/Поглед.инфо/ В "Манджурският кандидат", шедьовърът на американския режисьор Джон Франкенхаймър, излязъл по екраните през 1962 г., съветски експерти разработват хитра машинация, за да дестабилизират Съединените щати и да доведат до триумфа на комунистическата идеология там. Те отвличат Реймънд Шоу, американски войник, който се бие в Корея и чрез хипноза и наркотици се опитват да го подтикнат да убие американския президент. Само епизодът с лова на вещици при сенатор Маккарти е достатъчен, за да разкрие дълбоката антируска параноя, която бушува тогава в Америка.

Въпреки историческия обрат от края на Студената война безпокойството, свързано Русия, продължава, и времето може да бъде сбъркано с друго. Русия често е представяна като пипаловидна власт, винаги склонна към конспирации срещу уморените и крехки западни демокрации, пише в анализ за френския всекидневник Le Figaro Йоахим Имад, президент на асоциация "Критика на европейския разум". Въпросът за предполагаемите намеси на Москва възниква постоянно и обвиненията за това валят: подкрепа за Доналд Тръмп, принос за победата на Брекзит и възхода на сепаратистките тенденции в Каталуния, намеса във френската президентска кампания в ущърб на Емануел Макрон, и т.н. След публикуването на проучване, проведено от неправителствената организация EU DisinfoLab, дори шума около аферата "Бенала" беше приписан на дигиталния активизъм на Русия и на "проруската сфера", която се стреми изкуствено да раздуе противоречията. Всички подлости, които застигат западните елити и неолибералния ред, биха могли да се окажат в резултат на особено лукави руски маневри.

Не става въпрос за това да бъдеш наивен и да отричаш съществуването на мрежи от руски влияния в Европа или Съединените щати. Това би било още по-абсурдно, защото всички големи сили разчитат на "меката сила", за да защитят жизнените си интереси в чужбина и прибягват до различни процеси за тази цел. Проблемът не е там.

На първо място е фактът, че рефлекторните обвинения срещу Русия често са неоснователни. Способността на Русия да оказва влияние и в по-голяма степен нейната власт, непрекъснато се надценява от западните елити. Те пренебрегват всички ограничения, които тази държава има: военен бюджет, почти десет пъти по-нисък от този на НАТО, демографски спад, недостатъчно диверсифицирана икономика и твърде зависима от въглеводороди и т.н. Русия няма нито империалистическите амбиции, които често й се приписват, нито средствата за осъществяването им. Тя практикува политика на защита на своите интереси в съседство и иска да бъде балансирана сила в сегашния международен ред. По отношение на намесата в чужбина други държави стигат доста по-далече от нея , тъй като смятат, че посоката на това или онова правителство противоречи на техните интереси и не се спират пред нищо, дори и пред международното право. Примерите с нахлуването в Ирак и свалянето на Кадафи в Либия го показаха. Но двойният стандарт е такъв, че западните елити са по-склонни да си затварят очите за някои други страни, отколкото за Русия.

Ако погледнем например последната американска президентска кампания, разумно е да мислим, че Русия е имала интерес Доналд Тръмп да спечели. Планът му да задълбочи и успокои руско-американските отношения драстично контрастира с враждебността на Хилари Клинтън към Москва. Някои руски мрежи със сигурност са работили за победата на републиканския кандидат, но това е оказало инцидентно влияние върху крайния резултат. Няма нищо, което да оправдае политико-медийната тежест, която беше придадена на аферата. Както отбелязва Франсоа -Бернар Юиге, единствената последица от разпространението на предполагаемите "фалшиви новини" антиКлинтън, беше да консолидира в намерението им да гласуват избиратели, които вече са били скъсали с американския естаблишмънт и кандидата на демократите.

В случая с аферата "Бенала" във Франция, реакциите на някои политици, обвиняващи Русия, като дясноцентристката група Act", бяха толкова злобни, че EU DisinfoLab, белгийската НПО, в специално проучване държеше да нюансира първоначалните си констатации и да обясни, че няма доказателства за организирана намеса.

В такива заплетени ситуации стратегията за обвинение на Кремъл за всички злини, които подкопават "либералните демокрации", е изключително опасна. Тази склонност често се стреми чрез използването на мрежа за анализ на реалността много удобно да освободи елитите от греховете им и от въпросите за последиците от политическия им избор през последните години. Брекзит произтича например от много дълбоките проблеми, присъщи на британското общество и на структурата на Европейския съюз: обедняване на средната класа и недоволство от неравенствата, културна несигурност и безредие в лицето на имиграцията, желание за възстановяване на политическата независимост на нация, изградена около суверенитета на парламента и т.н. Да обясняваш всичко това през призмата на руските маневри означава да покажеш смайваща нечестност.

Тази първична русофобия представлява последен основен проблем, тъй като оправдава атаката срещу свободата на словото, която беше силно отслабена във Франция в продължение на четиридесет години. Законопроектът за фалшивите новини например, предвижда в член трети, да се позволи на Висшия съвет по аудиовизуални средства на Франция (CSA) да санкционира, по-специално с отнемането на лицензи, чужди медии, които практикуват "дезинформация". Очевидно е, че тази мярка не е насочена към "Ал -Джазира", а по-скоро към RT и Радио Спутник, т.е. субсидираните от Кремъл медии, с които Еманюел Макрон има личен спор. Френският президент ги обвинява в заговор, който целял да възпрепятства избирането му. По този начин, заради антируска параноя и в името на концепцията за "фалшиви новини" , при изключително мъгляви контури, се атакува система, която позволява демократичен дебат и упражняване на основните свободи. Разногласията по фактите и тяхното тълкуване служат като претекст за местната власт да инкримира един мироглед или да дисквалифицира идеологически противник. Политиката се свежда до борба между лагера на истината, известният "кръг на разума" на Ален Минк и тълпи, манипулирани от Москва и в по-голяма степен от популистите.

Тази последна точка е фундаментална, защото почти систематичната русофобия, която се проявява днес на Запад, и ни казва в какво се е превърнала политиката: манихейска конфронтация между човечеството и неговите врагове. Да се лиши Русия от атрибутите на злото в нейната химически чиста форма означава да се отрече както същността на политиката, така и на факта, че напрежението между доброто и злото се проявява по универсален начин. Вероятно така мисли и руският мислител Александър Солженицин, който най-добре улавя опасностите от този упадък в творбата си "Архипелага Гулаг": "Постепенно разбрах, че разделителната линия между доброто и злото не разделя държави, класи или партии, а пресича сърцето на всеки човек и на цялото човечество ".

Тези, които отричат сложността на света, от искрена загриженост за бъдещето на либерализма в своите общества или от неспособността да понесат факта, че Русия се е възстановила след разпадането на СССР, не служат на демократичния дебат, който твърдят, че обичат. Те го възпрепятстват и по този начин допринасят за по-неясната реалност.

През 1991 г. дипломатическият съветник на Горбачов Георги Арбатов предупреди западняците със следната прогноза: "Ще ви направим най-лошата услуга, ще ви лишим от враг!" Арбатов греши. Руският враг е все още там. Комплотизмът също, но не винаги точно там, където го очакваме.

* Оригиналът е публикуван във Le Figaro, „Bots russes” dans l'affaire Benalla: en finir avec la russophobie pavlovienne, par Joachim Imad,


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели