/Поглед.инфо/ САЩ излизат от Втората световна война като свръхдържава, хегемон на световната капиталистическа система. Единствено войната успя да реши за Америка редица важни проблеми – и тези, с които не се справя прокламираният Нов курс на Ф. Рузвелт и неговите „нюдийлъри“, и тези, които този курс създава. В частност, именно войната решава проблема с безработицата в САЩ: 17% безработни в края на 30-те години и 4,2% през 1942 г. БВП междувременно се увеличава от 124 на 158 млрд. долара. Към края на 30-те г. американската управляваща класа стои пред избор: или сериозни социални реформи в полза на средните и част от ниските обществени слоеве, или световна война. Класът избира война, нейният резултат е статута на свръхдържава на САЩ и хегемонията им в капиталистическата система.

50-те и 60-те са разцвет, „златен век“ за Америка. Както забелязва Л. Галамбос, автор на книгата „Америка на средна възраст“ (Galambos L. America at Middle Age), именно в това десетилетие страната достига до цветуща зрялост – с всичките нейни постижения, но и със всички проблеми, които се проявяват именно в тази възраст. Проблемът нараства постепенно, първоначално почти незабелязано заради външния блясък на епохата, заради следвоенната еуфория, заради стабилния икономически ръст (средно 3,6% през 50 и 60-те години), ръста на благосъстоянието (БНП на глава от населението нараства от 2342 през 1950 г. до 3555 г. през 1970 г.)

Войната окончателно формира американската система, която Л. Галамбос в противовес с демокрацията нарича триокрация: бизнесът (т.е. частният корпоративен капитал), администрацията (щатската и федералната) и профсъюзите. Бивайки далеч от демокрацията, тази система осигурява небивала стабилност на обществото, още не забравило Великата депресия. Важна стабилизираща роля играят профсъюзите. Да, те са корумпирани, свързани с капитала, властта и гангстерите, но в този момент отразяват силата на американската работническа класа. Последният ръст в хода на индустриализацията се формира окончателно през 30-те и 40-те години , за да може през 50-те и 60-те плодовете да бъдат обрани. Но съдбата не дава нищо завинаги. Именно в края на 60-те години позициите на работническата класа, а заедно с тях и профсъюзите, започват постепенно да отслабват. 70-те години стават криза на триокрацията, нейният демонтаж става въпрос на време. Неслучайно настъплението на администрацията на Рейгън срещу профсъюзите съвпада и с окончателното демонтиране на триокрацията и с влошаване а положението на работниците.

Катализатор на всички тези процеси в значителна степен е войната във Виетнам. Още през 1968 г. основен резултат от нея става бюджетния дефицит, достигнал 25 млрд. долара. През 70-те години дефицитът нараства още повече: между 1970 и 1974 г. той е вече 58,7 млрд. долара – малко повече в сравнение за периода между 60-та и 70-та година. Неслучайно един наблюдател забелязва, че Виетнамската война в известна степен става най-тежкия външнополитически епизод в историята на САЩ през ХХ век, по-тежък от Първата и Втората световна война взети заедно.

Към всичко това се прибавят и политически проблеми: Уотъргейт, приключил с импийчмънта на Никсън и станал последна точка в пълзящия преврат, стартирал с убийството на Кенеди (резултат на преврата става превръщането на САЩ от предимно държава в предимно седалище на транснационалните корпорации), прибавят се разгула на корупцията и много друго. Неслучайно американските историци смятат, че 70-те години са най-лошото в историята на САЩ, на второ място 1870-те, на трето 1920-те.

В известно време Никсън се оказва последният президент на САЩ като предимно държава. На него не му помага неговото легендарно лукавство. Неслучайно го наричат Tricky Dick. „Tricky“ означава „хитър“ и „ловък“, докато „Дик“ е нещо по-интересно.Това умалително на Ричард на американски жаргон значи и „полицай“, и „пенис“

Но тази хитрост не му помага. Както се оказва, Никсън върви срещу времената: гледа на света през държавната призма и говори, че светът трябва да се управлява от пет велики държави, именно когато корпоратокрацията, протоглобокрацията вземат връх над държавномонополитичния сегмент на върхушката на световното (северноатлантическо) капиталистическо общество и пристъпва към създаването на свят с един-единствен хегемон – държава от наддрържавен тип – Глобамерика.

Докато корпоратокрацията се бори с държавата и свързания с нея държавно-монополитичен капитализъм, тя може да разглежда СССР като тактически съюзник, още повече, че СССР е едновременно държава и наддържавна (световна) система в „един флакон“. Но веднага след корпоратокрацията удържа победа над горните етажи на капиталистическата пирамида, принуждавайки ДМК-буржоазията и правителствата към компромис, именно споменатите качества на СССР го правят излишен на бъдещия глобален пир на корпорациите и изправилия се в резултат на победите им финансов капитал.

През 1910-1970 г., за разлика от деветнадесети век, последният отстъпва под натиска на индустриалния и производствен капитал, което оставя своя отпечатък върху формирането на северноатлантическата капиталистическа класа като цяло. През 30-те и 40-те години в САЩ (и в Запада като цяло) се налага система, характеризираща се с две черти: първо, с доминирането на производствения (промишления) капитал върху финансовия (кейнсианското подчиняване на паричните интереси към производствения капитал); на второ място, компромисът на Форд между труда и капитала с активна държавна намеса. Тази система съществува до началото на 70-те години. Постепенно обаче финансовият капитал, особено в британските му кръгове, започва да променя ситуацията. Това е улеснено от отказа на САЩ от златния стандарт и началото на прехода, както по икономически, така и по класови причини, на производството към Третия свят. Този преход, както отбелязва авторът на труд за формирането на северноатлантическата управляваща класа Кис ван дер Пийл, разкъсва териториалното единство на масовото производство и масовото потребление. Това автоматично засилва позициите на финансовия капитал и също така подкопава компромиса между труда и капитала, идващи от Новия курс и ролята на държавата.

Външната политика на финансовите и икономическите промени от началото на 70-те години и желанието на западните лидери да "измъкнат" Америка водят, нека наречем нещата с техните си, до засилването на империалистическото единство. На първо място, това се проявява в свръхзабързаната (февруари - декември 1974 г.) смяна на конкретните лидери на капиталистическите страни. След замяната на Никсън с Форд, Уилсън е беше заменен от Хийт във Великобритания, Жискар д'Естен във Франция с Помпиду, Шмид в Германия с Бранд. Още в средата на декември 1974 г. Форд и Жискар д'Естен се срещат в Мартиника и обсъждат план за съвместни действия на международната сцена. През ноември 1975 г. се провежда знаменитата, повторна за колективния Запад среща в Рамбуйе (Франция), където новите лидери формулират нов дневен ред: финансирането на капитала и координираната офанзива срещу Втория и Третия свят. "Черешката на тортата" е, на първо място слизането на втори план на Нелсън Рокфелер в клана и излизането на преден на ориентирания към финансите Дейвид Рокфелер, на второ място, като глава на Федералния резерв промишленикът Милър е заменен с банкера Уокър от „Банка Чейс-Манхатън“. На трето място поставено лице на Трилатералната комисия става президентът на САЩ.

През 1976 г., годината на двестагодишнината на САЩ (по това време делът в световния брутен вътрешен продукт на САЩ е намалял до 25%, а през 1944 г. е 50%) в Белия дом се заселва странен и както се оказва, не много компетентен тип - Джими Картър. Той е протеже на Трилатералната комисия, а тя от своя страна поставя известния русофоб Бжежински. Той се опитва да играе при Картър същата роля, която при Никсън играе наблюдаващият го от страна на Рокфелерови Кининджър, но се оказва слаб.

