Нови ветрове в Турция?

/Поглед.инфо/ Живеем в свят, където лидери като американския президент Доналд Тръмп обясняват идеите и становищата си чрез Туитър, традиционната дипломация отстъпва без съпротива на политика „право куме, та у очи“, а силовото налагане на „лица за влияние“ за управляващи в чужди държави вече дори не изненадва.

Сигурно затова и интригата в гледания по цял свят американски сериал „Designated Survivor“ се възприема като сигнал или просто отражение на съществуващото напрежение в отношенията между Турция и САЩ. В последната серия на тази сага от 24 части турският президент, наречен Туран, отива на посещение в Белия дом при американския президент Том Къркман / играе Кийфър Съдърланд/ и на пресконференция заявява, че „не е приемливо за страната му да не ни се предаде Нури Шахин- терориста, който се опита да направи преврат в страната ни“. Действие, което не подхождало на стратегически съюзник. Отговорът е, че „той е само мислител и преподавател“. Никой не се съмнява, че става въпрос за Фетуллах Гюлен. Но във телевизионния филм разговорът продължава в Овалния кабинет, където Туран т.е. Ердоган заявява, че ще извади Турция от НАТО, а президентът Том Къркман казва, че „ако направиш това, ще организираме пресконференция в Белия дом с Нури Шахин и ще обявим пред целия свят, че той е единствената надежда за демокрация в Турция“. И Туран отстъпва. Предупреждение или следване на новата мода в междудържавните отношения, където сигнали се дават чрез социални мрежи, филми, брошки или подаръци при държавни посещения? Кой както иска да го разбира. Едно е сигурно. Процесите в Турция представляват интерес и за западните съюзници, и за новообразуваната ос „Москва-Техеран-Анкара, която се създава въз основа на събитията в Близкия изток, най-вече Сирия. В самата Турция обаче няма как обществеността да не се интересува преди всичко от случващото се в самата страна, от бъдещето на „Ане Ватан“ и съдбата на онези партии, които диктуваха политиката през последните 15 години. Години на управление на президента Ердоган. В това отношение особено любопитен е анализа на Бекир Аърдър, шеф на социална агенция „Конда“, САЩ, който след проучване прави оценка на политическото положение в Турция през последните дни. В интервю пред ТV, „Т-24“, той отговаря на въпроси, които сами по себе си са картина на днешна Турция. Бърз отговор се дава, когато се пита за състоянието на основните партии в страната и кои от тях ще влязат в бъдещ Меджлис /парламент/, ако изборите са скоро. Убедено се твърди, че прокюрдската ДПН с намиращия се в затвор лидер Демирташ ще премине „баража“ от 10%, докато за крайно дясната ПНД/ партия на националистическото действие/ с лидер Бахчели и новата „Добра партия“ на напусналата ПНД Мерал Акшенер това не е сигурно. Известно е, че Бахчели е един от твърдите поддръжници на политиката на президента Ердоган и някак странно изглежда подобно твърдение. А следващите въпроси са свързани с теми, които напоследък са по първите страници на турския печат и другите медии. Като се почне от дали отговарят на истината становища, че управляващата ПСР/ партия на справедливостта и развитието/ се „приближава към Ататюрк“, с какви мотиви са освободени от кметските места Мелих Гьокчек и Кадир Топбаш, които години работеха с Ердоган, дали „ако приемат отново Ататюрк“ как да се обясни коренно различното отношение към кюрдския въпрос, ще запази ли лидера на основната опозиционна кемалистка НРП /нродно-републиканска партия/ Калъчдалоолу достигнатите на референдума от 16 април 48.6%, ще се запази ли нагласата на големите градове Истанбул, Анкара и Измир, които на този референдум гласуваха с „не“ и не подкрепиха партията на Ердоган, наистина ли управляващата ПСР не успява вече да „посреща исканията и нуждите на турските граждани“, намалява ли наистина броя на младите, които гласуват за управляващите и то защото гледат на ПСР като на „остаряла и недобре ръководена авторитарна партия“ и последно- какво ще стане, ако изборите са днес?

Най-обобщено отговорите започват с факта, че през последните 2-3 години управляващата ПСР е обхваната от сериозен националистически говор. Причината е в „сблъсъците със САЩ, ЕС, включително Германия“. А също и в традиционно налагани „шовинистични чувства на турците по отношение на ПКК и PYD“, партия на сирийските кюрди. Именно затова изявления „аз съм националист“ или „аз съм юлкюджу“/идеи на крайно десни/ намират почва сред ПСР и това е възможност за консолидацията й. Защото там текат и доста сериозни вътрешно-партийни критики напоследък. Изразено е мнение, че ако дясната ПНД на Бахчели и новата „Добра партия“ н Акшенер не намерят някаква нова националистическа идея, управляващата ПСР ще консолидира всички и ще ги остави под „баража“ от 10% за влизане в парламента. Независимо, че се наблюдава значително „стопяване в основата на ПСР“. Което не означава, че недоволните ще се насочат непременно към ПНД или „Добрата партия“. Що се отнася до „сближаването с Ататюрк“, което се демонстрира напоследък от Ердоган и цялата ПСР, едва ли става въпрос, че всички там ще се нарекат „атартюркчия“ т.е. привърженици на Ататюрк и че ще си „присвоят Ататюрк“. Известно е, че в самата ПСР винаги е имало привърженици на Ататюрк и сега се счита за целесъобразно да им се покаже да не се страхуват, което ще осигури на практика обединение на членовете и симпатизантите, от което се нуждае ПСР. Още повече, че Ердоган неотдавна открито заяви, че „Ататюрк не е само на опозиционната НРП, на Калъчдароолу, той е на всички турци“. Защо ли? Защото си е дал сметка, казва анализаторът, че „намалява желанието на турците за съвместен живот, намалява вярата и надеждата, че това може да бъде решено с политически средства“. Един вид вярата и надеждата за бъдещето е разклатена. Всички детайли от живота, като се почне от имената на стадионите, уточняването на деня за изпити, най-нисшите назначения се извършват по нареждане на правителството и ПСР, възползвайки се от условията на извънредното положение, наложени след опита за преврат от м.г. На т.н.“кюрдски въпрос“ се гледа през призмата на „няма такъв, но кюрдските ни съграждани имат някои проблеми“. Разбира се, че това не е ново, но какво общо има с Ататюрк? Проучванията са показали, че 60% от турците очакват през следващите 3 месеца сериозна политическа и икономическа криза. Всеки 7 от 10 запитани е „загубил надеждата в образователната система и ако има възможност би изпратил децата си да учат другаде“. Другият шокиращ извод е, че „турското общество се лумпенизира“. Посочват се примери, че не отстъпвали места на възрастни и с увреждания хора в автобусите /за жени-майки не става дума/, карали колите си в лентите за сигурност, което е забранено или пресичали „на червено“ и др. И още, че все повече млади турци са недоволни от налаганото им обясняване на всичко в живота чрез религиозните постулати на исляма. Забраната на социални мрежи, уикепедия и др. не само дразни, но и създава чувства на гняв. Да, управляващата ПСР „кара в аварийната лента на пътя“, но това не означава непременно, че е губеща. Дори и експрезидентът Абдуллах Гюл да казва в изява в университета „Бахчешехир“, че „през 2018г Ердоган ще си ходи, но тава не е добре за Турция“. Везните на анализатора са наклонени към Ердоган. Просто няма друг.

Дали има други лидери в Турция, достойни да заемат мястото на такъв преуспял президент като Ердоган? Никой на този етап не може да отговори на такъв въпрос при съседите, но там вече коментират, особено в т.н.опозиционна преса, дали ще има предсрочни избори. Талят Атила, един от най-опитните журналисти в Анкара, си позволява да твърди, че „99% е сигурно, че ще има извънредни избори“. А Рахми Туран пък смята, че „управляващите няма да изтраят до 2019г“. На 3 ноември 2019 г.са редовните президентски и парламентарни избори, където в отделни за целта урни турците ще изразят своите предпочитания. Но има турски наблюдатели, които са убедени, че „управлението се износва всеки ден“. Ердоган едва ли ще остави време и възможност на партии като новата „Добра партия“ на Акшенер да създаде опасност за него. Като знае, че „ПСР се пързаля“ може сам да предизвика извънредни избори и да си осигури нов мандат. Проверена практика, нали? А Ердоган е не само опитен политик. Той е успешен политик, защото запази властта си повече от 15 години, а на 22 ноември ще се срещне отново с Путин в Сочи, за да бистрят за пореден път ситуацията в Сирия. Този път в присъствието на Рохани, Иран и само дни след срещата на външните министри на оста „Москва-Техеран-Анкара“ в Анталия, където основната тема е била как да се направи компромис с участието на представители на сирийските кюрди в преговорния процес „Астана“ и преди „Женева“, за да се реши въпроса за следвоенна Сирия. Всеки има интереси и дърпа чергата към себе си, но ако не се разберат, няма да има вакуум. Там винаги се намества и друг геополитически играч, който поне за момента не е в блестящи съюзни отношение с Анкара и е в сложни отношения с Москва и Техеран. Ще отстъпи ли Ердоган в името на бъдеще, което ще е и негово? Както винаги, предстои да се разбере. Ако не останат договорките „зад кадър“, както се получава по-често. Тогава остават анализите на експерти, които познават от години процеси и история, какъвто в случая се явява Бекир Аърдър.