/Поглед.инфо/ Ако техническите постижения на СССР през 50-те и 60-те години стават един от тласъците на интелектуализацията на американския естаблишмънт, то финансиализацията на капитала през 70-те години става фактор за размиване на границата между протестантските и еврейските сегменти на господстващата класа на САЩ, активизацията на еврейските общини и придвижването на темата на Холокоста на международно равнище.
Увеличаването на броя интелектуалци, образовани хора в редиците на властта през 60-те години е толкова значимо, че някои социолози говорят за въстание на образованата класа. За това увеличение работи радикализмът на студентството през 60-те години, демографската основа за което става излизането в „живота на големите“ на поколението на бейбибумърите. По-подробно за тази нееднозначна, меко казано роля, която изиграва това поколение в историята на САЩ (достатъчно е да се погледне името на издадената миналата година книга на Б. К. Джибни „Поколение на социопати. Как бейбибумърите предават Америка“ и прозвището, което социологът дава на това поколение „поколение на усойници“ и „свине във фракове“) следва да се говори отделно. Сега ще се ограничи върху два момента. Първият е между 1946 и 1964 г. В САЩ се раждат 76 млн. американци, всъщност това е демографски взрив. Второ: икономическото благополучие позволява да се даде на много голяма част от бейбибумърите висше образование – към 1960 г. в САЩ има 2000 ВУЗ-а, в които работят 235 хил. преподаватели. Между 1955 и 1974 г. показателите на ръста на процента на населението на САЩ с висше образование просто скача, като това се отнася не само за юношите, но и за момичетата, които ще изиграят голяма роля в студентската революция“, и в разпространението на младежката субкултура и разбира се, във феминисткото движение. Между 1959 и 1960 г. броят на студентките се увеличава с 47%, а между 1960 и 1970 г. с 168%
Може да се каже, че ако 60-те и началото на 70-те години са радикална фаза на формирането на новите елити, то 70-те са консервативна. Естествено, не за всички бунтари от 60-те години, а за по-малката им част. Не всички прехвърлили се и успокоили се през 1970 г., а отново малка част, стават новия образован елит, но именно радикалните 60-те и консервативните 70-те стават този „първичен бульон“ в който се заражда бъдещата Нова висша класа (НВК), издигнала се „на костите“ на традиционната средна класа. Отначало те се качват на „горните етажи“ на старата средна класа, а след това се превръщат в особена социална и демографска категория, която монополизира, поема под себе си цяла редица професии, отхвърляйки средната класа и образованата част от работническа класа надолу по социално-икономическата стълбица.
Способства за това, че „образованите просто овладяват“ (М. Ножкин) информационно-комуникационната революция в научно-техническата сфера и неолибералният курс („рейгъномиката“) в социално икономически. В резултат новата средна класна се превръща в нова горно-средна или просто нова горна гласа, необуржоазия. Брукс е прав: така приключва процеса на сливане на ценностите на контракултурата от 60-те години и буржоазния мейнстрийм. Може да се каже по друг начин: контракултурата от 60-те и началото на 70-те обективно става средство за създаване, кристализация на новите групи буржоазия, адекватни към новия етап на развитие на американското и западното като цяло общество. Препарираната контракултура, колкото и да е парадоксално, става за част от образованото малцинство социално оръжие в борбата за място под слънцето отчасти против старата буржоазия (но само от много малка част) и най-вече против стария среден слой и образованите работници.
Има съществена разлика между критиката на буржоазните ценности, такива, като хората като Синклер Люис, Торстейн Вебрлен, Джон дош Пасуш, Ърнест Хемингуей от една страна и контракултурната критика, от друга. Последната с нейния ултраиндивидуализъм, нарцисизъм, презрение към работниците и средната класа е добре приспособена да бъде погълната от системата, а бунтът ѝ погасен. „Откакто буржоазията приспособи под себе си културата на 60-те години“, пише Брукс – „този бунт загуби актуалността си. Когато мейнстриймът погълна символите на бохемите, те загубиха своя контракултурен патос“. И целият този паток в крайна сметка, ретроспективно се оказват само оръдие на млада, хищна и егоистична фракция на средния слой в борба за това, че са де издигне над основната маса на този слой.
