/Поглед.инфо/ Доналд Тръмп смени държавния си секретар. Падането на Рекс Тилърсън бележи края на първия период от управлението на Тръмп. С какво ще се запомни на своя пост този политик тежка категория, кавалер на руския орден „На дружбата“ и бивш директор на една от най-големите петролни корпорации? И накрая, с какво може да се свърже отстраняването му.

70-ти държавен секретар на САЩ ще стане 54-годишният Майк Помпео. Светът научи това от съобщение на Тръмп в „Туитър“:

„Майк Помпео, директорът на ЦРУ  ще стане нов държавен секретар. Той е готов да свърши страхотна работа! Благодаря на Рекс Тилърсън за неговата служба!“.

Потомъкът на италиански мигранти не принадлежи към американските специални служби. В Ленгли той попада преди година от креслото на конгресмен от Камарата на представителите. Но той не може да се нарече и типичен политик-конгресмен. Той прекарва в Конгреса едва шест години, попаднал там на вълната на подема на „Чаеното движение“, разгоряло се в Републиканската партия на границата на десетилетията. А до 2011 г. Помпео,  завършил военната академия „Уест Пойнт“, както и „Харвард“ се занимава с адвокатска практика и бизнес в сферата на военно-промишления комплекс. Иначе казано – нормален американски офицер в оставка с десни възгледи.

Работата му с Тръмп ще бъде лесна – Помпео ще стане държавен секретар на президента, докато тръгващият си Тилърсън бе държавен секретар на САЩ. Фигурите на Тилърсън и Помпео са просто несъпоставими. Помпео, разбира се, също не е момченце, но Тилърсън е наистина с голяма величина.

С него си тръгва и епохата на ранния Тръмп – президентът, който в своята външна политика след встъпването си в длъжност на 20 януари 2017 г. възнамеряваше да се опира на трима души: Тилърсън, Стивън Банън и Майкъл Флин. Последният, избран от Тръмп на длъжността помощник по националната сигурност си тръгна първи – свалиха го три седмици след встъпването на Тръмп на длъжност.  В края на лятото си тръгна и старшият съветник и главен стратег на администрацията Банън. И ето на 13 март дойде редът и на Тилърсън. Отидоха си мощни, самостоятелно мислещи фигури и сега Тръмп остава сам със своите генерали и роднини. И те, и другите изобщо не са глупаци или сервилни, но около Тръмп повече няма да има хора от мащаба на Банън и Тилърсън.

Държавният секретар в САЩ по същността си е главен министър. Той не е глава на правителството (водено от самия президент), а е просто най-важният от министрите и третия по статут чиновник в страната след президента и вицепрезидента. Но в случая с Тилърсън е от тези, където не длъжността краси човека, а човекът длъжността.

Да, двамата предшественици на Тилърсън на поста държавен секретар също бяха тежка категория – от 2009 г. този пост бе заето от Хилари Клинтън, бившата първа дама и бъдещ кандидат за президент, а неин претендент стана Джон Кери – бивш кандидат за президента. Но дори и на техен фон Тилърсън не се губи, просто той представяше класата на реалните стопани на Америка. До назначението си той оглавяваше най-голямата американска петролна компания „Ексън Мобайл“, където е работил цял живот. „Ексън“ работи по цял свят и Тилърсън познаваше всички ключови световни играчи – от Европа до Китай.

От края на 90-те години той работи много и с Русия, оттогава познава Путин, а през 2013 г. дори получава от неговите ръце ордена „На дружбата“. Отчитайки се този факт, самото назначение на Тилърсън се разглежда като потвърждение на намерението на Тръмп „да се сдобри“ с Путин. А това, на свой ред, единствено засили атаката срещу новия президент. Глобалистите трябваше максимално да отслабят възможностите на президента и на цялото му правителство. Тръмп на практика веднага принесе Флин в жертва, а след това бе принуден  да отложи американско-руското изясняване на отношенията.

Тилърсън през цялото време си върши работата – т.е. провеждаше обща с Тръмп линия на преразглеждане на цялата американска външна политика. Те се различаваха в методите си: Тилърсън бе привърженик на личната, максимално непублична дипломация, на договореностите от „първо лице“. Той дотолкова пренебрегваше условностите, че дори и често не водеше пресата със себе си. Като човек от едрия глобален бизнес, той не обичаше нито публичността, нито личния ПиАр.

Стилът на Тръмп, на пръв поглед, е едва ли не напълно противоположен от този на Тилърсън – той обича да съчетава горещото със студеното, играта на контрасти, блъфа на границите с шантажа, вместо ожесточеното пазарене. Впрочем той избра този стил отчасти и по принуда – след като го лишиха от възможността да воли нормална, обичайна дипломация. Европейските лидери бяха предупреждавани да не влизат в близки контакти с Тръмп, с него плашеха азиатците и арабите, при това самият американски президент успешно налагаше лични контакти с различните световни лидери. С отчет на намерението на Тръмп сериозно да измени насоката на американския кораб в световни войни, много от неговите договорености остават тайни.

Контрастът между войнственият публичен стил и реалните задкулисни договореност е винаги голям. И Тилърсън, който се стремя да провежда общия курс на Вашингтон ефективно и непублично, се оказа в сложна ситуация.

Около Тръмп започна да се засилва борбата между различните членове от екипа му. Генералите Макмастър, Матис и Кели (съответно помощник по националната сигурност, министър на отбраната и глава на администрацията), вицепрезидентът Пенс, зетят на Тръмп Кушнер, дори и постоянният представител на САЩ в ООН Ники Хейли (която има ранга на министър и влиза в състава на правителството) – всички тези хора имат и своя представа за политическата линия и своето влияние върху президента на САЩ. И макар и общият вектор да се определя от Тръмп, мястото на Тилърсън в този хора може би е второто след това на президента. Той не би се съгласил на нищо по-малко. Оставката му, за която той намекваше и по-рано, макар и тя едва сега да е инициирана от Тръмп, означава, че той се е уморил да се бори за своето място.

Всичките тези 13 и половина месеца Тилърсън оставаше и главно публично лице по отношение на Русия. За разлика от Тръмп, провел само две срещи с Путин по време на срещи на високо равнище, държавният секретар няколко пъти се срещна със Сергей Лавров по някои части на света.

В Москва, наистина Тилърсън е идвал само веднъж – миналия април. Така не даде повод да се говори за „руски следи“. Самият той не е упрекван особено много за връзки с Русия (макар и да е единственият от цялото обкръжение на Тръмп, който добре познава Путин). Просто да се ходи в Русия на фона на тази атмосфера на руска тема е съвършено невъзможно и за държавния секретар.

Но сега Рекс Тилърсън може спокойно да посети стария си познат Владимир Путин. Например на икономическия форум в Санкт Петербург, който ще се състои след няколко месеца. Нали на един от предишните, преди пет години, той получи от ръцете на Путин ордена „За дружба“. А Русия, както е известно, не изоставя приятелите си.

Превод: Поглед.инфо