/Поглед.инфо/ Широко прокламираната от официалните лица и институции в Киев патриотична риторика не е нищо повече от медийна пушилка. Целяща да прикрие очевидния факт, че украинците са водени много повече от порива да избягат от страната си, отколкото да я защитават. Защото това очевидно не е тяхната война. И наистина, колко случая в историята има, когато хора от нападнатата страна бягат в страната агресор. А близо милион и половина украинци са направили точно това.
Три години след „революцията на достойнството” Украина продължава да се намира в процес на деградация, от който не се вижда никакъв изход. Вече и войната в Донбас не е в състояние да отвлече вниманието на хората от икономическата рецесия, политическата нестабилност и корупцията. А на тази основа се усилват и регионалните различия, под които се крие цялостна етническа дезинтеграция.
Факт е, че украинският народ не е в състояние да сформира единна визия за своето бъдеще. Перспективата за евроинтеграция така и не може да пусне своите корени в южните и източните области на страната, по подобен начин там се проваля и опитът Русия да бъде изобразена като агресор. Според изследванията на Киевски международен институт по социология (КМИС ) за половин година положителното отношение към Русия се е увеличило на юг от 58 до 65%, а на изток - от 47 до 63%. Обратното, в западните области броят на „русофилите” е намалял от 26 на 16%, а в централните - от 35 на 31%.
В допълнение на изток и юг мнозинството от хората продължават да определят случилото се преди 3 години като въоръжен преврат, което предполага наличието не просто на протестна, а на сепаратистка среда. Която дори и без външна намеса, поради своята масовост ще търси пътища да се организира по някакъв начин. Ако в нещо украинците са все пак единни, то е в своето недоволство. Три четвърти от тях определят изминалата година като неблагоприятна, а две трети желаят да емигрират. А това е практически цялото работоспособно население. Също две трети смятат, че войната в Донбас се води на първо място в угода на политиците и олигарсите.
Което ще рече, че широко прокламираната от официалните лица и институции в Киев патриотична риторика не е нищо повече от медийна пушилка. Целяща да прикрие очевидния факт, че украинците са водени много повече от порива да избягат от страната си, отколкото да я защитават. Защото това очевидно не е тяхната война.
И наистина, колко случая в историята има, когато хора от нападнатата страна бягат в страната агресор. А близо милион и половина украинци са направили точно това. И как президентът Порошенко ще влезе в ролята на ефективен лидер по време на (необявена) война, ако развива бизнес на територията на своя противник. Може ли да си представи някой Чърчил по времето на Битката за Англия да има шоколадена фабрика в нацистка Германия и да си получава регулярно дивидентите си в райхсмарки. А в Украйна това се случва. Вече трета година. Е, чудно ли е тогава, че доверието към днешния президент е едва 14%.
Порошенко обаче продължава да се опитва да съсредоточи все по-голяма власт в ръцете си. Не за да въведе някакъв ред, а за да елиминира политическите си конкуренти и за да заздрави икономическите си позиции. С което самият той или по-точно казано - неговата неспособност да артикулира с цялата власт, с която разполага, се превръща в основен риск за страната. Защото управлението му добива очертанията на водеил и фарс и единственият начин то да се съхрани е, ако влива огромни дози насилие и корупция в обществото.
Което безвъзвратно ще руши самата дъжавност. Всъщност процесът вече тече. Представители на националистическите батальони се стрелят един в друг в Харков, а в Суми крадец на банкомати, ранил тежко полицай, се оказва сътудник на Службата за сигурност. Представители на десни политически сили решиха самоволно да прекъснат транспортните връзки с Донбас, без да се съобразяват, че това първо ще удари по родната им енергетика. А властта гледа безпомощно отстрани и чертае графици за режим на тока.
Национално-радикалните сили, ползващи се с нищожна обществена подкрепа, постепенно се превръщат в единствената алтернатива на днешното статукво. Те са единствените субекти, на които е предоставена възможността да атакуват свободно властта. Последната предполага, че по този начин тя може поне да изиграе ролата на „по-малкото зло”. Не само във вътрешен, но и във външен план.
Сметка, която едва ли ще излезе вярна. Да се контролира задкулисно поведението на радикалите е практически невъзможно. Те не могат да стоят мирни, при положение че напрежението в обществото расте. Усещането е, че предстои „Третият Майдан”. Който наистина може да се окаже последен.
Украйна явно не е способна да излезе сама от омагьсаният кръг, в който се намира в момента. Единственият ѝ шанс за спасение е предоставянето на масирана външна помощ. Която далеч не трябва да се изчерпва само с щедро финансиране. Необходимо е упражняване на натиск за корекция във вътрешната ѝ политика.
Западът трябва да си даде ясна сметка, че наличието на една русофобска Украйна, раздирана от вътрешни вражди, е позитив за Русия и пасив за самия Запад. Тя ще бъде източник не само на открита конфронтация и бежански потоци, но и ще индуцира напрежение вътре в евроатлантическата общност. Защото все по-трудно ще става да се отстояват позиции, които подкрепят днешното статукво в страната.
Налице е определена умора от Украйна в Европа и САЩ, която тепърва ще се задълбочава. Само преди няколко дни Путин подписа указ за признаването на паспортите на ДНР и ЛНР, което е неофициално признаване на суверенитета на сепаратистките републики. Във Вашингтон и Брюксел предпочетоха да неглижират факта.
Всъщност в момента се намираме в края на периода, когато Западът може и иска да направлява властите в Киев. Този времеви период трябва да бъде използван максимално интензивно, за да може да се измени сегашният курс на Украйна. Той трябва да се изрази в две направления. Първото е стопиране на бойните действия в Донбас, защото те са хранителната среда, на която виреят националистическите формирования. И второто е сегрегацията, задушаването на самите тези групи. С цената на всичко, за да не се изправи страната пред ливански сценарий, когато всяка партия разполага с въоръжени сили.
Без да се изпълнят горните две условия, никакви „нормандски формати” и програми за помощ няма да прорабоятат. Напротив, циреят ще продължава да нараства.