/Поглед.инфо/ През 1991 г. когато убиха Съветския съюз, забили му нож в гърба и убийците обираха покойника, шареха по джоба му, търсеха портмонето, разоряваха заводите, рушаха армията и културата, раздаваха територии, в страната поканиха хиляди умни и внимателни чужденци и те лишиха народа от музика, литература, чувство за красота и справедливост. Това ме ужасяваше и ми подкосяваше краката.
Но най-страшното бе, че предизвиквайки победилия елцинизъм, се оказах съвършено сам – без приятели, без сподвижници, безпомощно боцках с малкото си и крехко копие зловещото чудовище. Всичко, което доскоро съставяше светлината и мощта на съветската държава, всичко намаля, сви се, изпари се. Струваше ми се, че след чертата 1991 г. не можеше да се намери никой, който да срази дракона. Прославените маршали, ръководили могъщата армия на Съветския съюз, страхливо се скриха в своите „райски групи”, заровиха се в топлата гнилоч и на всички призиви да защитят убиваната армия те бягаха и се криха жалко. Държавната сигурност, ловяща някога дисиденти, намираща ги по едва уловимата съветска душица, тази държавна сигурност в лицето на своите висши чиновници се втурна към банките, към капиталистическите корпорации. Чекистите станаха съветници за банкерите, оглавиха техните аналитически центрове и служби за сигурност, станаха основната опора на новия човекояден режим. Комунистическата партия… Колко бяха тези партийни школи, отдели за агитация и пропаганда, тези проповедници на ленинизма, грижещи се за стерилността на обществената мисъл! Къде са? Те изчезнаха като мухи при първото подухване на студа. Най-важните от тях оставиха постовете секретари на ЦК и станаха губернатори, кметове, преминаха към новата партия на властта. Комсомолците, които се сражаваха на гражданската война, изтърпяваха изтезанията на фашистите, строиха великия БАМ, разораваха целината, това младо племе, надеждата на съветската държава, се изпариха като дим. А най-наперените, шумни, деятелни завладяха недрата, заводите, заеха почетни постове в администрацията и сега, когато нова Русия празнува комсомолски юбилеи, те се събират: величествени и пищни велможи, собственици на компании, корпорации, покрити с диаманти, със скъпи швейцарски часовници и пият шампанско за Комсомола, за своята бойна младост.
Червените директори, управлявали великите съветски заводи, могъщите незабравими стълбове на съветската индустриална мощ… Едни от тях мигновено станаха собственици на приватизираните предприятия, разпродадоха драгоценните запаси метали, оборудване, превърнаха миналото производство в жалки руини. Другите решиха да слугуват на новата власт, отстъпиха места на млади и безсъвестни мениджъри. Пресата, телевизията, радиото: краснознаменни, социалистически, съветски, критикуващи Америка – обърнаха своите кинескопи и микрофони, започнаха да стрелят по всичко съветско, притискаха всичко съветско в най-отдалечените ъгли, безжалостно се разправяха с него. Дипломатите започнаха да обслужват националните интереси на Америка. Интернационалистите станаха злобни националисти. Певците, на естрадата прославящи революцията и победата, започнаха да изпълняват пошли шансони в нощните клубове за наслада на пияните буржоа. Това бе време на чудовищно и пълно предателство. Целият съветски елит извърши непростим грях – предателството на своя благодетел: Съветският съюз и Партията. Това клеймо на предателството не се изтри от челата им с годините, а само се покри с патината на лицемерието, страха от неизбежното възмездие.
Това бе моят ужас от 1991 г. – ужасът на поваления от предателство. Едва след това се появиха няколко честни генерали – такива като Алберт Макашов. Няколко народни вожда – като незабравимия Анпилов. Няколко млади блюстителни политици като Бабурин и Алкснис. През 1993 г. на барикадите край Дома на Съветите, под изстрелите на танковете, те изкупиха колективния грях на предателството.
Днес, преминал огромен жизнен път, наблюдавайки възраждането на новата Руска държава, съдействайки за възхода му с всичките си слаби сили, аз със страх очаквам кога тинята на предателството ще изплува от дълбините и кога днешният елит ще предаде Русия, както някога предава Съветския съюз.
Най-страшното е, че предателите се разминаха от Афганистанската война. Армията започваше поход към една държава, която повика войниците в бой за Родината, награждаваше героите с ордени и звезди. А походът завърши в друга държава, оглавена от предатели и 40-армия бе подложена на осквернение. Излязох от Афганистан с танков полк, който премина в Съюза през Херат, Тарагунди и нататък, чак до Кушки. Танковете, трополейки по бетона, обръщаха оръдията на различни страни и пълзяха по върховете. Ние приближавахме границата и ми се струваше, че сега президентът ще прегърне измъчените от лишения и рани войници и командири, ще целуне опушеното знаме на полка. Но президент нямаше. Армията се посрещна, както се посрещат предалите се в плен: прибраха ѝ оръжието, лишиха я от слава. Дрен държавата, събудило се, завръща на „афганците” изминалата им слава и чест: и на живите, и на тези, които бяха отнесени от времето.
Ние ще се срещнем с тези, които помним в Кандахар и Джелалабад, Хардез и Хост, Кундуз и Фейзабад. Ние ще пием за здраве и за бог да прости, ще чукнем трети тост. И може би, опити, с прегракнали гласове, ще изпеем няколко песни от Афганистан. Но това е малко. Нека по Червения площад мине парад на „афгансците”. Нека президентът приеме този парад и отдаде чест и слава на войниците от афганистанския поход.
/Рус.ез./
Я верю, что когда придет пора,
Когда оставят Родину невзгоды,
Грядёт на Красной площади парад
Седых солдат афганского похода.
Пусть перед строем, отдающим честь,
Протащат ржавый корпус "бэтээра",
Его огнем изрезанную жесть,
Подорванную на камнях Панджшера.
Пусть караул торжественно замрет,
Пускай приспустит боевые стяги,
Когда ввезут на площадь вертолет,
С дырявым баком, без винтов и тяги.
Пусть затуманится Кремля прекрасный лик,
Когда тягач с трудом ввезет на площадь
На ободах сожженный "наливник".
Пусть флага алый шелк над ним полощет.
И пусть еще помедлят танков лязги,
Пускай замрут войска недвижным строем.
Покатят инвалидные коляски,
И в них — безрукие, безногие герои.
Тогда полки пройдут священным маршем.
Им честь отдаст с высокого гранита
Моей страны победоносный маршал.
Крест золотой. Звезда из лазурита.
Превод: В.Сергеев