/Поглед.инфо/ След края на Студената война САЩ значително загубиха интерес към Африка, за което допълнително способства провала на операцията в Сомалия в началото на 90-те години, оставила в Щатите крайно болезнени спомени. От това се възползва Китай, който към момента е фактическият стопанин на Африка.

Това проникване се провежда под прикритието на идеологическите лозунги, но всъщност ма дълбоко прагматична основа. В Пекин постоянно подчертават своите антиимпериалистически стремежи, готовност да оглавяват борбата на развиващите се страни против империализма и неравенството, отстоявайки правата им на международната арена. Наистина, в какво наистина се изразява това е доста сложно. Всъщност тук много ясно се проявява основният принцип на китайската външна политика – пределен прагматизъм, граничещ с цинизъм.

Пекинското сафари

Наричайки се „развиваща се страна” (при най-голям БВП на света), КНР успешно завзема пазари от истинските развиващи се страни и прониква в техните икономики. Третият свят откровено се разглежда от Китай като доставчик на ресурси и пазар за ширпотребата и нискокачествената продукция на машиностроенето. В производството на първото Китай се оказва мощен конкурент за развиващите се страни. Разбира се, Китай няма никакви намерения да поема каквито и да е политически задължения пред тях.

В настоящия либийски хаос, неприемлив за Запада, първи ще влязат китайците”.

Пекин не страда от никакви политически комплекси по повод „демокрацията”, „правата на човека” и прочее западни глупости. Той е готов да сътрудничи с всякакви режими, устройвайки с тях лични, почти винаги откровено корупционни връзки, за много развиващи се страни китайският модел (политически авторитаризъм икономическа откритост) е привлекателна сама по себе си. В употреба успя да влезе изразът „пекински консенсус”, който подразбира запазване на националните модели на развитие в противовес на унифицирания либерален „вашингтонски консенсус”. Сега самият Пекин е формулирал това като идея за „общата съдба на човечеството”.

Благодарение на това той успява да прокара своите икономически проекти с използване на китайска работна сила. КНР изпраща в страните от Азия, Африка и Латинска Америка инвестиции, заеми и персонал (мениджъри, инженери и работници), завзема икономическия контрол над запасите на природните ресурси и наема свои граждани. На предприятията, построени от китайците работят техните съотечественици, а не местните жители. Към околната среда в тези страни Китай се отнася по същия начин, както и у дома си – тоест доста варварски. При това изнасяйки в развиващите се страни своите евтини стоки, той подкопава тяхното собствено производство и си осигурява голям профицит в търговията с тях.

Особено внимание Пекин обръща на Африка, която разполага с огромно количество на толкова необходимите на КНР природни ресурси. При това слабостта на икономиките и корумпираните режими на страните от Черния континент извънредно облекчават проникването на Китай на него. През януари 2006 г. в Пекин се появи правителствен документ „Политиката на Китай в Африка” (спрямо другите региони абсолютно нищо подобно не е издавано). В него са изложени направленията и механизмите за изпълняването на задачите от стратегическото партньорство. Китай не чака стабилизация на ситуацията в проблемните страни, а това често води до успех. Големите рискове дават максимални печалби. В Африка нормата на печалбите се оказва най-високата в света.

През 2000 г. стокооборотът между Китай и Африка е 10 милиарда долара, а през 2013 г. превишава 210 и продължава да расте. Към 2009 г. Китай стана най-големият търговски партньор на Черния континент. Тук се намират повече от хиляда предприятия, принадлежащи на КНР, а броят на „командированите” китайци превишава милион. За решаване на въпросите на икономическото сътрудничество е създаден форумът „Китай-Африка”, чиито заседания се провеждат ежегодно с участието на висшите ръководители на Поднебесната и повечето африкански страни.

Важни доставчици на петрол в Китай станаха Ангола, Нигерия и Судан. Почти цялата мебелна промишленост работи на заготовки от Либерия, Камерун, Мозамбик и Намибия. 40% от вноса на мед в КНР идва от Замбия.

Проникването на Китай в Африка значително се облекчава от факта, че СССР се оттеглиха от там. Пекин замени Москва като основен доставчик на въоръжение. Африканците са устроени от китайската техника, евтина и проста за експлоатация, при това генетично родствена с привичната им съветска.

Китайците много активно и успешно „изтласкват” европейците и американците от континента. На Африканските лидери им се оказа значително по-удобно да работят с не по-малко богатите, затова пък напълно политически неутрални китайци. Наистина „жълтото засилване” започва да предизвиква в някои страни (например в Замбия) масови протести, но властите засега се справят с тях.

В момента Африка много активно се въвлича от Пекин в неговия основен вътрешно и външнополитически проект „Един пояс – един път” и в съпровождащата го програма за строителството на военни бази в чужбина по „перловата нишка”.

Схватка на тигри

САЩ сериозно са се загрижили за случващото се и са решили да дадат отпор. В частност в състава на ВС на САЩ е създадено Африканско командване, което започна официално да действа от 1 октомври 2008 г. Преди това североизточният ъгъл на Африка (Египет, Судан, Етиопия, Еритрея, Джибути и Сомалия) се отнасяше към Централното командване, докато всичко останало към Европейското командване, което по такъв начин достигаше със зоната си за отговорност до Антарктида. След реформирането на цялата система на американското териториално командване се появи Африка, в чиято зона за отговорност попада целия континент без Египет.

За много страни от Африка китайският модел е привлекателен сам по себе си.

Наистина, щабът на АфриКом и досега се намира в Щутгарт. Там се разполага почти целият личен състав на командването – 2000 души, а още 1500 са във Флорида. В италианския град Виченце се намира щабът на сухопътните войски на АфриКом, неговата задача е организацията на взаимодействията с африканските армии. Формално му е подчинена Втора бригада от Първа пехотна дивизия на САЩ, която впрочем е дислоцирана в щата Канзас. Африка формално влиза в зоната за отговорност на Трета въздушна армия на ВВС на САЩ, но при това частите ѝ са разположени в Европа. В самата Африка единственият военен обект на АфриКом е ВМБ в Джибути, където се намират 1000-2000 военнослужещи от всички видове на ВС на САЩ („Стратегически еднорог”.). Изпращането на няколко стотин морски пехотинци в Западна Африка за борба срещу еболата през 2014 г. бе само временна мярка и сега всички морски пехотинци са се изтеглили.

Всъщност АфриКом почти изцяло си седи в Европа, а н в Африка именно благодарение на китайците. Само преди 15 години имаше бой за правото къде да се разположи щаба. Сега никой не е готов да го приеме, макар и американците са изпращали подобни предложения почти на всички американски страни. Извънредно символично е, че първата „официална” военна база на Китай в чужбина се появи в същото Джибути, в съседство с американската.

Но военната слабост на САЩ в Африка не означава, че Вашингтон не се опитва да ограничи сферата на влияние на Пекин. Стъпка в тази насока стана демонтажа през 2011 г. на Судан, който бе основната опора на Китай на континента. Това всъщност стана първият в съвременната история случай на легитимен разпад на унитарна държава. При крайната чувствителност на Запада към подобни въпроси може да се твърди, че основният мотив за ликвидирането на Судан стана ударът по Китай.

Не е изключено, че същите мотиви действат и по отношение на Либия, където в началото на 2011 г. китайците се установиха много сериозно, влизайки в петролния отрасъл, заемайки се с пътно и жилищно строителство.

Освен американците военна активност в Африка се опитва да проявява и Франция при определена символична помощ от страна на ЕС. Наистина „ареалът” на Париж и Брюксел се ограничава до бившите френски колонии, но важното е, че тези сили са твърде нищожни и много чувствителни към собствените си загуби.

Не е сигурно, че всички тези действия на Запада ще доведат до някакъв успех. Разбира се, те ще създадат определени проблеми на Китай, но в крайна сметка той все пак ще се върне и в Южен Судан и в Нова Либия и в Западна (френска Африка). Просто благодарение на своята гореописана политическа безпринципност и готовност да работи в условия, които на западните страни и компании изглеждат твърде рисковани. В настоящия либийски хаос, неприемлив за запада, първи ще дойдат китайците с дебели портфейли. И всичко ще стане, както бе при покойния Кадафи.

Русия няма реална възможност, а най-вече нужда да се меси в това. В годините на Студената война Китай бе „мъдрата маймуна, наблюдаваща схватката на двата тигъра”. Сега и ние трябва да опитаме тази роля с надеждата,че „тигрите” ще се захапят не само в Африка, а схватката ще става все по-ожесточена, изтощаваща и за двамата противници (а това вече се случва в сферата на икономиката).

Тази стратегия не ни пречи да запазим в Африка „точкови” позиции („съветско място под слънцето). При „великата дружба” с Китай Ангола все пак предпочита да придобива оръжие от нас. Алжир отдавна нормализира отношенията си със Запада, влизайки в партньорските програми на НАТО,активно се заиграва с Пекин, но през последните години излезе на второ място след Индия по закупуване на руската оръжейна продукция, имунизирайки срещу „пролети” своите въоръжени сили. И дори на Уганда ние продадохме шест Су-30 и 10 Т-90. Това ни дава напълно приемлив доход без всякаква необходимост да влизаме в чуждите сериозни спорове, които са ни много изгодни.

Превод: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели