/Поглед.инфо/ Против обединената мощ на Русия и Китай Америка няма победна стратегия.

Интервю на руския в. Завтра (Утре) с Джон Рос – британски икономист, действителен член на Чунянския институт за финансови изследвания при Народния университет на Китай

Завтра: Г-н Рос, първи въпрос: как оценявате неотдавна започналата търговска война между САЩ и Китай?

Джон Рос: Мисля, че тази война няма да донесе полза на САЩ и едва ли по някакъв начин ще навреди реално на Китай. Става въпрос, че увеличението на митническите тарифи за китайските стоки удря по самите САЩ: в редица производствени вериги, които формално принадлежат на американски компании, са вградени китайски стоки или суровини, попадащи под санкциите. В резултат от действията на администрацията на Тръмп ще се получи по-скоро не подобрение на конкурентната среда, а ръст на вътрешните американска цени. Именно против такъв сценарий Националната асоциация на индустриалците на САЩ предупреждаваше Доналд Тръмп, като предлагаше във взаимоотношенията с Китай да се търси ново търговско споразумение, а не да се върви по пътя на банална конфронтация. По същия негативен начин на действията на Белия дом, най-вероятно, ще реагират и американските фермери, които разбират, че ответните мерки на Китай ще бъдат насочени към тях. Например, Китай може просто да разруши американския пазар на соя, на който той беше основен купувач през последните години, което ще предизвика масови фалити в отрасъла. А и разбира се,моментът за начало на търговска война като цяло е избран много неудачно: икономиката на САЩ така и не се е възстановила от продължаващата световна криза, а търговският конфликт с Китай може да има и обратен резултат: вместо оживление на националната икономика, САЩ могат да потънат в още по-продължителна стагнация.

Завтра: А какво е Вашето общо впечатление от сегашните тенденции в развитието на световната икономика и съпровождащите ги политически процеси?

Джон Рос: Отначало бих желал ясно да разгранича два процеса, които днес наблюдаваме в световната икономика. Първият от тях е обичайният бизнес цикъл или цикъл на инвестиции и потребление, който е добре проучен и определя текущата динамика на „неголямо подобрение”, обективно съществуващо в световната икономика. Вторият процес, който засега не е изследван докрай и с който световната икономика се сблъска за пръв път, е това, което наричам „Голяма стагнация”: ситуация, в която ръстът на водещите западни икономики така и не се е върнал към нивата, които бяха характерни за тях преди кризата от 2008 г. и като цяло, за цялата най-нова икономическа история на 20 век.

Терминът „Голяма стагнация” подхожда за описание на днешната ситуация в страните от „Голямата седморка” и в по-широк план – във всички страни от ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие, често наричани „развити западни страни”). За разлика от класическата Голяма депресия, която започна в 1929 г., Голямата стагнация има съвсем друга динамика. По време на Голямата депресия икономиката на западните страни навлезе много рязко в дълбока криза, но и толкова бързо се измъкна от нея. Достатъчно е да се спомене, че само десет години след „черния четвъртък” на 24 октомври 1929 г. западните страни не само преодоляха спада, но и осигуриха ръст на своите икономики от 17%.

А ето че след финансовата криза от 2007-8 г. работите тръгнаха по съвсем друг начин. Вместо рязък спад и бързо възстановяване на икономиките на водещите страни, ние станахме свидетели на десетгодишен период на „нулев ръст”, през който икономиките на западните страни успяха да добавят към нивото от 2007 г. само 11% на съвкупния ръст – около 1% годишно, в границите на грешки на оценката на инфлацията и на статистически неточности.

Оттук, впрочем, следва и разликата в протичането на политическите кризи, съпровождащи Голямата депресия от 1930-те години и Голямата стагнация от 2010-те. В 20 век всички политически процеси и промени протекоха много бързо: в 1931 г. вече започна кървавата японско-китайска война, в 1933 г. на власт в Германия дойде Хитлер, а към 1939 г., десет години след „черния четвъртък”, светът пропадна в пропастта на Втората световна война.

От друга страна, сегашните политически кризи – близкоизточната, „десният завой” в Европа, Брекзит или неочакваният избор на Тръмп за президент на САЩ – изглеждат като бледа сянка на сътресенията, които застигнаха света след Голямата депресия.

Засега светът се наслаждава на неголямо подобрение на икономиката, което е свързано с обичайното оживление в поредния стадий на класическия бизнес цикъл, обаче това не е повече от поредното затишие пред буря. Този „книжен” ръст не трябва да ни заблуждава. Например, в 2016 г. икономиката на САЩ се увеличи с 1,5%, но за същата година, американското население се увеличи с 1,4%! А това означава, че обикновените хора даже в САЩ съвсем не са започнали да живеят по-добре, а в най-добрия случай – са останали на същото ниво. При това голяма част от „важните неща”: образование, здравеопазване, даже храненето – в САЩ поскъпнаха съвсем не пропорционално на ръста на БВП.

Завтра: А по какъв начин Голямата стагнация влияе на другите страни, които не са членове на ОИСР? Например Русия и Китай?

Джон Рос: Тук трябва да се подчертае, че и руският и китайският модел на развитие в 1990-2000 г. бяха експортно-ориентирани. Тези модели позволяваха и на Китай, и на Русия да растат даже по-бързо от западните страни. Но в ситуацията на световна криза и Голяма стагнация този подход престана да действа: развитите страни престанаха да бъдат бездънен пазар или източник на капитал за останалия свят. В тази ситуация всяка страна започна да търси свой изход от трудностите в световната икономика.

За Китай такъв изход стана преходът към национално-ориентиран модел. Разбирайки, че не е възможно едновременно да превключи от огромното глобално търсене, за сметка на което Китай живееше, на вътрешно потребление, китайското ръководство приложи една очевидна икономическа хитрост: веднага след кризата 2007-2008 г. Китай насочи огромни инвестиции в инфраструктурата и в модернизацията на собствената си икономика. Днес около 40% от китайския БВП отива за инфраструктура, което, даже като се отчита неизбежната амортизация и замяната на основните средства, води към удивителна цифра – около 20% от инвестициите в БВП. Условно казано, за десетгодишния период на Великата стагнация китайската икономика се е обновила напълно два пъти! За сравнение, нивото на чистите инвестиции в икономиката на САЩ в същото време бяха само 3,5% от американския БВП.

Разбира се, безкрайни инвестиции само в пътища, фабрики или пристанища са невъзможни даже за Китай, поради което през последните години китайското ръководство разработи втори подход, допълващ първия – постепенно издигане на стандартите на вътрешно потребление, преход към икономика на „високи доходи и потребление”, наричана с самия Китай подход на „новата социална норма”. В рамките на тази концепция още през следващите пет години, към 2022-23 г., Китай трябва да излезе по доход на глава от населението (и като следствие – по ниво на потребление) на едно ниво с Полша, Унгария, или Русия – страни, традиционно смятани в последно време за „нисък стандарт” в световната икономика на потреблението.

Независимо от това, тази задача съвсем не е толкова проста, колкото може да изглежда на пръв поглед. Първо, за Китай това ще означава увеличение на БВП с още 1,5-2 пъти и второ, за световната икономика такава промяна ще бъде направо радикална. Сегашното население на „страните от колективния Запад” (ОИСР) съставя около 16% от световното. А населението на днешен Китай – още 18%! Тоест, за изпълнение на задачите, поставени пред китайската икономика, човечеството трябва да „придобие” още една планета като нашата – и за този толкова амбициозен китайски план има напълно достатъчни ресурси. Може да се каже, че човечеството никога преди не се е изправяло пред потресения от такъв мащаб.

Завтра: Но как ще се отнася сегашният световен хегемон САЩ, на такъв планиран и неизбежен напредък на Китай? Нали логично погледнато може да се каже, че техните интереси неизбежно ще влязат в противоречие и ще предизвикат стълкновение?

Джон Рос: Проблемът на САЩ в настоящия момент се състои в това, че вече половин век те се намират в състояние на угасване и практическо напускане на ролята на световен хегемон. В голяма степен обяснението е, че в продължение на цялата втора половина на 20 век и първите десетилетия на 21 век САЩ достатъчно успешно разрушаваха стратегическите замисли и „потискаха” своите цивилизационни противници – Германия в 1960-те, Япония в 1970-те, след това СССР в периода неговата криза в 1980-те и новата Русия в 1990-те.

Обаче основният проблем на САЩ не е в техните конкуренти, а в обективната слабост на американската икономика. „Златният век” на Америка се случи в 1940-1950 г., когато американската икономика беше водеща практически по всички параметри – ниво на натрупване, инвестиции, технологии и наука. Но оттогава „американската звезда” започна да клони към хоризонта – и към началото на 2000-те години този процес стана съвършено очевиден. Разбира се, роля изигра и това, че САЩ не успяха в геополитическата игра на изтласкване на Китай: китайците успяха да блокират практически всички планове на САЩ, насочени против тях и да си осигурят собствена „зона на комфорт”. Затова САЩ сега имат само две принципни възможности: или да се съгласят със своето бавно угасване и да преминат към ролята на „младши партньор”, или да започнат някаква геополитическа авантюра, в която те по-скоро ще трябва да действат сами, на свой страх и риск.

Особено нагледно това се вижда в ситуацията около самия Китай. В момента САЩ могат само да демонстрират флага си в Южнокитайско море, докато всички други съпределни страни, които до неотдавна бяха едва ли не враждебни към Китай, сега предпочитат да водят неутрална, дори прокитайска политика. Виетнам, Филипините, Индонезия – всички те виждат в Китай съюзник, а не враг. Такава ситуация се очертава на Корейския полуостров, в Средна Азия, а на север сигурността на Китай е обезпечена от стратегическия съюз с Русия.

Завтра: При подобни сценарии САЩ ще се опитват ли да нарушат руско-китайския съюз?

Джон Рос: Безусловно, руско-китайският съюз винаги се е възприемал и възприема в САЩ като „пряка и явна заплаха”. Това е свързано отново не с намерения или декларации, а с възможности. Китай днес е една от най-бързо развиващите се световни икономики и с една от най-ефективните дипломации в мирно време; но неговата слабост е военното строителство. Русия може би не е най-добрият пример за „икономическо чудо (по-скоро обратното), но Русия е много силна във военен и политически план. Достатъчно е да се види с каква лекота тя постигна желания резултат в Сирия, използвайки уникално съчетание на военна сила и „дипломация на войната”, която мисля, че в бъдеще ще изучават във всички военни академии. Втори факт – независимо от западните санкции, броят на „приятелите на Русия” в Източна Европа и в света само расте.

Против такъв тандем САЩ няма какво да противопоставят, тъй като световната търговска война неизбежно ще доведе до конфронтация с Китай, а световната „гореща” война веднага бързо ще се прерасне във взаимна размяна на термоядрени удари и унищожаване на цялата цивилизация. Затова засега виждаме от страна на САЩ по-скоро малки провокации и убождания срещу Русия и Китай, отколкото мащабна конфронтация. По-скоро съм склонен да приема сценария, в който САЩ няма да тръгнат към геополитически рискове и ескалация, а ще предпочетат да живеят в тази Голяма стагнация, с която започнахме нашия разговор.

Превод: Поглед.инфо