Самото създаване през 1973 г. на Трилатералната комисия, трета от която представляват членовете от САЩ, трета от Западна Европа, трета от Япония, е реакция на световния елит към слабостта на Америка, която се нуждае от подпора на равнище свят на капиталистическата система от една страна, и от отслабването на напрежението (почивка) в отношенията със световната социалистическа система, със СССР. Това е именно отдих, т.е. тактически ход. Още преди пристигането на Рейгън в Белия дом трилатералите де факто си провъзгласяват задачата Америка да прихващане историческата инициатива от Съветския съюз да започне класово настъпление, както вътре в капиталистическата система, така и извън нея. Веднага след като корпоратокрацията става на крака, тя (при Рейгън) разгръща фронтално настъпление срещу СССР.

През 80-те и 90-те години в условията на финансиализацията на капитализма банкерите надделяват не само над индустриалния ДMК, но също така и във вътрешнокапиталистическата борба в корпоратокрацията. СССР, особено силен, вече не е толкова нужен, както през 60-те и 70-те години и срещу него е започнато настъпление. Резултат от това може да стане или отслабването на СССР, или разрухата му, но това вече зависи от вътрешносъветската ситуация – властовата, икономическата, идейно-психологическата. Съветското ръководство пропуска американската метаморфоза, за което в крайна сметка си плаща.

Настъплението срещу СССР във външния свят се съпровожда в САЩ с настъпление срещу американската работническа класа, в която вече в течение вече на две десетилетия преминават интересни процеси. Запознаването със социалните изменения от последните 50-60 г. в САЩ ще започнем от ниската половина на американското общество, използвайки отличния статистически материал, събран от Ч. Мъри в книгата му „Състоянието на бяла Америка между 1960 – 2010 г.)

До началото на 60-те години в САЩ бедната и работническата класа се различават ясно. В частност тази позиция е недвусмислено зафиксирана от М. Харингтън в известната му книга „Другата Америка“ (1962 г.). Също така, бедните тогава, за разлика от работниците, нерядко изобщо не се разглеждат като класа. Бедни се смятат тези работници, „проли“, както би казал Оруел, които печелят толкова малко, че не могат да издържат семейство. На американския Юг такива бедняци, независимо дали работят или не, им викат „бял боклук“. През 60-те години, пише Мъри, в Америка започва да се оформя нещо ново – бялата низша класа, която съставя немалка част от населението, което по-рано се смята за работническа класа, но постепенно получава чертите на беднота. Тази група започнат да я наричат все по-често „низша класа“, макар и както преди терминът „низши класи“ също да се използва.

В бялата „низша класа“ от 60-те и 70-те години социолозите отделят две съставни части. Едната е бялата беднота, а другата – най-вече младите представителите на „средната класа“ и в по-малка степен дори „горната средна класа“. Тук е необходимо пояснение. Словосъчетанието „средна класа“ в голяма степен е повече метафора, отколкото строг научен термин. Класовата принадлежност се определя от източника на дохода. При буржоата това са печалбите, при земевладелеца рентата, при работника заплатата, а при лицата със свободни професии (адвокати, учени и художници) хонорарът. Но всички тези различни социални категории се смесват в качеството на представители на „средната класа“. Получава се, че последната се определя не качествено, а количествено, според равнището на дохода, който може за бъде еднакъв и при високоплатения работник, и у професора, особено, ако последния няма университет. Освен това словосъчетанието „средна класа“ се използва на Запад с идеологически цели, за да засенчи класовата реалност, противостоенето между двете класи антагонисти. Затова е правилно да се използва термина среден слой, а „средна класа“ ще употребявам в кавички.

Има и много хора „подивели“ от „средната класа“, възприели контракултурата като начин на мислене и живот, превърнали се в хипита, в социалното дъно. Голяма част от тях останала и на дъното, дори когато към края на 70-те години контракултурното движение изчезва и Системата успешно го превръща в мода. В "низшата класа" има небяла образуваща - негрите, а сега още и латиноамериканците Тук е необходимо да се направи още едно уточнение. Съзнателно, поне по три причини, не използвайте политкоректното понятие "афроамериканец".

Първо, според тази логика белите американци трябва да се наричат "евроамериканци", а индианците, които, както е известно, идват от Сибир, т.е. от Азия - "азиатоамериканци" и така до изтрещяване. Освен това се оказва, че негрите са дискриминирани и „афроамериканството им“ показва непълноценно „американство“.

Второ, терминът „афроамериканец“ представлява нещо като компенсация, извинение (според мен доста неискрено) за вековете експлоатация на черните роби,негрите. Но работата е там, че негрите са експлоатирани от белите американци, а не от европейците и още по-малко от руснаците. Защо ние в Русия трябва заедно с американците да се извиняваме пред негрите? Защо изобщо трябва да следваме чужди схеми? Така ще достигнем и до отказ от новогодишната елха, от думите „мама“ и „тате“, заменяйки ги с „родител 1“ и „родител 2“. Това е „малко прекалено много“ и то вече не „малко“ а определено „прекалено“.

На трето място, всеки опит да се наложи политкоректен новговор трябва да се пресича като опит за налагане на тоталитаризъм. Политкоректният новговор не е нищо друго, освен контрол над мисълта, а следователно управление на съзнанието и подсъзнанието. Това е по-зле от античното и северноамериканското робовладелство. Политкоректността и нейният новговор за измислени да изземат от информационно-смисловото пространство образците, понятията и термините, опасни за върхушката на Системата ( в дадения случай –американската, западната), за да няма населението в езика си определения на цял ред явни реалности – като „експлоатация“, „гнет“, „отчуждение“, за да може жертвите дори и да не могат да формулират своите интереси, своя дневен ред. Не е важно кое малцинство диктува своята форма на политкоректност – важен е принципът: малцинството да диктува волята си на мнозинството. Принципът е напълно класов, именно защо в последните 40 години, когато духовните фактори на производството стават решаващи, буржоазията активно налага политкоректност и субкултурата на малцинствата, призвани да унищожат класовите и национално-държавните форми на идентичност.

Сухо казано: единствено негри, никакви афроамериканци. Освен това самите негри, се наричат помежду си негри. А ето, Агата Кристи, изглежда не може. Книгата ѝ „Десет малки негърчета“ е посмъртно преименуван в „И нищо не остана“. Не си даваме Кристи!

Но да се върнем към „новата нисша класа“ на американското общество и на американските социолози. Става дума преди всичко за тези групи от черното и „бронзовото“ население, което в началото на 80-те години е толкова социално дезорганизирано и дезадаптирано, предпочитайки да живее без да работи, заради което му се лепва термина не на „низша класа“ а на „подкласа“ – класа под ниската. При това границата между тях е нерядко пунктирана и към „подкласата“ основно се отнасят неработещите полупрестъпници и престъпници.

По отношение на морала „новата низша класа“, която започна да се формира именно през щастливите шейсетици, се отделя, както отбелязват редица американски социолози, от традиционните американски ценности (както ще видим по-късно това се случва в значителна степен сред част от „новата висша“ и „горната средна класа“ Става дума за такива ценности като трудолюбието, честността, вярата и разбира се, здравото семейство (оттук и ценността на брака и неработещата жена като съпруга, домакиня и майка като идеал). В началото на 60-те години приоритетът на тези ценности, особено семейството, е ярко изразен. Така през 1962 г. списание „Saturday Evening Post“ публикува допитване на „Галъп“ за отношението на жените към брака и кариерата. На 1813 жени на възраст между 21 до 60 години задават въпроса „Кой е по-щастлив – момиче, станало жена, въртяща домакинството и възпитаваща децата или момиче, заело се с кариера?“ 96% от допитаните се изказват в полза на жената като майка и домакина – при това през 60-те години около 40% от белите жени вече са принудени да работят. Идеалната възраст за влизане в брак за встъпване в брак е 21 според преобладаващия брой жени и едва 18% казват 25 години. Самият брак се смята за естествено състояние на хората.

През 70-те години ситуацията започва да се променя, американците, встъпващи в брак започват да намаляват, а броят на жените, избиращи кариерата, вместо семейството да се увеличава. Качествен скок социолозите забелязват между 1977 и 1981 г. – в тези години броят на неженените/неомъжени достига до почти една трета от бялото население на възраст от 21 до 60 години. Броят на работещите бели жени към 1990 г. се увеличава до 74% , а през 2008 г. това число се снижава до 70% и от тогава е на това равнище. Отчасти всичко това се обяснява с влошаването на икономическата ситуация, заставила жените да ходят да работят, отчасти от разгула на феминизма и отчасти на феномена на модерното „юпи“.

Расте и броят на разводите, както и на децата, родени извън брака, особено в сегмента на небелия долен слой – по-необразован, мнозина от чиито представители предпочитат да живеят на социални помощи дори и когато могат да получат работа. Друг феномен Ч. Мъри и други социолози наричат „Невероятно повишаване на физическите увреждания“. Не става въпрос за физическа неспособност (например инвалидност) за работа, а за друго - за неспособност/невъзможност да се работи по социални и психологически причини. Животът на социални помощи, от една страна, и възможността да се заработва на криминалното или на полукриминалното „поле“ пораждат цял слой хора, чиито не работят вече в течение на 2-3 поколения. Т.е. нетрудовата или антитрудовата гледна точка са формирали устойчив поведенчески тип на равнище социални инстинкти, на сливането на социалното и биологическото в резултат на социалното, политическото и психологическото въздействие върху групата или дори на цялото население в течение на няколко десетилетия. Подкопаването на такива ценности като труда, трудолюбието е тясно свързано с подкопаването на вярата и честността.

Когато моралът се срине, животът в долната част на обществото става борба за оцеляване без правила. Това е блестящо показано от американски социолог Е. Бънфийлд, който на практика ни е непознат. В средата на 50-те години той пише книгата "Морална основа на изостаналото общество". Бънфийлд разследва обществата, които престанали да бъдат селски, но останали аграрни, т.е. разорени селяни, лишени от земя и собствена обществена организация, превърнати в арендатори и земеделски ратаи. Това е селският аналог на градската "ниска класа" на Америка и на други страни. Постселските страни са разположени по периферията и полупериферията на капиталистическия свят. Бънфийлд разследва Сицилия и редица райони на Ирландия и Мексико. Резултатите от своето проучване, той проектира като описание на Монтеградо - измислено градче в провинцията.

Бънфийлд нарича преобладаващото поведение и морал на жителите „аморален фамилиаризъм“ – т.е. установката на максимално увеличаване на краткосрочните материални преимущества на семейството по отношение на другите семейства, в основата е увереността в това, че всички останали се ръководят от аналогичен „морал“. С други думи става дума за тази ситуация, в която хората в борбата за оцеляване се превръщат в нещо като социални плъхове, които се изтласкват един-друг от живота.

През последните 10-15 години, особено след кризата през 2008 г., на Запад започва да се формира нова група на границата между „ниската класа клас“ и „подкласата“ – „Прекариатът“ (от "несигурно" - крехък, случаен, рискован, нямащ под себе си твърда основа, нестабилен). Говорим за голяма група хора, които получават временна работа, понякога за няколко часа на ден и то не всеки ден. Понякога назначаването има за цел да коригира данните за заетостта - в някои страни човек, който е работил поне един ден в месеца, вече не се счита за безработен. „Прекариатите“ , строго погледнато, не работят и не са безработни, те са политикономическия мутант на късния, умиращ капитализъм. Те са хора с случайни доходи, издигнати обаче в системата; в известен смисъл са случайни хора - самото им съществуване за Системата не е необходимо и тяхното съществуване наистина има необяснима лекота или по-скоро нестабилност. „Прекариатите“ съществуват извън социалното време на тази система.