С времето в ръцете на този слой на контракултурата се „материализира“ във вид на печалба, ренти и властови-информационен контрол, във вид на кариери, пътешествия, „разкрития на собственото аз“, преди всичко отново в кариерата и за получаването на престижна работа. „Бел предполага, наблюдава залезът на буржоазията“, пише Брукс. „Но се налага впечатление, че буржоазията получи ново рождение, поглъщайки бохемите и бидейки погълната от тях с тяхната творческа енергия“. Тук Брукс противоречи на самия себе си, защото прекрасно показва нетворческия характер на Бобу буржоазия от бохемски тип. Не трябва да се говори толкова за новото рождение, колкото за наистина специфичното обновление, когато фасадите се менят на места. Бобу е „новото рождение“ за буржоазията, както финансиализмът за капитализма, т.е. израждане и път надолу. Но буржоазията, изглежда е продължила своята бодра пенсионна възраст с няколко десетилетия под вида на Бобу.
Синтезът на контракултурата и буржоазията поражда нови социални кодове, както за средството за отсичане на социално чуждите от обществения пай, новата социално-политическа коректност и новата йерархия, много по-твърда и хищническа, отколкото през 60-те години и свързана с наличието/отсъствието на престижна работа, престижни форми на отдих, бит и с други суми – структури на всекидневния, изградени с определен вкус и на свой ред образуващи вкуса.
Брукс описва ежедневния живот и вкуса на Бобу елита. Той започва с просто наблюдение- нека погледнем обичайното американско училище, а след това елитното. На първото място с деца на 7-10 години виждаме жени на 28-32 години и мъже, малко по-стари, докато в елитните училища жените ще са над 30 години или до 40, а мъжете изобщо могат да бъдат 50-годишни. Ако в старите богати семейства жените раждат в тази възраст, като и тези от простолюдието, то представителите на НВК раждат на 30-32 години, че и повече. Към раждането, както и като към здравето като цяло (равнището на холестерин, кръвно и диета…) , а следователно и към спорта отношението в НВК е съвършено различно.
Новите богати живеят в качествено различен информационен свят, в сравнение с този, в който живеят старите богати и настояща мейнстриймна Америка. В последно време хората почти не четат вестници, често просто не разбират какво пише в тях е писано ( точно като наш Черномирдин и преди него такива членове на Брежневото Политбюро като Кириленко и Подгорни), но много гледат телевизия (35 часа седмично), но не новини, а ток шоута, в сравнение с който като че ли преминаващите под лозунга „тъп и още по-тъп“ програми на нашите Корчевници или Малаховци са просто върха на интелектуалната игра.
Специално място в живота на НВК заема планирането на бъдещето на децата: те учат в елитни училища сред себеподобни и принципно са отрязани от реалния живот на обикновената Америка. От елитни училища те влизат в елитни университети. Според Дж. Соарес в труда му „Силата на привилегията“ през 90-те години 79% от студентите от колежите и университетите от първо ниво, т.е. най-престижните и богати, стават част от горните 25% от американското общество, докато от по-непрестижните висши учебни заведения едва 2%. В елитните училища върхът се приготвя в собствен сос, неговото формиране е фундаментално отделено от ежедневието на хората.
От социално и икономическо естество, класовият профил на американското висше образование се променя драматично в сравнение с 60-те години. Не става дума само за парите, но и за нещо друго. Поради лошото, ниско ниво на американските училища освен парите, децата от по-ниските и дори от ниско-средните групи не им достигат определени културни и интелектуални качества, за да учат в елитните университети - нито абстрактни и логически способности за обучение в техническите и природните факултети, нито развита реч за обучение в хуманитарните.
Когато преподавах в един от американските университети (много престижен) през 2007 г., се срещнах с професор във Философския факултет на този университет. На моя въпрос: „Вероятно вашият факултет не е популярен? Кой се интересува от философия в днешна Америка?“, получих следния отговор: „Наистина малко хора се интересуват от философия. Но факултетът е популярен. В него се преподава това, което не се преподава в училище и което е абсолютно необходимо, за бизнеса, административните услуги и политическата кариера, а именно - способността да се мисли рационално, ясно и убедително да се изразява гледната точка и да се спори убедително“. Трябва да се отбележи, че изчезването на изкуството на спора е свързано не само с образованието, но и с отмирането на Запада, включително на Съединените щати на политиката като специфичен феномен. К. Лаш, автор на забележителни творби ( „Културата на нарцисизъма „ и „Възходът на елитите“) изрично посочва, че „изгубеното изкуство на спора - в резултат на деполитизацията на обществото, включително и изчезването на реалните, смислени политически дебати се заменят с настоящите политически ток шоута, които обиждат човешкото и гражданското достойнство с тъпи празни приказки. Деполитизацията има още една последица: депрофесионализирането на журналистиката, превръщането ѝ в бляскаво писане или пропаганда. Не е случайно, че има увеличаване на книги със заглавия като „Краят на журналистика“ , „Корумпирани журналисти“ и „Сексуализация на медиите“.
Завръщането към философията като средство за рационална и логическа грамотност за хората от „средната класа“, предизвиква въпроса дали това не е индикатор за разложението на масовото училище в САЩ? Тук и сега не говоря за деградацията на нашето училище - средно и висшето в резултат на матурите , „Болонската система“ и всичко останало: това е отделен въпрос. В този контекст за нас е важно друго: сегашното американско училище установява умствено-комуникативни социални (социобиологични) разлики между новите горни и долни класи, и този разрив, тази сегрегация получава почти катастрофален характер.
Тази сегрегация се проявява и в това как и къде се заселват различните социални групи. Така например, в Ню Йорк, НВК се фокусира върху горен „Ийст сайд“ между 59-та и 96-та улици (тези, които са били в Ню Йорк, знаят, че именно тук минава музейната миля, тук са най-луксозните хотели, магазини и др.) Тук живеят хора с високи доходи и висока степен на образование, докато на север от Сентрал Парк живее население, 67% от сегмента на чиито възрастни не са успели да завършат гимназия (9-12 клас - гимназия), а медианата от годишния им доход е 39 300 долара В реалния, а не в чисто статистическия живот от тук трябва да се вземат половината за данъци и получаваме бедност.
За да живеете в Манхатън, трябва да имате доход от 80 хиляди до 160 хиляди долара. И това е повече от представител на „средната класа“. Разбира се, показателите за „средната класа“ не се ограничават единствено до количествени парични показатели. „Средната класа“ е толкова трудна за определяне, че е време да си спомним отговора на съдията от Върховния съд на САЩ Потър Стюарт на въпроса какво е порнография и какво не е. „Знам го, когато видя“ И въпреки това „средната класа“ има количествена характеристика. Според изследователския център на Pew „средната класа“ включва тези възрастни, чийто годишен доход за семейство от трима души варира между 45 000 до 90 000 долара (данни за 2006 г.). С други думи, огромният брой „среднисти“ нямат работа в Манхатън. И ако се отчете, че почти половината отива за различни данъци, застраховки и т.н., тогава ситуацията става още по-тъжна. Не е случайно, както свидетелстват очевидците, че в Америка, когато доходът на разделящите се двойки е по-нисък от 80 хил. долара, то съпрузите започват да делят дългове и бракоразводният процес често се превръща в това, което някога Ю. Трифонов нарича „схватка на скелети над пропаст“.. Ако доходът е повече от 80 хил. долара, то делят доходи, активи и тогава процесът става по-спокоен, макар и не винаги. Но да се върнем към НВК.
Приходите на НВК заедно с образованието, връзките и начина на живот изолират представителите си (както и горната част на обслужващия тях и системата персонал - учени, журналисти, шоумени, холивудски режисьори и актьори от „първия ред“) от останалата част на Америка. Представителят на Американската Нова висша класа са по-близки до хора от същия тип и статут в Западна Европа и Япония, отколкото с американската средна класа, нежели с работническата.
Отделен въпрос е спецификата на културата на необуржоазията или, както го посочва Д. Брукс, Бобу-култура, т.е. културата на бохемската буржоазия. Вече е казано, че бохемизацията на необуржоазията, на нейната култура е обусловена от отделянето от съдържателния социално-икономически живот. Има още една причина, посочена от Д. Дюкло. Тъй като нормата на живот на необуржоазията, пише той, е хищническо плячкосване на това, което е създадено преди нея, хаотизацията и виртуализацията на света, тя не се нуждае от класическата култура, исторически свързана с буржоазията и с аристокрацията, нито висока култура като цяло. Това е вярно в целия необуржоазен свят - от САЩ до Русия. Достатъчно е да се погледне какви представители на „културата“ заобикаляха Обама, достатъчно е да си спомним за поп-певиците на Русия, получаващи награди за принос в „културата“ и всичко става ясно – „култура-шмултура“. На хипербуржоазията с нейния претенциозен вкус, продължава Дюкло, е противопоказано да бъде „култивирана“, защото това не е свързано единствено с културата (макар и принципно и това да е достатъчно), но също с традиционните ценности, произтичащи от европейската цивилизация и поради това чужди и опасни за конниците на виртуално-глобалния апокалипсис.
Необуржоазията се интересува от притока на мигранти не само по политически и икономически причини (въпреки че това е много важно - без приток на работна ръка от страни отвън, трябва да се стимулира раждаемостта в белите семейства, а това с отчет на равнището на потреблението изисква социални реформи, обръщане на съществуващите от три десетилетия тенденции, и спад на приходите на необуржоазията, която по-скоро ще избере класова, расова или конвенционална война) и не само в мултикултурализма - сам по себе си. И мигрантите и мултикултурализма освен всичко друго, означават унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация, включително гражданските и религиозните, които стоят на пътя на отиващото към края и от там хвърлящия се в необуржоазни конвулсии капитал. стои на пътя на към своя край и заради счупване в конвулсии neoburzhuaznyh капитал. В тази връзка необуржоазията е антицивилизационна, антиевропейска буржоазия – ОНКОБУРЖОАЗИЯ!
Някой ще каже: какво става с протестантската работна етика на Запада като цяло и на Америка в частност? Какво става с бизнес Америка? Бизнес Америка е резултат от усилията на старата буржоазия и бившата работническа класа, които ясно отличават работата и играта. Особеността на културата на необуржоазията е размиването на линиите между тях. Според Д. Брукс, от една страна, за Бобу всичко се превръща в игра (тип „Творчество“), игровата етика сменя трудовата, самият труд се развива като игра, която, обаче, се превръща в труд. Резултатът от това не е нито дело, нито игра, а нещо несвързано, автоматично с претенции за необикновеност. От друга страна, всички нетрудови форми - домакинството, игрите, сексът, спортът и др. придобиват характера на сериозното, отговорното и обществено-отговорното и индивидуално-полезното, научно обосновано занятие – бохемската еманципация се преплита тяхно с буржоазния самоконтрол.
Най-ярко, казва Брукс, това се проявява в сексуалната култура на Бобу. В нея се отделя голямо внимание на граничните прояви на секса. Става въпрос за секса между много стари хора, за секса, който е уродлив. „Интелектуалните“ (Бобу) списания за секса лесно се отличават от обикновените – не дай боже, да се помести облечена, привлекателна персона, на страниците на тези списания за секс се появяват изключително некрасиви хора , инвалиди. Според Брукс „за сексуалните отклонения пишат толкова много теоретици от академичните среди, че оргиите стават подобни на танците на индианците в разгара на туристическия сезон, когато те ги изпълняват не заради въодушевлението, а за да порадват група преподаватели по социология, на които им е писнало да си цитират помежду си Дерида… Бобу не просто изобразяват като благородно това, което някога се смята за пагубно … Сексът в създадената от тях литература напомня на колеж и се описва като процес на непрекъснато самоусъвършенстване и разширяване на хоризонти“.
Четете примерите, дадени от Брукс, и на ум идва мисълта: инквизицията не завърши в своето време в борбата с демоните, с обсебването от дявола. Не можем да не сме съгласни с присъдата на Брукс: Бобу „предават най-зверските занятия под сложен сос от наръчници, видео уроци и списания, написани от хора със сериозни академични степени. Днешните маркиз Дьо Садовци дори не мислят за създаване подземни общности. Те не искат да отхвърлят общите норми. Напротив, те са склонни да се присъединят към обществото на нормалните хора, „като превръщат извращенията и отклоненията в ранг на нормата“. В това се проявява особеността на етиката и естетиката, а по-точно на антиетиката и антиестетиката на Новите висши класи.
Социолозите отбелязват, говорейки меко, непретенциозния морал на новата горна и горно-средна класа. Основната позиция на представителите на тази класа е следната: моралът е строго личен въпрос, т.е. никой не може да укорява никого за неморалност, да налага етични норми на другите. Но с естетиката ситуацията е различна: Бобу активно налага своя вкус на другите. Въпреки това, с естетиката при НВК, ситуацията е толкова лоша, колкото и с етиката, а може би още по-лоша. Необуржоазията активно налага върху другите слоеве вкусовете си и свързаната с нея социална дисциплина. Понеже самата необуржоазия в социокултурен план е резултат от синтеза на буржоазията с контракултурата, контракултурният „първородния грях“ води до наличието на прозорец на уязвимост в НВК от страна на вулгарната култура низините. Маркс, пише Брукс, отбелязва, че буржоазията вулгаризира всички идеали, а пък Бобу са способни да идеализират всяка вулгарност.
Всъщност необуржоазията осъществява пълна форма на вулгаризация на културата, когато идеалът става вулгарен; т.е. тук ние се занимаваме не само с изоставянето на класическата наследство на буржоазията и аристокрацията като идеал, не само от неуспеха да създадете свой идеал, но с постулирането на вулгарността в качеството на идеал, както ще видим на субкултурата на низините. Така бохемизацията на буржоазията в епохата на финансиализма я обрича на лумпенизация (в римския смисъл на думата) в областта на културата. Бобу е обратната страна на буржоазията, а обратната страна винаги е по-лоша от предната част, дори и ако използваме определения като „нео“, „хипер“, „супер“ и т.н. Както казва Енгелс, млечните жлези няма да растат върху четката, ако я регистрират в клас бозайници.
В същото време Бобу е несъмнено буржоазен слой, контракултура, погълната от финансовия и корпоративен капитал: „... като възприемат начина на мислене на художниците и активистите, обикновените служители наистина започват да работят по-усилено в полза на компанията. През 60-те години повечето социолози прогнозират, че с повишаване на жизнения стандарт ще работим все по-малко. Но когато работата стане средство за себеизразяване и социална мисия, как може да не се постараем? […]Работодателите осъзнаха, че Бобу ще се подчини, ако му се обясни, че работи за собственото си духовно и интелектуално израстване. С други думи, късният капитализъм поглъща контракултурата и принуждава хипериндивидуализма да работи за себе него. Но поглъщането не значи храносмилане: бохемството отравя вътрешността на капитализма, лишава го от господстващия клас на културната хегемония. Всичко това - да не говорим за факта, че Бобу е най-паразитен слой: той паразитира както и върху бохемството, така и върху буржоазността. Бохемизацията на буржоазията и обуржоазяването на бохемите е краят на капитализма, при това край не като взрив, а като изсвистяване.
Тук не можем да не забравим мисълта за един от героите на романа, Ж.К. Гранже „Лонтано“, смятащ за абсолютно зло "буржоата, които са възприели своята собствена антикултура, погълнали своя враг – революцията. Веднъж той ги приравнява с плъхове, които оцеляват, след като вземат отрова, призована да ги унищожи и сега формират раса, която не може да бъде отровена“. Към тази конкретна отрова - да. Но „противоотровата“, приета от тях, както ще бъде показано по-долу, прави новите представители на горната-средна класа „социални плъхове“ смъртоносно уязвими от другата страна: всяко придобиване води и до загуба.
Брукс и други правилно отбелязват факта, че необуржоазията се стреми да наложи своите вкусове и предпочитания (дори сексуални) в модерна интелектуална обвивка. Това означава ли, че НВК може да бъде описана като високо интелектуална и силно духовна група? В никакъв случай. Интелектуалната сфера се превърна в интелектуален пазар. По подобен начин се осъществява и одухотворяването на пазара. Резултатът е появата на цял слой „творци в сферата на предприемачеството“, „бизнесмени-полу-художници“, „бизнесмени от науката“, „мениджъри на новини"“ и др. Резултатът е деградацията както изкуство, заменено от различни видове инсталации, така и в интелектуалната сфера. Интелектуалците в НВК, пише Брукс, се продават не толкова за пори, колкото масовата затъпяла аудитория. Мястото на творчеството се заема от търсене на пазарна ниша. Мястото на науката, добавям аз, в търсене на грантове. С други думи новият информационен ред за необуржоазията е "омразата към мисълта" (Д. Дюкло). От тук следва, покрай другото и резкият спад в интелектуалното ниво на медиите, загубата на лице, на индивидуалност у много публикации. "Седейки" на английска и френска научна и обществено-политическа информация мога да стана свидетел на това: ако през 1975-1995. беше важно и интересно да прочетеш 50-60 седмични, месечни и тримесечни публикации, но днес и 10-15 са достатъчни. Първо, повечето списания станаха еднакви помежду си. На второ място, интелектуалното ниво от по-голямата част не просто пада, а направо се срина. Разбира се, има няколко великолепни издания, но това са островчета в морето.
Небуржоазната култура също обезобразява такива сфери на интелекта като науката и образованието. Корпоративният контрол, както правилно отбелязва К. Лаш, води до обсебеност от количествените методи и до детеоризация на обществените науки, по същност до тяхното разрушение. Мястото на теорията се заема от набор от идеологически проектирани емпирични модели. И това приема най-ярка и вулгарна форма в политологията, която на практика престава да бъде наука, а изпълнява чисто идеологическа функция. За убиващата реалното образование „болонска система“ това дете на необуржоазните чиновници в науката аз мълча, вече всичко е казано.
В САЩ духът на необуржоазните Бобу-елит е най-добре въплътен в администрацията на Клинтън и самия клан Клинтън. И двете са типичните бейбибумъри с типичната биография на това поколение: през 1960 г. участват в антивоенното движение, меки наркотици, безразборни връзки с лица от двата пола; през 80-те години - политическа кариера, фючърсни сделки. Бобу, разбира се, гласува за демократите. Въпреки това, „политиката“ на НВК е всъщност деполитизация. Тя се проявява по много начини, по-специално, че „в епохата на Бобу“ вътрешнопартийните спорове са много по-ярки от междупартийните ... ключово противоречие днес не е между шейсетте и осемдесетте години, а между тази, които съвместяват ценностите и на двете епохи с тези, които се отказват от подобна комбинация“ Както вече видяхме, продуктът от комбинацията е НВК. Затова и трябва да се говори не само за политическото, а за социалното противопоставяне.
В крайна сметка: най-вероятният вектор на необуржоазията е социалната деградация, както винаги се случва със затворени групи, капитулация пред хода на живота, в крайна сметка пред низините, по отношението на които НВК престават да бъдат творческо малцинство, не просто загубили културна хегемония , а приемаща и имитираща субкултурата на низините. Следващата логична стъпка след бохемизирането на буржоазията е нейната варваризация/опростачване. Може да се каже, че на залеза на капитализма, в неговия час на смъртта, долните части на системата, както и върховете ще си отмъстят на НВК. Наистина този реванш ще прилича на последно пътуване, на безумния бяг на „пияния кораб“ на Артюр Рембо „между бълвоч, жлъчка и винена плюнка"
Както Ч. Мъри посочи, през 2001 г., той преживява голям шок, когато разбира, че НВК и „горносредният клас“ все повече и повече приемат като модел на поведение, мода и вербално изразяване на емоциите това, което е характерно за американските по-ниски класове от по-нисък клас и подкласи, особено на техния черен сегмент. Трябва да добавя, че в това отношение, културното многообразие, както и политическа коректност, която набляга върху правата на сексуалните малцинства и т.н., не само решава класовите задачи на върхушката, но е и едновременен израз и прикритие на вулгаризацията на културата на елитите, загубената от тях собствена културна хегемония (като разпространението на източните антиримски по същността си култове в късната Римска империя).
Активно допринася за тези процеси и Холивуд. Рапън (субкултура на черните престъпни низини), вулгарните певици като Бейонсе и Риана, и други, проникването на неприличния език на страниците, както бляскавите, както и така наречените интелектуални списанията, модата сред момичета от богатите предградия да приличат на проститутки и т.н. - всичко свидетелства за сериозната криза на това малцинство, която по принцип трябва да поставя тон в сферата на културата.
По-добро разбиране на това явление позволява познанието на историята и дейността на такива разнообразни мислители като Тойнби и Грамши.
При Тойнби има понятието „духовна схизма“. Това е ситуацията, при която от живота на творческото малцинство си тръгват добродетелта, стила и целта и настъпва вулгаризация на езика, на маниерите, на поведението и на културата. Класически пример е късен Рим, в който мъжката мода се превръща в имитация на грубостта на варварите, а матроните започват да имитират поведението на жените от по-долните класи, включително и проститутките. Схизмата на душата превръща творческото малцинство в просто доминиращо, лишено от съдържание, а следователно и обречено на социална гибел.
Една от основните понятия на Грамши е културната хегемония. Става дума за доминиране на управляващата класа (при Грамши - буржоазията) в областта на ценностите, идеите, културата. Масова култура, това, което Бжежински нарича „Забавление с цици“, замесена с гол консумеризъм, т.е. потреблението, която е използвана от върхушката на САЩ за завоюване на съзнанието и подсъзнанието на народите от другите страни, а също и на своето население, се върна като бумеранг. Грамши казва на буржоазията: „ще вземем нашите деца“. Под „ние“ той има предвид комунистите като носители на висока култура и морал. На комунистите не им се получава. Получава се у ниските класи.
Имитацията от страна на представителите на голяма част от НВК на културно-психологическите форми на низините означава не само разрушение на законите на достойното поведение, но преди всичко упадък на културно-психологическата увереност на тези върхове сами на себе си. А какво да се очаква, ако новите върхове са отрязани от корена, живеят в лишен от съдържание затворен свят. А затворените системи, повтарям, като правило, деградират и се разлагат. Достатъчно е да се погледне на политическите лидери на Запада за последните 20-25 години. На първо място, те са безлични в сравнение със своите предшественици. За тях могат да се цитират думите на Карел Чапек за саламандрите ( „Те идват като хиляди маски без лица“), и думите на Михаил Булгаков за змиите във „Фаталните яйца“. В допълнение, това е „празният елит“, за когото Мъри - вулгарен елит, загубил културна и психологическа увереност и заемащ форма от деградиращите низини. Резултатът тук може да бъде един - нарастващата социална импотентност на новите върхове и на новите низини. Между тях е приклещена обречената стара „средна класа“, която гласува за Тръмп, виждайки в него своето спасение. Чудно ли е тогава, че е сред бялата „средна класа“ на Америка нарастващата популярност набират десните идеи, идеята за самосегрегация на белите по северозападните щати като Вашингтон, Орегон и Айдахо. Официалните власти ги заклеймяват като нацисти, но това не решава проблема, а по-скоро работи за съзряването на плодовете на гнева и по двете страни на класовите и расовите барикади.
В заключение ще отбележа, че безкултурните нови върхове и низини са един от факторите за много вероятната победа на вторите над първите. Но това няма да бъде победата на трудещите се и изграждането на социализма, както се случва в Русия след Октомврийската революция, а това как поредните варвари за пореден път свалят поредната изгнила отвътре и обезумяла Римска империя. Трябва ли да съжаляваме за това? Едва ли. Не можеш да спасиш някого, който иска да умре. Трябва да се погрижим за друго – за това да не бъдем пометени заедно с този „Рим“, да не потънем заедно с него във въртопа на историята и да не станем жертва на новите варвари, обективни съюзници на които (не е важно по собствена воля, против нея, заради личен интерес, или поради липса на мисъл) е необуржоазията от целия свят, включително и в Русия. Финансиализмът, културното многообразие, политическата коректност, фетишизирането на социалните малцинства – това са конниците на капиталистическия апокалипсис. По-точно ездачът е един – необуржоазията, а това всъщност е нейната маска, под която, както и у толкиновите назгули има само пустота. Изводът мисля, че е ясен. Той се диктува от законите на военното време и правилата на поведение на фронтовата линия.
Превод: Поглед.инфо