/Поглед.инфо/ Наскоро се натъкнах на чудесен откъс от „Желязната пета“ на Джек Лондон.
Сред смайването, последвало направеното от него разкритие, Ърнест заговори отново:

Вие, десетина от вас, казахте тази вечер, че социализмът не бил възможен. Вие изтъкнахте невъзможното, позволете ми сега да ви посоча неизбежното. Неизбежно е не само това, че ще изчезнете вие, дребните капиталисти; неизбежно е също, че ще изчезнат и едрите капиталисти и тръстовете. Помнете, че вълната на еволюцията никога не се връща назад. Тя върви все напред и напред и прелива от конкуренцията към сдружаването и от малкото сдружение към голямо сдружение, а от голямото сдружение към исполинско сдружение и продължава към социализма, който е най-исполинското сдружение от всички други.

Казвате ми, че съм сънувал. Прекрасно. Аз ще ви изложа математиката на моя сън и още сега, предварително, ви призовавам да ми докажете, че математиката ми не е вярна. Ще ви изложа неизбежността на сгромолясването на капиталистическата система и ще докажа математически защо тя трябва да се сгромоляса. Започвам и имайте търпение, ако отначало ви се стори, че думите ми нямат връзка с въпроса.

Нека преди всичко разгледаме някой определен промишлен процес и всеки път, когато спомена нещо, с което не сте съгласни, моля да ме прекъснете. Да вземем една фабрика за обувки. Тази фабрика купува кожи и прави от нея обувки. Да вземем кожа за сто долара. Тя минава през фабриката и излиза от нея във вид на обувки, които струват, да речем, двеста долара. Какво е станало? Сто долара са били принадени към стойността на кожата. Как са били принадени? Хайде да видим.

Капиталът и трудът са принадили тази стойност от сто долара. Капиталът е набавил фабриката, машините и е платил всички разноски. Трудът е дал труд. С обединените усилия на капитала и труда е била принадена стойността от сто долара. Съгласни ли сте всички дотука?

Около масата закимаха утвърдително.

Трудът и капиталът, след като произведат тези сто долара, пристъпват към подялбата им. Статистиката на тази подялба стига до дробни числа, ето защо за удобство нека вземем приблизителни кръгли, цифри. Капиталът взема петдесет долара като свой дял. Няма да се спираме на дърленето за подялбата. Няма значение колко много се дърлят — било при едно, било при друго разпределение, подялбата, се постига. И забележете, че това, което е вярно за този определен промишлен процес, е вярно за всички промишлени процеси. Прав ли съм?

Пак всички около масата се съгласиха с Ърнест.

Сега да предположим, че след като са получили своите петдесет долара, работниците поискат да си купят с тях обувки. Те биха могли да си купят обувки само за петдесет долара. Това е ясно, нали?

А сега да преминем от този отделен промишлен процес към всичките промишлени процеси в Съединените щати, взети заедно, което включва самата кожа, суровините, превоза, продажбата, всичко. Да приемем, за да си послужим с кръгли цифри, че общото производството на блага в Съединените щати за една година възлиза на четири милиарда долара. В такъв случай работниците са получили за същия период в надници два милиарда долара. Четири милиарда долара са били произведени. Каква част от тези блага могат работниците да си купят? За два милиарда. Сигурен съм, че по това не може да се спори. Всъщност съотношението, което давам, е много умерено. Поради безбройните хитрини на капиталистите работниците не могат да закупят дори и половината от общото производство.

Но да се върна на въпроса. Да речем, че работниците изкупуват блага за два милиарда. Тогава логичното е, че те могат да консумират блага само за два милиарда. Трябва да видим какво става с благата за още два милиарда, които работниците не могат да закупят и консумират.

Работниците не консумират дори своята част за два милиарда — обади се господин Кауълт. — Ако ги консумираха, нямаше да имат спестовни влогове.

Работническите спестовни влогове са само своеобразен резервен фонд, който се консумира толкова бързо, колкото се и натрупва. Това са спестявания за старини, за болест и злополука и за погребални разноски. Спестовният влог е само парче хляб, сложено на полицата, за да бъде изядено на утрешния ден. Не, работниците консумират цялото количество производство, което могат да закупят с надниците си.

Два милиарда остават за капиталистите. Дали те консумират остатъка, след като заплатят разноските? Дали капиталистите консумират напълно припадащите им се блага за два милиарда?

Ърнест спря и зададе въпроса пряко на редица присъствуващи. Те поклатиха глава.

Не знам — откровено си призна един от тях.

А според мен, знаете — продължи Ърнест. — Помислете за миг. Ако капиталистите консумираха своя дял, общата сума на капитала нямаше да нараства. Щеше да остава неизменна. Ако обърнете поглед към икономическата история на Съединените щати, ще видите, че общата сума на капитала непрекъснато се е увеличавала. Следователно капиталистите не консумират своя дял. Спомняте ли си времето, когато Англия притежаваше голяма част от нашите железопътни облигации? С течение на годините ние изкупихме тези облигации. Какво значи това? Че една част от неконсумирания дял на капитала ни е възвърнала тези облигации. Какво показва фактът, че днес капиталистите на Съединените щати притежават стотици и стотици милиони долари в мексикански облигации, руски облигации, италиански облигации, гръцки облигации? Той показва, че тези стотици и стотици милиони са били част от дела на капитала, който капиталът не е консумирал. Нещо повече, от самото начало на капиталистическата система капиталът никога не е консумирал целия си дял.

Сега идваме до най-същественото. В Съединените щати се произвеждат годишно блага за четири милиарда долара. Работниците изкупуват и консумират блага за два милиарда. Капиталистите не консумират останалите два милиарда. Голяма част остава неконсумирана. Какво става с този излишък? Какво може да се направи с него? Работниците не могат да консумират нищо от него, защото вече са похарчили всичките си надници. Капиталът не желае да консумира този излишък, защото, според природата си, вече е консумирал всичко, каквото може. И все пак остава излишъкът. Какво може да се направи с него? Какво се прави с него?

Той се продава в чужбина — обади се господин Кауълт.

Точно така — съгласи се Ърнест. — Поради този излишък възниква нуждата от чужди пазари. Той се продава в чужбина. Налага се да се продава в чужбина. Няма друг начин да се отървем от него. И този неконсумиран излишък, който се продава в чужбина, се превръща в това, което се нарича благоприятен търговски баланс. Съгласни ли сме всички дотука?

Да се разпростирате толкова върху това А—Б—В на търговията е просто загуба на време — каза язвително господин Калвин. — Ние всички го разбираме.

И тъкмо с тези основни положения, на които отделих толкова много внимание, ще ви объркам — отвърна Ърнест. — В това се крие цялата красота на положението. И ще ви объркам с тях още сега. Започвам!

Съединените щати са капиталистическа страна, която е разработила своите източници на доходи. По силата на капиталистическата си промишлена система на нея й остава неконсумиран излишък, от който трябва да се отърве, и тя трябва да се отърве от него в чужбина. Това, което важи за Съединените щати, важи и за всяка друга капиталистическа страна с разработени източници на доходи. Всяка такава страна има излишък от неконсумирани стоки. Не забравяйте, че те са вече търгували една с друга и че тези излишъци остават въпреки това. Работниците във всички тези страни са похарчили надниците си и не могат да закупят нищо от излишъците. Капиталът във всички тези страни е вече консумирал всичко, каквото може да консумира съгласно природата си. И все пак остават излишъците. Въпросните страни не могат да продадат тези излишъци една на друга. Как ще се отърват тогава от тях?

Като ги продадат на страни, изостанали в производството — подхвърли господин Кауълт.

Точно така. Виждате ли, моите разсъждения са толкова ясни и прости, че вие ги доразвивате наум сами. А сега да видим следващия етап. Да предположим, че Съединените щати пласират своя излишък в страна с изостанало производство, както, да кажем, Бразилия. Помнете, че този излишък превишава възможностите на вътрешната търговия — стоки, които са били консумирани от търговията. Какво получават тогава Съединените щати в замяна от Бразилия?

Злато — каза господин Кауълт.

Но на света има само определено количество злато, и то не е чак толкова голямо — възрази Ърнест.

Злато във вид на ценни книжа, облигации и така нататък — поправи се господин Кауълт.

Сега налучкахте — каза Ърнест. — Срещу излишъците си Съединените щати получават от Бразилия облигации и ценни книжа. А какво значи това? То значи, че Съединените щати стават собственици на железници, на фабрики, мини и земи в Бразилия. А пък какво значи това?

Господин Кауълт поразмисли и поклати глава.

Ще ви кажа — продължи Ърнест. — Това значи, че в Бразилия започват да се разработват източниците на блага. А сега следващата точка. Когато Бразилия, управлявана от капиталистическата система, разработи своите източници, самата тя ще има останали неконсумирани излишъци. Ще може ли да пласира тези излишъци в Съединените щати? Не, защото самите Съединени щати имат излишък. Ще могат ли Съединените щати да направят това, което бяха правили преди — да пласират своя излишък в Бразилия? Не, защото сега и Бразилия ще има излишък.

Какво ще стане? И Съединените щати, и Бразилия ще трябва да издирят други страни с неразработени източници, за да им стоварят излишъците си. Но със самия процес на стоварване излишъците източниците на тези страни ще бъдат на свой ред разработени. Скоро те ще имат излишъци и ще търсят други страни, на които да ги стоварят. Сега, господа, следете мисълта ми. Планетата ни има своите граници. На света има само определен брой страни. Какво ще стане, когато всички страни на света, до най-последните и най-малките, се изправят с излишъци в ръце срещу всички други страни с излишъци в техните ръце?

Той млъкна и загледа слушателите си. Недоумението по лицата им беше възхитително. Но по лицата им се четеше и страх. От теоретическите си обобщения Ърнест беше изградил призрак и ги беше накарал да го видят. Те го виждаха в момента, както седяха там, и изпитваха страх пред него.

Ние започнахме с А—Б—В, господин Калвин — подхвана лукаво Ърнест. — Сега аз ви дадох каквото оставаше от азбуката. Тази работа е много проста. В това се крие нейната красота. Вие положително сте стигнали до отговора. Какво ще стане в такъв случай, когато всички страни в света имат неконсумирани излишъци? Какво ще стане тогава с капиталистическата система?

Но господин Калвин само поклати глава с разтревожен вид. Той явно премисляше наново разсъжденията на Ърнест и търсеше в тях някаква грешка.

Нека прегледам с вас накратко цялата работа още веднъж — рече Ърнест. — Ние започнахме с определен промишлен процес, с обувната фабрика. Установихме, че подялбата на съвместно произведената стока, която се извършва там, прилича на подялбата, която става във всички промишлени процеси. Установихме, че работниците могат да закупят с надниците си само определено количество от произведеното и че капиталистите не консумират остатъка на производството. Установихме, че когато работниците консумират всичко, каквото им позволят надниците, и когато капиталистите консумират толкова, колкото искат, псе още остава неконсумиран излишък. И се съгласихме, че този излишък може да се пласира само в чужбина. Съгласихме се също, че стоварването на този излишък на друга страна ще докара до разработването на източниците й за производство и че след кратко време тя ще има неконсумиран излишък. Разпростряхме този процес върху всички страни на планетата, докато всяка страна ще произвежда всяка година и всеки ден неконсумиран излишък, който тя не ще може да пласира в никоя друга страна. А сега ви питам пак: какво ще правим с тези излишъци?

И пак никой не се обади.

Господин Калвин? — попита Ърнест.

Вижда ми се направо невероятно — призна си господин Калвин.

И На ум не ми е идвало такова нещо — каза господин Асмънсен. — И все пак е ясно като бял ден.

Тогава за първи път чух да се тълкува доктрината на Карл Маркс за принадената стойност и Ърнест направи това толкова просто, че и аз останах смаяна и озадачена.

При прочитане ми се появи мисълта: а как е положението днес, в епохата на глобализацията, когато вече няма нови пазари. Тоест няма къде да се пробутват излишните стоки. И гонейки тази еретична мисъл в главата си, достигнах до любопитен извод.

И така, в държавата Русия има Ен търговски организации с различен размер, с различен оборот и брой служители. Структурата на разходите на всяка от тези организации се състои от заплатата на служителите, преизчисляването на доставките и данъците. Всичко, което остава е печалба. През 2017 г. чистата печалба на руските компании е 10,3 трилиона рубли.

Доставчиците имат същата структура на разходите. В крайна сметка, всички тези парични транзакции постъпват под формата на заплати на работниците, на данъци и като печалбите „в джобчето“ на собствениците на бизнеса

Но държавата не бута получените средства в буркани, а ги влага в пенсионерите, в получаващите средства, а също така в търговските организации, например в доставчиците на въоръжение или училищни пособия.

Така, опростявайки всички парични взаимоотношения, ние достигаме към тази мисъл, като на Джек Лондон, парите ще бъдат поделени между простите хора (заплати и пенсии) и бизнесмените (печалба). Разбира се, това не може да излезе от устата ми тъй изящно. Но въпреки това. Значи, и ние имаме изведена от оборота някаква сума. И за хората остават по-малко пари, отколкото е стойността на произведените стоки.

Като следствие част от стоките трябва да остане непотребна. Затова трябва да се снижат обемите на производство със закриване на фабрики, уволнения. Класическа криза на свръхпроизводството.

Но това не се случва. Не се случва именно, защото въведените от бизнесмените от системата пари някой ги поставя обратно (добра аналогия е смазката в двигателя).

И кой у нас е алтруист и в същото време има достатъчно възможности да „долива“ кинти в икономиката?

Както вече разбрахте, това е държавата.

Не сте ли се замисляли защо имаме постоянен бюджетен дефицит? През 2017 г. в размер на 1,33 трилиона рубли, през 2016 г. 2,96 трилиона, през 2015 – 1,96 трилиона. Който ми се изхили, че министрите не могат да планират и че те имат проблеми с кредитите, да ми се маха от главата. Някой ще го каже, че държавата така се грижи за налога, че данъците катастрофално не стигат, но властите по вълшебен начин увеличават бюджетните разходи с няколко трилиончета.

И едните, и другите бъркат. Постоянният бюджетен дефицит и механизмите за неговото финансиране просто „доливат“ парите в икономиката. Чисто техническо нещо.

Не, със сигурност е добре, че такова добавяне на пари става чрез изплащане на пенсии и закупуване на крилати ракети. Но това е второстепенна, неосновна функция на това явление.

Сега правя основното заключение, за което започнах да пиша този опус. Бизнесмените, включително гръбнакът на тази общност - олигарсите, извличат част от печалбите от икономиката. Как го правят - купуват недвижими имоти в чужбина или ги пазят по сметки, това не е толкова важно. Важното в този случай е, че тези пари са „стерилизирани“ за руската икономика. Държавата е принудена да добавя към паричната маса, за да може всички стоки и услуги, произведени в Русия да са потребни. Стоките и услугите се използват, а къде отива печалбата? Правило – при олигарсите.

И така , държавата всъщност заплати 1,33 трилиона рубли през 2017 г. за олигарсите. Добре ли е това или зле? Бих казал неизбежно. Това е данък, за да може икономиката да работи и да плаща между основните печеливши – собствениците на едрия бизнес.

Превод: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели