/Поглед.инфо/ Не мога да си не си доставя удоволствието да изкоментирам макар и с две думи онези човекоядски размисли, които Светлана Алексиевич сподели в свое успяло да стане знаменателно интервю с журналист за агенциа „Регнум“.
Светлана Алексиевич не казва нищо ново в него, но простодушието, с което изрича неща, които нямат нищо общо нито с човеколюбието, нито с демокрацията, е ненадминато.
Светлана Александровна заслужава да ѝ издигнат паметник, олицетворяващ интелектуалното скудоумие и свирепия антихуманен авторитаризъм на родната либерална мисъл.
Достатъчно е да се изтъкнат две тези пред публиката: за това, че лауреатът на Нобелова награда по литература проявява разбиране към мотивите на убийците на писателя Олес Бузина; че може, и е необходимо, украинският език да се въвежда насилствено, лишавайки руснаците от правото им да ползват родния си език. При това Светлана Александровна счита национализма в Европа и Русия за чудовищни явления, заплашващи да подкопаят основите на цивилизацията.
Христоматийността на това интервю тепърва ще бъде оценявана по достойнство. Същото ни говорят отдавна къде-къде по-напреднали в интелектуално отношение съмишленици на Алексиевич, но рядко някой от тях, с изключение на свръханекдотичния Саша Сотник, си е позволявал така открито да заяви, че руснаците нямат никакви права – даже на живот, какъвто е случаят с Бузина; а народите, които Русия е побеждавала през вековете, нямат проблем да издевателставт над руснаците.
Мнозина писаха, че ако Алексиевич си бе позволила да разсъждава по подобен начин в разговор със западен журналист, то същото това западно общество, пред което тя се кланя, моментално би я подложило на тотален остракизъм.
Впрочем руските либерали, дори да не го разбират, инстинктивно усещат какво бива да се говори на Запад, и какво не. Затова в средите им се случва главозамайваща метаморфоза – те моментално превключват на вълната на своите „изобличаващи“ инструменти, които по същността си са нацистки: за народа, в чийто генетичен код е заложено да бъде роб; за нарушаването на човешките права и ограничаването на гражданските свободи.
Бих искал да обърна внимание на още един момент в интервюто, доколкото, както ми се струва, той остана незабелязан в морето от коментари на шедьовъра, случайно роден от великата беларуска писателка.
Алексиевич казва, че не вижда смисъл да работи в Чечения и не желае да точно сега да се взира в случващото се в Донбас, тъй като вече била изследвала мъката и трагедията на други хора, та да се налага да изучава как точно страдат всички останали.
Нормален човек не би могъл да си представи по-антихристиянско евърдение – та нали личността на Бога и личностите на неговите чада са в центъра на светогледа на християнското вероучение? А това значи, че всяка човешка съдба е неповторима, че всеки се нуждае от помощ и съчувствие, от разбиране за това колко уникална е неговата лична история.
Не, разбира се. Според Алексиевич, може да се групират хора по какъвто и да е ще признак, но няма проблем да се признаят хората от Донбас и правото им да налагат и обосновават „своята правда“ за собствените си беди въз основа на „факта“, че са отломки от зловещия, порочния, проклетия руски свят.
Именно това е имала предвид писателката лауреат на Нобелова награда, просто не е могла да се изрази точно – директно казано, че това според нея, не са хора, а някакво глухо, сляпо, нелепо и мъртво съобщество от човекообразни същества.
Лауреатът на приза на Ленинския комсомол Алексиевич си остава човек с примитивни възгледи, израснал по времето на СССР, към което време дамата принадлежи и до ден днешен. Бездушното деление на хората на такива, които заслужават съчувствие, и други, които отказват да приемат селекционния подход, когато човекът е опакован според класови разпоредби, и му се отказва да бъде приет според качествата и перспективите, които той посочва в даден свой проект.
Тук националността заменя класите, но навикът човешкото общество да се квалифицира механично, остава като стара, но все още действаща монета.
Тази забележителна история има продължение, което не всички знаят.
След като интервюто със Светлана Алексиевич видя бял свят, журналистът Сергей Гуркин, неговият автор, бе уволнен от вестник „Деловой Петербург“, въпреки че именно зам.-главният редактор бе дал разрешение материалът да бъде публикуван в агенция „Регнум“.
Явно поначало водачите на тези хора са били „недооценени“ поради простодушието на Алексиевич. Заради самоизлибичителния порив на Светлана Александровна,която само за миг, прикрива цялата хищна същност на „прогресивните си пориви“.
В крайна сметка решиха да приключат със скандала, като накажат журналиста, който показва себе си като „никой“, като руски либерал „по природа“ – ограничен канибал, който си служи с щампи, отвеждащи към съветските времена.
Превод от руски: Елена Дюлгерова
Взгляд