/Поглед.инфо/ По данни от българските средновековни летописи от Волжска България, описващи на български тюрки събития от най-дълбока древност, виждаме много интересна и непозната досега информация.

Кан Аспарух, основателят на Дунавска България е роден в 634 г. в селището Аспарик, на южния бряг на Джалда (Крим), от което получава името си. Наричан е и Атилкюсе, т.е. "Безбрадият Атила" на името на своя знаменит предшественик Атилле. Аспарух има още много имена и прякори: Аспаръйк, Аспарик, Маджар, Мадай, Батай. Още от детството си блестял със своята енергия, амбиция и твърдост. По жребий като наследство от баща му се падали владенията Ак-Българ (Поволжието) и Бурджан (Предкавказието, Дагестан и Вайнахстан). Но съдбата му предоставя славата да основе Дунавска България. Умира през 701/2 г.

Братът на Курбат (Кубрат), Шамбат завоюва пред 620 г. аварско-българската държава, която била изострила политиката си срещу Българското тарханство и я обявява за свой бейлик (княжество). Нарича я Дулоба (”Номадски стан Дуло”), или Само (от франките, - земите на днешна Южна Полша, Южна Германия, Чехия, Словакия, Австрия, Унгария и Войводина). Пречупеното могъщество на аварите позволило на Курбат да обърне основното си внимание на изток, където Тюркският каганат се тресял от граждански войни. В 629 г. Тюркският каганат се разцепил на две части, Баласангунска (средноазиатска–монголска) и Хазарска (западно-казахстанска) и като се възползвал от това, Курбат незабавно покорил Суварския бейлик и в 630 година провъзгласява отново обединенните части на единното Българско царство Българ, Велика България. Курбат поискал от Шамбат да присъедини Дулоба към Българското тарханство, но той отказал и заради това бил наречен от Курбат с прозвището Кий ("Отцепник"), с чието име е свързана едната от версиите за името на Бащу - Киев, където го настанил през 658 г. след краха на Дулоба.

След прогонването му от франките и аварите, и последвалото връщане на Шамбат в Бащу (Киев) през 658 г., Аспаръйк се сдружил много с него. Кан Кубрат, опасявайки се от тяхното сближаване за сепаратистки прояви, държал малкия си син Аспаръйк в по-отдалеченото владение в Поволжието. След смъртта на Кубрат през 660 г. обаче Аспаръйк и Шамбат бързо се обединили и три години след това започнали междуособна война срещу Бат-Боян, първородният син и наследника на Кубрат по право.

Аспарух предприел настъпление от изток срещу удела (личното владение) на Бат-Боян в Причерноморието и Джалда (Крим), а Шамбат от север, откъм Кий. При тези опасности Бат-Боян сключил съюз с Хазарската орда, според който хазарите получавали част от южнобългарските земи и в замяна на това трябвало да помогнат на българския цар да разбие неговите родственици – метежниците. Хазарите помогнали на Бат-Боян и разбили Аспарух. Аспарух избягал с част от своите българи при чичо си в Киев, а след смъртта на Шамбат в 672 г., оставайки без подкерпа, се примирил и сключил мир с първия хазарски хакан Къйр-Багъйл, ставайки му васал и се сродил с него.

По разказа на емир Ибрахим Мумин (цар на Волжска България през 882-895 г.), в своето географско описание на Хазар, Къйр-Багъйл привел Аспаръйк (Аспарух), който се оженил за неговата приемна дъщеря Химика, от Утиг (Западното Предкавказие) в Халджа (Волжска България), а средният брат Катраг от Буртас (Левият бряг на Средна Волга) в Деберзай (Добруджа). Бат-Баян, на когото Къйр-Багъйл бил много задължен, получил целия Джеремел (Междуречието на Днепър и Дон) и Илат (Северен Дагестан), заради което взел да се нарича и Илат бир („Владетел /бир/ на Илат”)...

По някое време кан-урумът (ромейският император) помолил Къйр-Багъйл да изведе Катраг от Деберзай, като твърдял, че неговите хора нападали урумците (ромеите) и Къйр-Багъйл върнал обратно Катраг в Буртас, а изпратил Аспаръйк и неговите хора в Деберзай. Но Аспаръйк не бил безропотен като Катраг, не случайно го наричали Безбрадия Атилла (Атилкьосе). В замяна на 60 хиляди тихи катрагови буртаси, Аспаръйк отвел в Деберзай 300 хиляди сурови и отчаяни хонски (хунски) или джунгарски българи и жадни за грабежи анчийски българи (анти) от Себер (Северска Украйна), за които да убият 100 врагове, им е все едно да шляпнат комар. Сега чак урумците разбрали що значат истинските грабежи и нападения. Урумците се страхували да искат отстъпки от суровия Къйр-Багъйл, но при управлението на наследилия го скоро след това джабгусир-хакан Колин-Бан, поискали връщането на договора с Атила (от първата половина на V век), по който броят на българите в Деберзай се ограничавал на 20 хиляди воини. От търговията с Урум, Хазар получавали голяма част от своите доходи, поради което Колин-Бан заповядал на Аспаръйк да остави в Онкул (Деснобрежния Дунав, Онгъл) само два тумена (полка, 20 хиляди воини) със семействата им.

През 679-680 година урумците, предполагайки че субата (ордата) на Аспаръйк тръгнала на война срещу разбойниците сарбийци (сърби), провели вероломно нападание на неговата лятна столица, но попаднали в засада на джунгарите и били разгромени. Разгневеният от вероломството на урумците Колин-бан за наказание като урок за урумците заповядал да бъдат завзети Миджан (Мизия), а Казил ("Зона за безопасност") да бъде направена южно от Балкана. През 681 година хазарска армия от 400 хиляди агаджирски (великобългарски, източно европейски) и 100 хиляди аварски българи помогнала на 300 хиляди човека на Аспаръйк да завземат указаните области. Субата (ордата) Атилкусе (между Днестър и Днепър) на Аспаръйк изпратила към Кара-Бурджан 700 уруски кораба. Когато този флот се появил в устието на Сула, то урумските кораби от страх веднага отплавали. Аспаръйк с помощта на корабите прехвърлил своите войски в Деберзай и заповядал на хазарските българи да навлязат в Южен Бирак (Тракия) по морското крайбрежие, където неговите хора повели българите бързо. Аспаръйк се споразумял с почти всички урумски гарнизони, заплашвайки ги с хазарска бизмилостност, без бой да стигне до Истанбул (Константинопол). Само от една крепост стреляли и го ранили, но войниците убили стрелеца и продължили. В Миджан (Мизия) почти нищо не пострадало, обаче в Южен Бирак всичко станало плячка за хазарските войници. Такъв разгром Урум никога не е преживявал... Като получил вестта за пълната победа, Аспаръйк обявил своите земи за Кара-Бурджанско българско царство, което станало ак-андашлък (васал) на Хазар..."

Джанги пише:В младата си държава Кара-Бурджан ("Западна, или Черна България") Аспарух започнал строежи и укрепил търговските пътища. Най-важният път Бурнай юлъ ("Варненския път") води от Саман-Бурджан (гр. Шумен) към град Билишка (Плиска), който също го наричат и Бурханта и Айя-Уба. Всичките тези имена означават едно и също - „Хълм на Чудесното, Светото Знамение”. Първоначано самият Аспарух, основател на този град, го нарекъл Аляуба по арабски, но хората скоро започнали да го наричат по трек-български (български тюрки) „Бурханта” или „Билишка”. Чудесното знамение тук било, че съпругата на Аспарух, Химика, пресякла Сулдан (Дунав) бременна и родила тук сина им Тарвил (Тервел). Раждането на син на ново място се приемало, че властта на преселниците тук ще бъде вечна. Недалеко от Бурханта (Плиска) се намира крепостта Мадар на река Маджар. До нея на една скала е изсечено изображението на Исмаил Аспаръйк (кан Аспарух - Мадарския коник), който построил дървената джамия "Исмаил" във Велики Българ на река Волга и същата такава, но каменна в Билишкая (Плиска)"...

От Бурханта до Банджар (Петрин), основан от Аспарик и наречен в чест на бившето му владение Банджар (Фанагория) в Баджпър (Боспор) е един ден път по Бурнай юлъ на изток. Този град, намиращ се в южния край на живописните Кара-Бурджански хълмове е среден по големина, но процъфтява и е много красив.

Ядрото на кър-чиркесите е съставено от анчийците, особено българско подразделение, появило се в хонско (хунско) време. Мнозинството от анчийците на Аспаръйк завел в Кара Бурджан, но 100 хиляди оставил за охрана на своите Бирмански и Балин-Именски (Волин, Западна Украйна) владения. От тях 60 хиляди се разположили в Балин-Имен, а 40 хиляди в Бирман. Анчийските бии и до 12 век, са най-влиятелните бояри в Балин-Имен (Галич, Волин). А в Бирман урус-българите подчинили анчийците, тръгнали с Аспаръйк от Тамя и Джалда. По този начин при бирманските чиркеси биите са уруси (руснаци), абаите (старейшините) са анчийски българи или просто анчийци (анти), халджийци (обикновени казаци), избягали улчийци (славяни), кара-балинци и улагци. Те имат думата "угра", която при тях означава и "анчиец" и "степен урус-българин", т.е. кър-чиркес. Те наричат ак-българите "бели угра", т.е. "бели българи". Независимо от това, че урусите са подчинили анчийците, те ги уважават и се считат за част от анчийците. Всички бии на кър-чиркесите, без изключение, винаги започват своя разговор така:"Ние, българите от анчийското (или уграйското) племе..." При тях също е прието да се самонаричат "укра-българи" ("степни, конни българи", оттам украинци, бел. авт.). Ак-българите най-често казват на кър-чиркесите "анчийци", а на подчинените на Ак-Българ кър-балинци казват "хинасци" или "кър-българи". Нуждаейки се от съюзници и опитни във военното дело хора, кър-чиркесите често канят най-отчаяните искелски багове ("киевски князе") при себе си на служба в качеството на югурбаи ("наемни командири"). Дрехите на кър-чиркесите по нищо не се различават от дрехите на другите българи, но те говорят както на трек-български (тюрко-български), така и на агилски ("праславянски, старобългарски от Дунавска България") език. Кър-чиркесите в Улаг (Влахия) знаят също и улагски език. При кър-чиркесите е прието да носят богати дрехи на гърба, като бурки, като свидетелство за своето задоволство. Те имат свои закони за мирно и за военно време, за чието нарушение налагат най-жестоки наказания. Ако за кражба хванат халджиец (обикновен кърчиркес), него го хвърлят във вода, а ако е анчиец, то го вързват на стълб или дърво и на всички желаещи им разрешават да го бият със сложен до него бич или тояга дори до смърт. Само урусите са избавени от наказания, при тях крадци никога не е имало. Анчиец, извършил голям подвиг, може да бъде приет в субата (тук съсловието, върхушката) на урусите... Кър-чиркесите на Сула досега често ги наричат угилци, а кър-чиркесите на Инеш-Дар (Днестър) - деберци ("тиверци"), защото точно угилците и деберците са господствали над тамошните анчийци. Това се случило, защото Аспаръйк с целите им племена ги включил в състава на анчийците. При това угилците и деберците доста бързо признали властта на урус-българските кър-чиркеси, защото бирманските уруси предпочели да направят за столица един от своите деберски градове - Бъйрлас (Бъйрлад). По въпросите за вярата повечето кър-чиркеси са съвършено равнодушни, затова сред тях има и мюсюлмани, и кряшени (христиани) и джимъярци (тенгрианци).

Джанги пише: "Килерските ("киликийските" - в Мала Азия) бурджаци започнали да приемат правата вяра (исляма) още при пророка Мохаммад и те му помогнали да разбие джахудите (юдеите) в Къзъл-Имен (Арабия, понякога Йемен)... Когато започнала войната на пророк Мохаммад с джахудите, много бурджаци се присъединили към него. Щом джахудите научили, че срещу тях се сражават българи, те веднага се предали и дали следното обяснение: "В нашите книги се говори за това, че българите-авари, когато излезли от Мамил (Египет), създали от джирските (сирийски) роби армия за защита на Килер (Киликия) от притискащите ги мамилци (събития от ХVІ век пр.н.е.) и че от българските офицери в тази армия произлизат иджамите (библистите), а от редовите войници - джахудите (талмудистите). Затова ние не трябва да се бием с българите - праотци на нашия народ, иначе Бог ще ни накаже със страшно наказание..."

Катраг умрял в Балтавар (Болгар), Бат-Боян в Киев, Казъл-Кубар в Казъл (Охрид), а Лачин в Италия. Аспарух, като почувствал приближаването на смъртта, наредил да го пренесат от Билсага (Плиска) в главното светилище Торна-Уба (Търново), където помолил за прошка духовете на предците си за това, че умира от старост, а не на бойното поле. Преди смъртта си Аспарух, както и Курбат и Катраг и Бат-Боян, казали думите „Няма бог освен Бога” по арабски и по тюркски („Бир Тангра”).

Ак-Българският посланик Джанги Кимаки ал-Булгари (ХІ век) пише: "Тукашните българи в областта Мадара, потомци на маджарите,... ни разказаха също, че Аспаръйк (Аспарух), разстроен от това, че неговите синове не поели пътя на правата вяра (исляма), поискал да бъде погребан в Хазар. Но в края на краищата неговото тяло погребали в Светилището Торна-Уба ("Щъркелово, Жеравното Светилище", Велико Търново), край крепостта Мен."

Главното светилище на България при хан Аспарух е Торна-Уба. След смъртта на Аспарух, редом със светилището е била вдигната крепостта Мен Торна-Уба („Великото Щъркелово /Жеравно/ светилище”) , която наричали просто Мен. Мен на български тюрки означава Велик, Голям. От там като калка се получава днешното наименование на града Велико Търново. По всичко изглежда, че светилището се е намирало на днешния хълм Света гора и той не случайно е наречен така на българско-славянски, а крепостта е на отсрещния хълм Царевец. Българската археология следва да се заеме с издирването гроба на кан Аспарух на хълма Света гора край В. Търново.

Царят на Кара-Бурджан Атилле-Аспаръйк, който управлявал 30 години (672-701) и умрял през първия месец ("алем") в годината Баръйн, имал трима известни сина - най-големият Агай или Абай ("Угай"), средният Айяр или Авар Угил ("Вакил", "Укил") и най-малкия Тарвил. Тарвил царувал при баща си в качеството на съвладетел и после, като самостоятелен владетел 21 години (698-718). Той умрял в седмия месец ("читем")... Негов син бил цар Кермес, царувал 28 години (711-735) и умрял в осмия месец ("шехтем") в годината Джуанъйш, т.е. на "Заека".


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели