточената президентска кампания на Маккейн срещу Барак Обама. Един от най-изтъкнатите живи журналисти публикува това, което със сигурност е „историята на века“ и отново никой от вестниците в Америка не забеляза това.
През 2010 г. Шанберг преиздаде своя материал в колекция с други трудове и получи приветствия от Джоузеф Галоуей, един от водещите американски военни кореспонденти, както и от други водещи журналисти. Обвиненията са подкрепени от тежестта на четирима лауреати на „Пулицър“. Приблизително по това време издадох сборник от 15 хил. думи , организиран около разкритията на Шанберг, включващ принос от други известни писатели. Всичко това се появи насред трудната кампания за преизбирането на сенатор Джон Маккейн в Аризона и отново материалът бе напълно игнориран от държавата и от националните медии.
Може да се каже, че не са причинени значими вреди върху националните интереси от продължителната медийна тишина с горепосочените два примера. Убийствата с антракс са забравени и доказателствата сочат, че мотивите са на лично отмъщение. Всички представители на правителството свързани с изоставянето на военнопленниците във Виетнам са или мъртви или много стари и дори тези, които са въвлечени в по-късното замитане, като Джон Маккейн, са в залеза на политическата си кариера. Но един допълнителен пример остава напълно уместен днес и някои от виновниците днес заемат високи санове.
В първите години на новото хилядолетие започнах да забелязвам връзки в един-два малки уебсайта към жена, твърдяща, че е бивш служител на ФБР, която хвърляше най-неземни и невероятни обвинения срещу високопоставени представители на властта, че продават ядрени тайни на чужди шпиони. Не обърнах внимание на толкова невероятни твърдения и не си направих труда да прочета статиите.
Минаха няколко години и различни връзки в уебсайтове започнаха да сочат към същата жена – Сибил Едмондс, макар и да продължавах да ги игнорирам, сигурен че тишината на всички мои вестници доказва, че тя е сбъркана. После в началото на 2008 г. „Лондон Съндей Таймс“, един от водещите вестници на света, публикува дълга статия от три части на предните си страници представяйки нейните обвинения, които по-късно бяха препубликувани в редица държави. Даниел Елсберг описа разкритията на Едмондс като „значително по-експлозивни от Документите от Пентагона“ и разкритикува американските медии, че напълно игнорират историята, достигнала до вестниците по останалата част от света. Подобна тишина ми се стори странна.
Филип Гиралди, бивш служител на ФБР, който често пише за това списание, предложи да разследва нейните обвинения. Той откри, че те са напълно възможни и неговата статия за това представи някои зашеметяващи, но много детайлни твърдения.
Едмондс е била наета от ФБР да преведе подслушан разговор на заподозрян чуждестранен шпионски пръстен под наблюдение и тя е била потресена да открие, че в много от тези телефонни разговори са описвали детайлно продажбата на ядрени тайни на чуждестранни разузнавателни организации, включително такива, свързани с международния тероризъм, както и поставянето на агенти в ключови американски военни изследователски центрове. Най-забележително някои от лицата, въвлечени в тези операции са били високопоставени правителствени служители, екипът на няколко влиятелни конгресмени също са присъствали. В един от случаите високопоставен служител от Държавния департамент е записан как урежда прибирането на чанта, съдържаща голям паричен подкуп от една от връзките си. Налични са били специфични детайли като имена, парични суми, сделки и военни тайни.
Разследването продължава с години без видимо действие и Едмондс разбира с притеснение, че един от другите преводачи спокойно поддържа близки отношения с една от ключовите цели на ФБР. Когато повдига този въпрос, тя лично е заплашена и след като се обръща към ръководителите си, в крайна сметка уволнена.
Оттогава тя е преминала със своите твърдения през тест на лъжата, свидетелства под клетва в дело за клевета, разширява обвиненията си в статия от 2009 г., също писана от Гиралди, който след това публикува и книга, разказваща нейния случай. Сенаторите от комисията по правосъдието Чък Грасли и Патрик Лей публично подкрепиха някои от обвиненията ѝ. Докладът на генералния инспектор на министерството на правосъдието установи, че твърденията ѝ са "достоверни" и "сериозни", докато различни служители на ФБР потвърдиха тяхната достоверност и част от нейните обвинения. Но никое от детайлните ѝ обвинения не се появяви в нито един от американските вестници. Според Едмондс, един от конспираторите редовно е плащал на различни представители на медиите и се хвалел пред съучастници, че "Ние просто изпращаме факс до нашите хора „Ню Йорк Таймс“, а те го отпечатват под името си.“
Понякога членовете на персонала на Конгреса са започвали да се интересуват от скандала и обещават разследване. Но след като научават, че високопоставени членове на собствените им партии също са замесени, техният интерес също избледнява.
Тези три истории - доказателствата за антракс, откритията за Маккейн и военнопленниците и обвиненията на Сибил Едмондс - са големи разкрития, които със сигурност ще доминират заглавията във всяка страна с правилно функциониращи медии. Но почти никой американец не е чувал за тях. Преди интернет да счупи централизирания поток от информация и аз щях да остана също толкова невеж, въпреки всички големи вестници и списания, които редовно четях.
Дали съм абсолютно сигурен, че някои или всички от тези истории са верни? Разбира се, че не, макар и според мен те вероятно са, предвид огромната тежест на подкрепящите ги доказателства. Но в отсъствието на желание от страна на нашето правителство или големи медии да ги разследват както трябва, не мога да кажа повече.
Този материал обаче убедително установява нещо друго, което има още по-голямо значение. Тези драматични, добре документирани разкази са били пренебрегнати от нашите национални медии, а не широко разпространени. Дали това мълчание е умишлено или просто се дължи на некомпетентност остава неясно, но самото мълчание е доказан факт.
Вероятна причина за тази стена от безразличие за толкова много важни въпроси е, че въпросните бедствия често са двупартийни по природа, като и демократите, и републиканците са виновни, и затова се стремят да скрият грешките си. Може би, както е според прочутите думи на Бенджамин Франклин, те осъзнават, че зависят един от друг, иначе ще увиснат на бесилото един до друг.
Ние винаги се подиграваме на 98-процентовата подкрепа, която диктатурите често постигат на изборите и плебисцитите си, но може би тези резултати от тайните избори понякога за са приблизително верни, предвид огромния медиен контрол, който кара избирателите да предполагат, че няма алтернатива на съществуващия режим. Дали такава недемократична ситуация е наистина толкова различна от тази в собствената ни страна, в която нашите две големи партии се споразумяват за толкова широк спектър от противоречиви въпроси и, подкрепени от общо медийно господство, рутинно разделят 98% от гласовете? Демокрацията може да предостави на избирателите избор, но изборът до голяма степен се определя от информацията, която гражданите получават от своите медии.
Повечето американци, които избраха Барак Обама през 2008 г., възнамеряваха да гласуват за него като пълно отхвърляне на политиките и персонала на предишната администрация на Джордж У. Буш. Но веднъж встъпил в длъжност Обама разпредели така важните номинации - Робърт Гейтс в отбраната, Тимъти Гейтър в Министерството на финансите и Бен Бернанке във Федералния резерв. Всички тя бяха висши подчинени на Буш и те безмълвно продължиха непопулярните финансови спасителни планове и войни в чужбина, започнати от неговия предшественик, създавайки на практика трети мандат на Буш.
Помислете за очарователната перспектива на наскоро починалия Борис Березовски, един от най-могъщите руски олигарси и кукловод да президента Борис Елцин в края на 90-те години. След като заграби милиарди в националното богатство и издигна Владимир Путин до президентството, той в крайна сметка отиде в изгнание. Според „Ню Йорк Таймс“ той е планирал да превърне Русия в фалшива двупартийна държава – със социалдемократическа и с неоконсервативна партии - в която да се водят ожесточени публични битки по разделящи символични въпроси, докато зад кулисите и двете партии всъщност да се контролират от едни и същи управляващи елити. С така постоянно разделеното общество и с обществено недоволство, безопасно насочено към безсмислени задънени улици , руските управници щяха да поддържат неограничено богатство и власт за себе си, с малка заплаха за тяхното царуване. Като се има предвид историята на Америка през последните няколко десетилетия, може би можем да предположим откъде Березовски е получил идеята си за толкова умна политическа схема.