/Поглед.инфо/ С ненужна и необмислена реплика Путин едва не занули доброжелателността към себе си, натрупана обилно у българите в последните години – най-вече под влияние на несправедливата и истерична западна путинофобия. Обясненията на Маша Захарова галят ухото, но не задоволяват. Ако питат мене, сравненията на скандала за „македонските земи“ на Путин в Скопие с кадрите на американски дипломати, чинно декламиращи на български пред паметника на Кирил и Методий в София, са катастрофално пиар бедствие за Русия.

Читателите си спомнят, че наскоро бях нарочен от финансирана от САЩ полицействаща българска фондация за „антидемократичен пропагандист“. А бившият журналист от „Свободна Европа“, настоящ пропагандист на партията ДОСТ Константин Мишев ми тегли клеймо „путинист“. И се опита да кандърдисва българите в Ню Йорк „да не си водят децата в българското училище“, в което имам щастието да ги уча всяка неделя, „при учители путинисти“. Дори в плаката на училището за новата учебна година предложих да пишем „Българското училище, в което ДОСТ и Ердоган не биха искали да водите децата си“.

Много се надявам тези редове да стигнат в някаква форма и до съветниците на Путин. В тях повтарям много неща, които неведнъж съм писал, за което моля за извинение, но мисля, че разбирането им, и значи и повтарянето им, е извънредно важно.

Защо българите – без разлика на партиен цвят и филия/фобия – тъй болно се засягаме на тема 24 май?

Защото 24 май е истинският ни национален празник, духовният стожер на нашия етнос. Тук въобще не става дума за политика, газови потоци, ухажване на Гьорге Иванов, уязвяване на клетника Борисов. А за нещо съвсем различно. Трите фактора за възникването на българската народност в IX–X са езикът и писмеността на учениците на Кирил и Методий, властта на българските царе в Първото българско царство и православието. От тях безспорно най-важен е първият – той държал етноса ни жив и при липсата на втория фактор, и при изземването на третия от фанариотите и обръщането му в оръдие за асимилацията ни.

24 май е единственият общонароден български празник, вече и глобален, но стигнал до нас от самото начало на народността ни в IX–X век, възприет и от възрожденците ни в средата на XIX век като шиболет на българското. През Възраждането българите имали ясно съзнание и за голямото общославянско и общочовешко значение на 24 май, но и че то е именно българско национално дело – най-големият ни принос в човешката цивилизация. Големият страх на нашия етнос е асимилацията ни от чужди империи и 24 май е бялата ни магия срещу нея. Македонизмът е ярък символ на тази асимилационна политика, еманация на антибългарското.

Това, което за българите е 24 май, за русите е Денят на победата

 – истинският национален празник на Русия, единственият общонароден празник на русите по цял свят. Той събира в едно трите начала на руския етнос, формирани в Московското велико княжество след Куликовската битка в 1380 г. (да, и под влиянието на монголския улус) – силната, свещена царска власт, съборността – под което Лев Гумильов разбира толерантността на властта и титулния етнос към другоезичните и друговерски народи в царството и съответно тяхната насрещна лоялност, и високата духовност, под което разбирам най-вече огромната важност на публичните ценности (също и неща като родината, вярата, честта, другарството) за отделния човек и готовността му да умре за тях или да претърпи колосални вреди в частните си дела, без да се оплаква.

Огромна грешка правят украинските нацисти, като се опитват да принизят Деня на победата и се надсмиват над Георгиевските лентички („колоради“). Денят на победата не е само задушница за загиналите от Безсмъртния полк, а те са във всяко семейство. А и гордост от великото постижение на руската гордост, инат, издръжливост, храброст, изобретателност, военна хитрост, на руското другарство, социална сплотеност, взаимопомощ и на откритостта към отвъдното и абсурда, и значи, и на руската свобода, и на руския ум и всевъзможни таланти, на руския триумф над надменната Западна Европа.

Под впечатлението от тв кадрите от Безсмъртния полк напоследък взех да чета за първи път „Василий Тьоркин“ от Александър Твардовски, съветски роман в стихове, плебейски „Евгений Онегин“, за живота и мислите на руския войник в Отечествената война. Без грам болшевизъм и патетика, непретенциозно, на места с разтърсващи модерни метафори – чета го по малко – да уляга по-добре. Големият вкоренен страх на руския народ е от жестоките, расово надменни западни завоеватели. Денят на победата е спасението и триумфът над тях. Украинизмът е еманацията на антируското, на предателството, сговорът със западните завоеватели.

Както русите са напълно нетолерантни към хулите срещу Деня на победата и към украинизма, така и българите към закачките за 24 май, азбуката и македонизма. Повече по въпроса за тъждествеността на украинизма и македонизма може да се прочете в коментара ми „Украинизмът е македонизъм на квадрат“ от 2014 г.

Какво означава „македонските земи“?

Като оставим настрана абсурда, че писмеността преминала от македонските земи в украинските, то не означава абсолютно нищо. Путин повтаря остарялата теза, която все още се чува и у нас, че Климент създал кирилицата, или както пише в житието му, изнамерил нови форми за буквите, създадени от мъдрия Кирил. Съвременната археология обаче категорично показа, че „кирилицата“ е възникнала в началото на X век в земите на Преславската книжовна школа, тъй че по-правилно би било азбуката ни да се казва „симеоница“ (мнението не е мое, а на Николай Трубецкой). За българския читател ще е интересна в това отношение излязлата в 2006 г. книга на Флорин Курта (Florin Curta) „Югоизточна Европа в Средновековието, 500–1250 г.“ (Southeastern Europe in the Middle Ages, 500-1250), която обобщава данни и изводи и на много съвременни български автори.

Освен това в IX–X век земите на днешната БЮРМ не се наричали „Македония“. Така се наричали земите около Одрин, а ромейският василевс Василий II Македонянин (т.е. одринец) – нарекъл се и Българоубиец – именувал завладените от него земи на Самуила в Охридско „тема България“. Колкото до гърците, те никога не признали легитимността на името „Македония“ по отношение на БЮРМ. За тях тази област в древността, по време на македонското царство на Филип II и Александър Велики, се наричала „Дардания“. Българите също никога не са наричали тази земя „Македония“, а „Долна България“ или „Долна земя“, а в старо време, части от нея – Кутмичевица, Велика, Драгувития.

Името „Македония“ било произволно наложено на цялата тази обширна и разнородна област през XIX век от Запада, точно както и името „Тракия“, „Византия“ – от немски картограф в XV век – и „Украѝна“ (с ударение по полски, на предпоследната сричка) – от поляците също в XV век или по-късно. Използвайки нежелателния за нас западен термин „Македония“, Путин играе по свирката на Запада. А всъщност тази западна политика на балканизация на Балканите е преди всичко антируска.

Още по-важно за Путин е, че старобългарският книжовен език, всъщност до XI век и в самата България наричан „словѣньскъ“, е оформен най-вече в Преславската школа. Кирил оставил сравнително малко преводи от гръцки на словѣньскъ, само за най-насъщните черковни треби. Голямото мнозинство кирилски текстове от старобългарската книжнина, особено сложните, между които цялата Библия и Шестодневът, са преведени и оригинално съставени в Преславската школа. Там е изкована философската ни терминология – битие, същност, естество, качество, количество. България не само спаси делото на Кирил и Методий от затриване, но го повдигна на качествено нова степен и го разпространи в огромна и за днешно време част от света. Това даде възможност, както подчерта Дмитрий Лихачов, руската средновековна книжнина да тръгне с летящ старт към духовните висоти, които по-късно достигна.

Защо ни е важно всичко това? Първо, защото това е истинското положение на нещата, и второ, защото тогава нашата писменост и език не са дело на „ромейски мисионери“, „дипломати“ или „шпиони“ – според предпочитанията на пишещите, не са донесени от Гърция, Херсонес или Великоморавия, нито пък са създадени в днешна БЮРМ, а са дело на български книжовници на служба при двора на българския владетел в историческата сърцевина на България – днешния Североизток. Най-важното събитие в историята ни е било наше суверенно решение и дело – България тогава била суверенна велика сила. То било отстоявано с майсторско лавиране между чуждите силови центрове. Така че 24 май е празник и на суверенитета ни.

Отразява ли казаното от Путин пред Гьорге Иванов официалната позиция на Русия?

Не. В Русия общонационалното честване на 24 май, Деня на Кирил и Методий и на славянската писменост и култура, е установена държавна традиция. Грандиозният концерт в 2016 г. на Червения площад с хор от две хиляди хористи, който може да се сравни по мащаб и въодушевление само с честването на Деня на победата, обаче не попадна в радара на българските медии. Какво се чества в Русия на 24 май? Московският патриарх Кирил, който обикновено тогава служи литургия с българския патриарх Неофит, каза в словото си на същата дата в 2013 г., цитирано на сайта на Руската патриаршия: „Разпространението на писмеността, просвещението, богослужебните книги и литургичните традиции на територията на историческата Рус е неразделно свързано с братската Българска църква и българския народ, с който винаги сме пазили особено близки и братски отношения. Свидетели на това са храмовете и манастирите на Руската църква, носещи имената на български светци, преди всичко на преподобния Йоан Рилски... Москва дълбоко почита първосветителя на Руската църква Киприян, родом от България...“.

Патриарх Кирил всяка година служи в главния московски храм на Христа Спасителя с представители и на други православни църкви, сред които и пратеник на Цариградския патриарх, наречен в словото му „светейши патриарх Константинополски“, но оказва изключително внимание на българския патриарх и на специалните исторически връзки на България с Русия. Така че за руската страна 24 май е и денят на България. Това е безспорна историческа новост, явно въведена от Путин. Въпреки че руските слависти като Николай Трубецкой и Дмитрий Лихачов винаги са признавали специалното отношение на България и Русия, въпросът за българското културно влияние в Рус беше доскоро замъглен в масовото руско съзнание – кирилицата и славянската книжовност се представяха за дело на византийски монаси, народността на Киприян в руската „Уикипедия“ беше „сръбска или българска“.

Патриарх Кирил не използва в словото термина „църковнославянски“, но в него сам по себе си няма антибългарска крамола – по времето на първото българско културно влияние в Рус народните езици в Преслав и Киев са все още един и същи език, чието самоназвание и на двете места е „словѣньскъ“. Българските автори от IX–X в. ясно разграничават името на езика, „словѣньскъ“, и името на народа и държавата, „български “. Приписката на Тодор Доксов от 906 г. казва: „Тия благочестиви книги... преведе по поръка на нашия български княз Симеон на словѣньск език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414 (906 г.)“. Естествено, високоученият книжовен език на учениците на Кирил и Методий от Преславската школа е бил доста различен от просторечието и на Преслав, и на Киев, та определението „църковен“ тогава е било уместно.

Книжовният език не от македонските земи, а на Преславската и после и на Търновската школа е основата на днешния руски литературен език,

който е много по близък до среднобългарския на Евтимий, отколкото е нашият новобългарски. Новоруският език, кодифициран по времето на Петър Велики от киевски книжовници в съответствие в киевските традиции от XIII в., също е много по-близък и до книжовния език на Киев отпреди монголското нашествие, отколкото е днешната неразбираема за широките украински маси украинска мова.

Едва Пушкин окончателно освободи руския език от „българско робство“, но и до днес в него остават огромен брой българизми, често дублетни с домашни руски думи като гражданин – горожанин, Владимир – Всеволод, Ленинград – Звенигород. От друга страна, много от русизмите в новобългарски са по произход старобългаризми, върнали се в България в ново време през руски.

А днешният македонски език не е преминал през тази облагородяваща процедура, защото е приел сръбски образци и се пише на сръбска пишеща машина с Вук-Караджичевата азбука, която всъщност е днешната македонска писменост.

Тия дни мярнах във Фейсбук и нещо, явно взето от украински сайт, дето се казва, че руският (московски) език бил до еди-кога си не славянски, а угро-фински, и не се казвал „руски“, а после откраднали това име от украинците. Това са пълни глупости. Още веднъж, днешният руски книжовен език е безкрайно по-близък до киевския от XIII век, отколкото е днешната изкуствена укро-мова.

От азбуката към политиката

Разбрахме, че българите – огромното им мнозинство, без разлика на фили, фоби и партийни ориентации – не приемат стожера на своя етнос да става залог на политически игри с потоци. Като осъждат антинационалния режим на ГЕРБ и се надяват Борисов да отговаря за престъпленията си пред съда, мнозинството българи не симпатизират на руския проект „Турски поток“, който е и икономически безсмислен, и поставя България в положението на Украйна и Полша – страни с традиционно антируско поведение. Повече по въпроса съм писал в коментара „За Южен поток и разцентрования ни геостратегически компас“ в края на 2013 г.

Миналата седмица бях разтърсен от отвратителните кадри на пребиването на мирни кюрдски демонстранти пред резиденцията на турския посланик във Вашингтон от турски дипломати, други турски чиновници и цивилни полицаи от охраната на Ердоган. При пълното безхаберие на американските полицаи, явно самите шашнати от ставащото. Тези брутални сцени ни говорят повече за същността на Ердогановия режим, за турската цивилизованост, надеждност като партньор и за стабилността на многонационалната турска държава от триста тома специални проучвания.

Време е президентът Радев да каже, че България няма интерес от транзит на руски газ през турска територия за ЕС. И да го казва и на партньорите си в ЕС.

„Южен поток“ няма финансово и стратегически жизнеспособна алтернатива, докато в Киев има антируски режим.

Време е също Русия да подобри чувствително качеството на дипломатическото и информационното си присъствие в България. Българите гледат RT на английски и отдавна нищо дебилно-хлебарско, нищо в духа на старата царска или съветска пропаганда не е приемливо за тях на български дори от медиите, които носят името „руски“.

Русия трябва да издигне представата за себе си в България поне до равнището на откриването на олимпиадата в Сочи. Българите са над 80% емоционални русофили, но Русия трябва да поработи здраво, за да плени и умовете им. Но от друга страна, както RT вече не се занимава с Русия, а дава реалната картина на Запад и в Третия свят и разобличава фалшивото й изобразяване в западните корпоративни медии, така и руските медии в България може да не говорят за Русия, понеже там няма да са свободни от пропагандни опорни точки, а откровено за слабостите в България и ЕС. Руският пиар в България може би трябва да се предостави главно на руските инвеститори, които да откриват работни места, да изграждат инфраструктура, на руските артисти като Валерий Гергиев.

Иначе... празникът ни за 24 май в училище „Гергана“ в Ню Йорк премина чудесно –

с над два часа училищна програма – стихове, смешни сценки, хорове, танци, художествена гимнастика и музикален театър, с участието и на прекрасните ни гостенчета от детския хор на приятелското ни „Малко българско училище“ в Чикаго, отбелязахме тържествено 70-годишния юбилей на голямата Стефка Евстатиева, чухме в програмата освен многото български и две хубави руски детски песнички от Владимир Шаински, разбира се, в превод на български, едната изпълнена от гостенчетата от Чикаго – и за баланс една нюйоркска пиеса на Глен Милър и една песен от мюзикъла „Матилда“, също на български. Разделихме се с няколко наши деца, сред които две, от трети и първи клас, са руски българчета, които се местят със семейството си в далечна Флорида. Майка им, от Краснодар, ги спря преди време от руското им училище в събота, за да могат да идват на българското в неделя, и то според нея е единственото от Ню Йорк, което ще им липсва във Флорида.

С една дума, страшно вълнуващ празник на децата и семействата, на духа на модерната, просветена българщина. С нежелание се изтръгнах от атмосферата му, за да се занимавам с нещата по-горе.

Сцената трудно побира участниците в традиционния български училищен концерт за 24 май в Ню Йорк