Всъщност различните социални групи встъпват с времето в различни отношения. Това в частност е проявява и в различни форми на грижата (или отсъствието на грижа) за децата. В изследването „Небесният град“, посветен на стандартния град от дълбоката американска провинция, същият Бънфийлд описва принципното различие на тези или онези обществени групи в отношенията им към децата, а следователно и към индивидуалното и групово време като социален фактор. Представителите на „низшата класа“, пише Бънфийлд, изобщо не се грижат за децата, освен това животът им дотолкова не зависи от тях, че за тях дори не може да се каже, че нещо се случва с тях – нещата се случват не с тях, а за тях. Работниците се грижат само за това, как да изхранят децата си (тук си спомням за историята на американския писател Ринг Ларднър "Парче месо" и за тезата на Джордж Оруел, че ако за интелектуалеца социализмът е проблем на теорията, то за работника е въпросът за допълнителната бутилка мляко за детето му). "Средните класи" отиват по-далеч: те се интересуват не само от факта, че детето е сито, но и от неговото образование. Социологът обобщава: "Но само аристокрацията мисли за бъдещето", т.е., става дума за трансформацията на социалния връх на възможностите, които осигуряват и властта, в надиндивидуално време, за изход от рамките на настоящето.

Американските социолози подчертават: говорейки за класи, ние несъзнателно прибягваме към стереотипи и това се отнася особено, ако става дума за „низшите класи“. Външните и по различие представителите им могат не само да се възприемат като социална опасност, но и дори да предизвикват жал и симпатия, но, както пише Мъри, те са фактор от разрушаването на обществото: ако мъжът живее на гърба на родителите си, без да работи и без да се грижи за децата си, като правило извънбрачни – това е натоварване на семейството. Но цял такъв слой хора е вече колосално натоварване на обществото, разяждащ го.

Към казаното от Мъри трябва да се добави: това натоварване е създадено от самото американско общество, живеещо по законите на капиталистическата система. Долният слой има в такава степен фактора на разрушаването ан обществото, както и саморазрушението, злокачествения соцеален тумор, породен от самия обществен организъм.

Какви са размерите на този тумор, каква е числеността на този слой, какво е "паричното тегло" на неговия индивидуален представител? През 2010 г. тези, които не могат да изкарват прехраната си, имат годишен доход от 14,634 долара. Един възрастен човек, който работи 50,5 седмици годишно може да спечели това. В една година, както е известно, има 52 седмици; но какво ще стане, ако трябва да осигури съпруга и поне едно дете? Ясно е, че тази ситуация унищожава, както американския проект, така и американската мечта. Социалната мечта, независимо дали е американска или съветска, е свързана с наличието на две неща: висока цел и самоуважение. Оцеляването на основата на аморална фамилиарност дали е висока цел? Отговорът е очевиден. Що се отнася до самочувствието и уважението, те не се дават, а се печелят. Все повече и повече американци си задават следния въпрос: Могат ли да се уважават хора оттози сегмент наобществото, който се намира на пълната издръжка от правителството. Могат ли да се уважават от другите групи на населението? Могат ли хора, изцяло зависещи от правителството да претендират за същите права и възможности, които имат хората, оцеляващи със собствения си труд и следователно са сравнително независими?

Едно нещо е ясно: че е продукт на разлагането на американското общество в последния половин век, са тези, които се наричат "нови низини" и се превръщат в допълнителен фактор за унищожаването на това общество от долу. Въпреки това, този процес идва от горе, негови агенти, ударна сила, са слоят, който както и новите низини, се формира през 670-те и 80-те години и разцветът на който идва по време на „веселото осемлетие на Клинтън“. Става дума за т.нар. „нова горна гласа“. Възникването на „новите низини“ и „новите върхове“ са две страни на една монета. Още повече, че самото възникване на „новите низини“ и „новата беднота“ е в резултат от формирането на „новите върхове“.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели