/Поглед.инфо/ Eдва ли не най-голямата сензация сред заявленията на Владимир Путин стана споменаването на новата крилата ракета. Характеристиките ѝ са наистина уникални – атомна енергийна установка и неограничена далечина на полета. За нейното създаване Русия трябваше да реши един важен технологичен проблем, но в резултат се получи по същността си нов клас оръжие. Как ще се използва то?
Сензационните заявления, направени от президента в ежегодното му послание към Федералното събрание, закономерно предизвика серия от публикации и коментари. Наистина, ако и половината от изброените системи бъдат приети в близко време на въоръжение, това забележимо ще измени военно-стратегическия баланс по света.
Естествено, оценките, изказвани в различните медии носят полярен характер: от нескрито възхищение до злобна истерия. Покрай дежурните възгласи „Ракетите не се мажат на хляб“, много коментари се свеждат до твърдението, че „Това е невъзможно“ с прибавянето „…още повече в Русия“.
„Къде са десетилетията научно проучване и развитие?“, питат ръководителите на малоизвестни институти с празни интернет-страници. От времената на кончината на СССР са преминали близо 30 години. Разбира се, руският отбранително-промишлен комплекс преживява трудни времена, но работата в областта на хиперзвуковите летателни апарати (ХЛА) не е приключвала никога. Желаещите да се убедят в това могат лесно да съставят подбор на съобщенията по темата, използвайки всяка търсачка. Сред тях ще открият за планиращият боен комплекс и за приетите неотдавна на въоръжение противокорабни комплекси ЗК22 „Циркон“ хиперзвукови ракети.
А новината, че на изпитанията дори и серийната ПКР Х-22 на въоръжение в Морската авиация, е достигнала до скорост М>6, е едва ли не на стотина години. Така пускът на ракетите от комплекса „Кинжал“ от носител МиГ-31 не трябва да учудват никого.
Съответно и за това, че безпилотния дълбоководен носител ЯО не е създаден на празно място, може да се съди по наличието на въоръжение в руските ВМФ на суперкавитиращи подводни ракети-торпедо.
Путин заяви, че новите подводни апарати имат скорост на хода, „кратно превъзхождаща скоростта на съвременните подводници и торпеда“. С други думи, проблемът с постиженията на високите подводни скорости е успешно решен още в СССР и тези технологии не са загубени. Освен това на въоръжение на руския ВМФ винаги има свръхсекретни подводници от нестандартни проекти, известни като „дълбоководни атомни станции“. Информацията за това, че в крайна сметка някои от тези кораби действат в програми по изпитване на нестандартна роботизирана подводна техника, се появява постоянно в западните военни издания.
Не трябва да будят почуда и ядрените силови установки (ЯСУ), използването на ударни подводни апарати и баражиращите крилати ракети с голям обсег. Компактните ядрени реактори и атомни източници на захранване винаги са били фирмена „функция“ на съветското и на руското атомно машиностроене. Много от тях отдавна са намерили употреба като енергийни установки на космическите апарати. А ЯСУ за подводници-изтребители от проекта „Лира“ при всичките си недостатъци, действителни и мними, е най-компактната от съдовите енергийни установки на света. И това още преди десетилетия. Значи е логично да се предполага, че оттогава размерите на ЯСУ са намалени, цената снижена, а редица от проблемите – решени.
За един от тези проблеми трябва да се разкаже отделно. Това е отводът на топлината, отделяща се в активната зона на реактора. В космическото пространство въпросът за това не възниква – топлината се излъчва навън с помощта на радиатори. В океана е пълно с охлаждаща течност. Но за въздушните носители – самолетите и крилатите ракети – решението на този проблем е значително по-сложно.
Техническата възможност да се осигури ефективно охлаждане на активната зона чрез продухване с въздушните потоци, несъмнено има. Основното е тънкото изчисляване на скоростта на потока, разхода на въздуха и количеството разсейвана топлина.
Впрочем, това е важно единствено за въздушните атомни двигатели от турбинен или турбореактивен тип. Имено затова и досега не могат да се създадат атомни самолети с ЯСУ. Макар и такива опити нееднократно да се предприемат и в СССР, и в САЩ след 50-те години, необходимостта за извеждането на големите обеми топлина заедно с тежката биозащита за екипажа и съображенията за сигурността на полетите свеждат до нула очевидните преимущества на авиационните атомни двигатели. Последният известен проект за патрулиращ противолодъчен самолет с голяма автономност на базата на Ан-22 „Антей“ се отнася към 70-те години. На борда му е поставен компактен действащ реактор, но към двигателя той не се включва.
Друга работа е атомният пряк въздушно-реактивен двигател (АПВРД). Тук нагретите активни зони и изхвърляният през соплото въздух служат едновременно и като работно тяло и като охлаждащ агент.
АПВРД има редица недостатъци, правещи го малко пригоден за масова установка на самолети с общо и основно военно предназначение. Това е свързано със сложността на регулирането на тягата, а също с това, че ефективността пряко зависи от скоростта на полета. При ниска скорост тази ефективност е много малка. Но за на практика еднорежимни летателни апарати, такива като разузнавателните самолети, междуконтиненталните ударни безпилотни летателни апарати, крилати ракети или многократни блокове за космически ракети, силовата установка от подобен тип е привлекателна възможност. Понеже летателните апарати от изброените типове са фактически еднорежимни или използват няколко продължителни фиксирани режими на тяга, проблемът с управлението на двигателите се опростява донякъде.
Важно е, че безпилотните летателни апарати не се нуждаят от мощна биологическа защита, т.е. теглото на ЯСУ се снижава до значения, приемливи за установката им на сравнително малогабаритен апарат. Теоретичния размер на подобни реактиви може да не бъде по-голям от битова газова бутилка.
Освен това активната зона на реакторите може да бъде изпълнена във вид на модул, да се съхранява и складира отделно, което намалява опасността от радиационно облъчване на персонала. За еднократна крилата ракета са възможни и други технически решения по осигуряването на сигурността на реактора, например като забавител, отстраняващ експлозивния заряд, когато ракетата достигне определена скорост под действието на ускорители за твърдо гориво, което ще доведе до незабавно активиране и загряване на реактора.
Обхватът на подобни системи на практика е неограничен, което значи, че няма нужда и от въздушен старт, т.е. отсъства опасността за облъчване на екипажа на носителя. А количеството на способния на ядрено делене материал на активната зона е сравнително малък и може да се разчете така, че в случая с възръщаемите многократно използвани апарати към края на мисията остатъкът му да бъде на практика сведен до нула. Т.е. опасните радиоактивни „дървета“ ще изгорят до сравнително безвредна „пепел“. Активната зона с неголям размер, съдържаща малко гориво в сравнение, например, с корабните силови установки, също е в полза на компактността на ЯСУ.
Впрочем, съгласно сведенията на западните източници, и американските военни проявяват интерес към ЯСУ за стратегическия безпилотен самолет Global Hawk. Това би им позволило да създадат гъвкава, постоянно действаща система за глобален мониторинг на огромни райони с мащабите на цели театри на военни действия.
Един от проблемите за атомната ракета се заключва в това, че въздухът, преминаващ през активната зона, неизбежно ще се насити с радиоактивни микрочастици от способен на ядрено делене материал. От една страна това е напълно неприемливо от гледана точка на екологията, от друга – наличието на повишена радиоактивност на съпътстващата струя е демаскиращ признак за военния апарат. Въпросът отново опира до създаването на ефективни обменители на топлина от закрит тип, изолиращи работното тяло от активната зона, но при това осигурявайки предаването на достатъчно количество топлина от нея.
Видимо е, че изобретяването и внедряването на такива устройства става важно условие за създаването на уникалните апарати, за които разказа президента на Русия. От открити източници, предполагаемо, е известен дори и индексът на новото изделие – най-вероятно 9М739, а ако това е така, ракетата е преминала най-малко един цикъл полетни изпитания.
Трудно е да се каже как военните ще нарекат новия клас въоръжение. Възможно баражна крилата ракета (БКР). Разбираемо е, че такова въоръжение ще получи невероятна оперативна гъвкавост в съчетание с минимално време за реагиране. Може да си представим няколко интересни сценария за бойната употреба на новите крилати ракети. Например за изолация на района на бойни действия. Групировката ракети ще баражира недалеч от зададения район, в зона, надеждно контролирана от наземни ПВО системи. Бивайки неуязвими от прехващане в района, тези ракети за броени минути ще могат да нанасят удари по приближаващите подкрепления на противника да излизането им на границата за използване, по целеуказване на спътникови или авиационни системи. Може също да си представим действията по корабните групи практически във всеки райони на Световния океан, по блокадата на пристанищата и крайбрежията, действайки против морските комуникации на врага.
В случай на мащабен конфликт с обмен на междуконтинентални балистични ракети в положение на дежурство във въздуха ракетите ще се окажат малко уязвими за ядреното оръжие на противника. Дори и при загуба на наземните пускови установки, те ще могат да „доударят“ противника, нанасяйки му непоправими загуби, действайки като „втора вълна“. В случай на загуба на връзката с командните центрове управлението на подобни крилати ракети може да се извършва с помощта на командни ракети. Освен това баражиращите крилати ракети също представляват интерес в тази роля.
Недооценяването на силите на потенциалния противник е бича на западния свят. Така по време на войната в Испания съветските скоростни бомбардировачи СБ, превъзхождайки по скорост почти всички тогавашни изтребители, се наричат от западните наблюдатели „Мартин-бомбър“, предполагайки, че изделието на Туполев, Архангелски и Петляков е копие на стар американски самолет, имащ по-слаби характеристики.
На 7 декември този подход се връща болезнено за американците: вместо, както се предлага, лоши копия на западните самолети, сглобени от дивите азиатци от бамбукови пръчки и брезент, те се сблъскват в Пърл Хърбър с най-добрите (за момента) на света палубни самолети на Японската империя. Необходими са четири години упорити боеве, две атомни бомби и разгромът на Квантунската армия от Съветския съюз, за да се върне загубеното по време на първите месеци от войната.
Ресурсите на Русия са по-големи от малката островна държава и това е добър повод за руските геополитически опоненти да помислят дълбоко над възможния изход от глобалния конфликт.
Превод: Поглед.инфо