/Поглед.инфо/ Европа реши да отстоява своята независимост: тя няма да преразглежда споразумението с Иран и няма да спазва американските санкции. Развалянето на иранската сделка от Вашингтон стана капката, която преля чашата на търпението на Европейския съюз. ЕС действително няма накъде да отстъпва – по-нататъшно подчинение на атлантическия диктат ще обезсмисли самият общоевропейски проект. Ще стане ли май 2018 г. повратен момент и начало на разкола на Запада?

Събралите се в сряда в София лидери на европейските страни и ръководители на ЕС, формално трябваха да обсъждат въпроси, свързани с отношенията с балканските страни-кандидатки за влизане в Съюза. Но как може да се говори за разширяване, ако Съюзът не може да се справи с основната си функция да защитава интересите на европейците? Именно затова едва ли на неформалната вечеря в българската столица е ставало въпрос за нещо друго, освен за отношенията със САЩ – Европа стои на прага не само на търговска война, а на геополитически конфликт със своя... Какъв точно?

Старши партньор, съюзник, сюзерен, конкурент? В геополитически план САЩ еднозначно е началник на Стария Свят – в рамките на единния Запад и НАТО именно американските атлантисти са старшите. След Втората световна война САЩ, чрез различни форми на контрол, направляват Германия, Италия, Франция и другите страни от западната част на континента, а след това и от източната. Като техен партньор в контролирането на Европа се изявяваше Великобритания и каквито и разногласия да възникваха между двата бряга на Атлантическия океан, Европа, даже приемайки формата на Европейски съюз, като цяло беше наясно с положението си.

Да, с нарастването на европейския интеграционен проект, у континенталните европейци нараства желанието да бъдат по-самостоятелни, но англосаксонците винаги са държали ситуацията под контрол. Реална независимост на Германия и още повече нейното сближение с Русия със сигурност противоречи на интересите на атлантистите – и няколко години по-рано, под благовидния предлог за „руската заплаха“, Европа беше принудена да наложи антируски санкции. „Украйна вече бе ваша, а Путин не ви даде да я поставите под крилото на ЕС“ – горе долу такива обяснения даваха на алчните европейски политици в началото на геополитическия конфликт с Русия.

Впрочем, по-голямата част от европейската политическа класа е наясно, че за ЕС е изгодно да има тесни връзки с Русия и, въпреки че се съгласиха да продължат санкциите, през цялото време търсят възможност да прекратят конфронтацията с Москва. Неотдавна, за поддържане на русобската атмосфера, на англосаксонците им се наложи да устроят провокацията със Скрипал, за да могат по този начин, да поддържат напрежението между Русия и Европа.

Изглеждаше, че през близките месеци всичко ще върви по старому: Европа ще чака как ще завърши борбата за власт в САЩ и ще се опита да се нареди едновременно и зад Тръмп и зад противостоящия му атлантически елит. Но последните действия на Вашингтон поставиха въпроса с цялата му сила. Сега Европа просто не може да отстъпи на американските искания – тя рискува да загуби целия си авторитет.

Развалянето на иранската сделка беше необходимо на Тръмп заради множество вътрешнополитически съображения, но преди всичко, чрез това той има намерение да упражни натиск по европейците. Според неговите планове, те са длъжни в крайна сметка да се присъединят към САЩ и да принудят Иран да сключи ново споразумение, което Тръмп би могъл да „продаде“ в Америка като своя голяма победа. Позицията на Русия и Китай, които при всички случаи биха били против преразглеждане на сделката, не е от голямо значение за Тръмп – видимо вдъхновен от мнимия успех на своето корейско настъпление (в което Пекин и Пхенян му създадоха илюзията за пробив) президентът на САЩ реши, че и тук всичко ще му се получи. За да направи ЕС склонен да говори, той го заплаши със санкции. Но Старият Свят се засегна не на шега – реши да запази и сделката, и отношенията с Иран.

И сега последствията от американския натиск над Европа във връзка с иранската сделка ще излязат далеч извън рамките на обикновено недоразумение между съюзниците.

„Гледайки последните решения на Доналд Тръмп, някои могат да си кажат: с такива приятели врагове не са нужни. Но, честно казано, ЕС трябва да му е благодарен. Благодарим му, че ни избави от всички илюзии“ - това заяви в сряда председателят на Европейския съвет, президентът на единна Европа, Доналд Туск.

А ръковотилетят на правителството на единна Европа Жан-Клод Юнкер още миналата неделя заяви, че ЕС сам трябва да поеме ролята на глобален лидер, защото решението на Тръмп означава, че САЩ „повече нямат намерение да сътрудничат“ с други държави и се отнасят към приятелските отношения „с такава ярост“, която не може да не учуди. И европейските страни трябва не само да спасят споразумението с Иран. „Ние трябва да заменим САЩ като международен субект, който е загубил сила, а затова и своето влияние в дългосрочна перспектива“.

Тоест получава се така, че Европа не само е готова да поеме сама отговорността за собственото си бъдеще, за което говори вече дори и Ангела Меркел, а и да поеме грижите около сигурността си. Тя също така е готова да замени КАЩ като световен лидер – това последното просто счува ли ни се?

Не, защото в Европа започна да се говори за това веднага след победата на Доналд Тръмп на изборите преди година и половина. Още тогава стана ясно, че Тръмп иска Америка да се заеме със себе си, а не да строи атлантически свят – и за напълването на американския портфейл, той ще разтърси всички партньори, врагове и съюзници. Европейците, свикнали с това, че техният суверенитет е ограничен по въпросите на войната и мира, изведнъж разбраха, че трябва да плащат за американското покровителство, защото то не е притрябвало на Америка на Тръмп.

Единният запад се пропука – и независимо от това, че атлантическият елит и от двете страни на океана се надява, че Тръмп е просто лош сън и през 2020-а година нещата ще се върнат по местата им, реално няма никакви шансове за възстановяване на единството на Запада. Америка ще преработи своята външна политика в съответствие с целта „да стане отново велика“ независимо дали на власт ще е Тръмп или не, защото хегемонът се умори и национално ориентираните американски елити взимат властта от играещите ролята на глобален полицай.

Какво става с атлантистите? Възможно ли е да се примирят с това – или ще се опитат да пренесат центъра на тежестта на западния свят в Европа. Временно (докато не върнат властта във Вашингтон), или като постоянна мярка. Но има ли в Европа кадри, способни да носят кръста на лидера? Пробваха с Меркел – не става, а и е опасно, все пак Германия изведнъж може и да се съвземе, а следващият канцлер да се окаже не така удобен? Туск и Юнкер? Макрон? И те не стават. Затова няма решение – и на този фон отношенията вътре в Запада се превръщат именно в това, което иска Тръмп: в борба между националните държави.

И това предизвиква протест и в Евросъюза като макар и недодялана, но единна държава, и отделните европейски страни. Тръмп вижда в ЕС конкурент на Америка и иска да го отслаби. В иранския епизод дори не е важно, че става дума за Иран, за който Германия и Франция имат големи икономически планове, а за това, че на Европа просто се заповядва да забрави за защитата на своите интереси. А на всичко отгоре това се прави с абсолютно измислен предлог: за разлика от въведените антируски санкции, за развалянето на иранската сделка няма никакви, дори и формални поводи.

Европа не може да се съгласи с това – това би станало самоубийство за Европейският съюз като такъв. Както пише анализаторът на Le Figaro Рено Жирар: „С настъпването на подобен нечуван американски диктат, ще успеят ли европейците да си върнат независимостта ? Това е моментът на истината за целия политически аспект на ЕС. Ако Европейският съюз се подчини на Тръмп, той ще загуби всички доводи за своето съществуване“. 

За това говорят вече не само тези, които през последните години напомняха на Европа, че подчинявайки се на американския натиск и съхранявайки антируските санкции, тя вреди на самата себе си – не, за това вече говорят и привържениците на твърдия курс по отношение на Москва – последователните атлантисти.

„Това не е нищо друго, освен масиран удар по суверенитета на европейските страни и Европейския съюз. Те се лишиха от правото да вземат решения относно своята политика и своите действия заради грубата диктатура на друга – и по някакъв начин дружествена – страна. От европейска гледна точка това е абсолютно неприемливо и противоречи на проповедите на самия Тръмп. Това обрича Европа да спазва и осъществява политики, с които тя дълбоко не е съгласна“ - това написа в The Washington Post бившият шведски премиер Карл Билд. 

Европа не може да се подчини на натиска на САЩ, но, отричайки го, тя нито може да се раздели с Вашингтон, нито, още по-малко, да претендира за световно лидерство. Тя просто иска по-голяма самостоятелност, което само по себе си е твърде много в днешната ситуация. За това Европа трябва да направи баланса на силите по-изгоден за интересите си – и в търсенето на неговите елементи тя, естествено, обръща поглед към Русия.

Нещата паснаха така, че през следващите няколко седмици в Русия ще пристигнат главите на половината от най-силните страни в света: Германия, Франция, Япония и Индия. Поначало, Ангела Меркел и Еманюел Макрон имаха намерение да говорят с Владимир Путин по най-различни въпроси: за Сирия, търговията, Украйна... Но сега всичко ще се върти около думата „Иран“, която бележи не само страната и не само сделката. А този избор, който Европа прави пред очите ни.

Превод: Поглед.инфо