/Поглед.инфо/ Сред „просветената“ част от обществото е прието да се присмиват над думите, че джазът, буги-бугито, рокът и другите видове популярна музика са използвани от САЩ като идеологическо оръжие. Но умните, за разлика от „просветените“ се смеят последни: Държавният департамент на САЩ призна джаза за антисъветско оръжие. И той е наистина хитър капан от страна на американците.

Фразата „Днес свириш джаз, а утре родината ще продадеш“ и до момента се привежда като пример за непреходния идиотизъм на съветските идеологически органи.

Както се изясни 30 години след края на Първата студена война и четири години след новото рязко охлаждане на отношенията между Запада и Русия, джазът все пак е бил инструмент на противостоенето.

В музея на държавния департамент на САЩ се появи изложба, посветена на „джазовата дипломация“ на Вашингтон в годините на Студената война. Както съобщи представителят на музея Алисън Ман, тя е посветена на „няколко афроамерикански музиканти, участващи в тези дипломатически усилия в годините на Студената война“. „Участниците в „джазовата дипломация“ се отправяха към страните от съветския блок. Това бе кампания джазът да се използва като противодействие на съветската пропаганда“, допълни тя.

В „джазовата дипломация“ участват и популярни музиканти като Луис Армстронг. Тя е насочена не само към СССР, но и към други страни, които тогава избират между капиталистическата и комунистическата системи. Един от експонатите на изложбата е, по думите на Ман, „много известна снимка на Армстронг, качил се на камила по време на посещението му в Египет“.

Както пише Шарл Бодлер (и както е повторено от героя на Кевин Спейси във филма „Обичайните заподозрени“) „най-големият номер на дявола е, че ни убеди, че не съществува“. Държавният департамент не само, че използва, но и развива творчески този номер.

Версията, че западната поп-култура е насочена срещу „съветската пропаганда“, не само, че се опровергаваше, но и се превръщаше в нещо смешно и маргинално като вярата в зелените човечета и в плоската земя.

Помни се как 12 години назад руските либерали се смееха над „шпионския камък“ с чиято помощ британските „Джеймс Бондовци“ предаваха информация от Москва. Какви ли не карикатури не рисуваха и какви ли не фейлетони не писаха за Аркадий Мамонтов, в чието предаване бе разказано за камъните. Докато в един прекрасен ден Великобритания не призна, че камъни наистина е имало.

Те се присмиваха и над тези, които смятаха западната музика като оръжие на контрапропагандата - изглежда отново напразно.

Това означава ли, че, ако „заглушителите“ бяха работили по-добре, а пристигащите от чужбина бяха по-щателно проверявани, СССР щеше да съществува и до днес? Разбира се, че не. Забраните и ограниченията не работят в отсъствието на достойна алтернатива. В това се заключва обективната беда на Съветския съюз: критикувайки „потребителското общество“ той не е в състояние да предложи на своите граждани високо жизнено равнище. Критикувайки „враждебната“ музика, не успа да изработи конкурентоспособна алтернатива, както в анекдота за песента „Валенки“.

Забраненият плод е винаги сладък, затова и всичко западно в СССР се струва много по-качествено от отечественото. Необходим бе мътен порой от бързоразвалящи се стоки, нискобюджетни филми и некадърни поп-изпълнители, стоварил се в Русия през 90-те години, за да може руските граждани най-накрая да разберат, че „вносно“ и „качествено“ изобщо не е задължително да са синоними.

Сладостта на всичко забранено още предстои да бъде опитана и от украинските власти, които с всички сили забраняват руски филми, книги, спектакли , а също така актьори и писатели. Както в СССР забраните направиха западната поп-култура, така и в Украйна, изглежда, съвсем скоро ще гонят за контрабандно внесени книги на Прилепин и Лукяненко. Наистина, в епохата на интернет всички тези ограничения са фикция, затова и ефектът ще бъде по-приглушен.

Това, че Държавният департамент гордо призна джаза за свое идеологическо оръжие, изобщо не означава, че настоящи контролни органи трябва още по-активно да забраняват съвременната западна поп-култура.

Забраната на филма „Смъртта на Сталин“ в кината от една страна не позволи да се наранят чувствата на тези сталинисти , които (незнайно защо) са решили да гледат комедията. От друга страна хиляди равнодушни към историята и политиката хора бяха лишени от шанса да видят с какво презрение се отнасят британците към техните предци.  Незнайно защо обичащите да забраняват смятат, че подобни произведения на изкуството са способни да „развратят“ и да „убедят“ народа, макар и у повечето хора подобни оскърбления от страна на чужденците да предизвикват естествена обратна реакция.

Затова може, а и трябва да се разрешава прожектирането на филми, където руснаците се изобразяват максимално непригледно – просто за да няма илюзия у хората относно техните западни „партньори“.

Но основното в противостоенето на идеята е да се предложи достойна алтернатива. RT и Sputnik успяха да направят това в информационното пространство, но в кинематографията, да не говорим вече за поп-музиката, засега ситуацията не изглежда равнозначна. Руският рок и руският рап са естествено ограничени в рускоезичното пространство.

Възможно ли е отново да се преоткрие джазът и да изпратим нашите музиканти да яздят камили в Египет?

Превод: Поглед.инфо